писмото
представям си, че им пиша писмо…
и на двамата.
казвам им едно и също…
че ги
обичам,
обичам?
(точно така!)
обичам…!
че ги
изоставям,
изоставям?
(точно така!)
изоставям…!
да си играят в пясъчника на нерешителността, сами,
да слагат йод в стигмите на избора си, сами,
да дишат свободно без мен, сами…
и си представям още как се усмихват докато четат писмото…
и двамата,
с едни и същи леко горчиви по крайчето на устните усмивки,
едни и същи…
първа стъпка към приемане на истината,
бурен смях.
смях, внезапно избуял като бурени в двора на тишината.
смях като бурно море през октомври.
смях,
следва втората стъпка,
отрицание.
отрицание с ръце, очи и устни.
не е възможно!,
това са глупости!
са репликите, които е позволено да използват според регламента на играта,
трета стъпка,
приемане,
лампичката в главата изгасва и отново светва.
следва… черен екран…
разбира се, представям си, че не им пука особено
или поне си дават вид…
и двамата,
толкова добри актьори…
представям си, че ви пиша писмо…
и на двамата.
казвам ви едно и също…
че ви
обичам,
обичам?
(точно така!)
обичам…!
че се уморих
да тичам към вас, а вие – като миражи да ставате все по-безплътни,
че се уморих
да чакам и очаквам невъзможното,
че се примирих
с мисълта за Не-взаимност,
с усещането за вакуум в белите ми дробове, което сякаш ме задушава,
с идеята да продължа да ходя до ъгъла на улицата, защото там може и да ме очаква нещо друго, но всъщност знам, че няма нищо…
че се предавам,
предавам?
(точно така!)
предавам!
не, не съдя
и не упреквам,
защото
в любовта няма виновни,
има наранени.
© Питър Хайнрих All rights reserved.
