Плесницата
Плесницата,
отзвучава в душите ни докато сме живи! Особено, когато е несправедлива, тя безжалостно се врязва в съзнанието ни и остава там да тлее! И по никакъв начин не можем да я изтръгнем, да я изтрием и избягаме… от себе си!
Времето сутрин най не достига! Татко се насапунисва и точи бръснача, мама премита двора, дядо - на саите с овцете, а баба пържи в тигана дебели колачета…
Двамата със сестра ми, сколенени до синията, пред калйдисаната черна тава, чакаме баба да подаде следващо колаче…
Закуска с колаче, петмез и бърканица, е блаженство - нюанс от усещания! След всяка друга закуска към единайсет часа започва да ми притъмнява от глад, но хапна ли колаче, издържам до вечерта…
- Следващо колаче е за мене! – внезапно каза сестра ми.
- Ама, нали аз съм наред! – напомням учуден.
- Мой ред е, ти току изяде твоето…
- Не съм, ти изяде последното, мой ред е…
- Не е твой, мой е! - крещи сестра ми…
- Ама как, като е мой! – крещя аз…
Дойде баща ми:
- Стани! – каза строго.
Ставам - последва плесник!... Искри светват в очите, няколко секунди не виждам нищо, стоя вцепенен, чувствам, че не мога да преглътна… Дочувам гласа на баща ми:
- За ядене ще се карате!...
Сестра ми проплаква:
- Видя ли, сега какво стана!...
Излизам на пръсти навън - не мога да остана вкъщи… Буца в гърлото ми, искам да заплача - не мога…
Тръгвам бос, без торбата с тетрадки, към училището…
Един ден питам сина ми:
- Аз теб плескал ли съм те някога?
- Да, веднъж, един шамар, още го помня…
Не мога да се сетя и го питам:
- А кога е било, по какъв повод!...
- Ми, карахме се със сестрата за някакви мекици…
© Никола Тенев All rights reserved.
