'Има самота на мястото,

има самота на водата

и на смъртта- но при всички тях-

все едно, че си в тълпата..."

Помниш ли този стих? Ти държеше книгата с бяла корица в топлите си длани и четеше с притихнала усмивка. Крехката й писана душа трепереше плахо, докато внимателно я разлистваше. Проницателният ти поглед игриво пробягваше по редовете и нито една нейна тайна не остана неразкрита. Ти озари написаното и то оживя в мен- кристално цвете, разцъфващо на звездната светлина.

Помня гласът ти...помня го не в паметта на ума си, а втрепета на душата си. Вятър, скрит в клоните на дърветата- ту студен, ту топъл, ту плах, ту властен... неуловим.

Срещахме се за кратко, после се разделяхме. Аз вървях сама по немите пътища и си мислех за всички неща, които исках да изговоря щом се видим . Толкова много неща! Да обясня за топлината на дланите ти, за погледа ти, за светлината, с която озаряваш... Но щом те видех всичко стихваше. Желанията ми се разтваряха в тишината на присъствието ти, което единствено ми беше нужно.

Сега съм земя на кладбища и само хорският прах остана в мен- без звук,без форма, без път... разнася се в пространствата на мъртвото ми битие.

Теб те няма...