Здравей, Приятелю,
Пиша писмото си до тебе твърде късно, защото ти никога не ще можеш да го прочетеш. Имах толкова неща да ти кажа, а сега мога да ги кажа само пред гранитната плоча с твоята снимка и изписаното ти със златисти букви име на нея. Щеше ми се да имах друг шанс да ти кажа в очите, че ми липсваш, приятелю, но те се затвориха завинаги в онзи дъждовен ден. Убийствена скорост, един силен удар и край... теб вече те няма, а моите думи останаха неизречени.
Не знам как да започна, не е като да говоря с теб отново, а сълзите капят по листа и оставям сърцето си да говори... Помниш ли онзи Вторник миналото лято, когато заваля дъжд и аз бях навън, нямах пари за такси, а и нямаше изгледи скоро дъждът да спре. Ти мина с колата, видя ме под една тераса, където се бях скрила от пороя, отвори прозореца и извика „ Хайде, захарно момиче, изприпкай бързо тук и се качвай, няма да позволим на дъжда да те разтопи ”. Закара ме до вкъщи, обещах да те черпя бира, а така и нямах тази възможност. Дори ...