Площадът на птиците
1 min reading
ПЛОЩАДЪТ НА ПТИЦИТЕ
Някога, когато този площад беше на старото си равнище, преди още да дойдат ония птици с упорити клюнове и да започнат да му кълват плочника и непрестанно да го изтъняват, хората се разхождаха спокойно и кротко, без някой да ги смущава и очаква милосърдие. Разхождаха се бавно, разговаряха тихо, като се наслаждаваха на своята значимост и на шума на новите си дрехи. Близката кула оповестяваше всеки кръгъл час с медния си гонг и това изпълваше всички със сигурност и чувство на благополучие. Смехът им бе тих и естествен и задоволяваше потребността да се радват на живота, както и някое малко произшествие (което се случваше рядко) задоволяваше убедеността, че си имат всичко. Дните, седмиците и годините толкова си приличаха, че мнозина обладани от чувство за вечност, дори не забелязваха първите птици, населили покривите около площада.
Отначало бяха стеснителни и предпазливи, рядко се осмеляваха да стъпват на плочника и всеки кръгъл час панически се разпръскваха, подплашени от гонга на часовниковата кула. Тогава именно ги забелязваха, дори им се радваха, но не им обръщаха особено внимание. Някои от децата, а и по-възрастните им подхвърляха по нещо и с всеки изминат ден птиците се осмеляваха да се доближават все повече и повече до хората, кълвяха досами краката им, боричкаха се и започваха да свикват с този площад, както и с гонга всеки кръгъл час, който успяваше да разгони само най-плашливите. Когато околните покриви се оказаха тесни, започнаха да населяват таванските етажи, а някои като че ли прекарваха цялото време долу, на самия площад.
Все по-често можеше да се види някой, размахващ гнусливо ръце, опитвайки се да пропъди по-нахална птица или да изразява шумното си неодобрение от присъствието им въобще. Дори вече отбягваха това място, докато останалите все още, но трудно прикриваха угрижеността си, а лицата им съвсем не излъчваха сигурност и благополучие, както преди. Пресичаха площада припряно, бързайки да напуснат това място, до неотдавна напомнящо на всеки кръгъл час за радостта от живота и дори за вечността.
Някога, когато този площад беше на старото си равнище, преди още да дойдат ония птици с упорити клюнове и да започнат да му кълват плочника и непрестанно да го изтъняват, хората се разхождаха спокойно и кротко, без някой да ги смущава и очаква милосърдие. Разхождаха се бавно, разговаряха тихо, като се наслаждаваха на своята значимост и на шума на новите си дрехи. Близката кула оповестяваше всеки кръгъл час с медния си гонг и това изпълваше всички със сигурност и чувство на благополучие. Смехът им бе тих и естествен и задоволяваше потребността да се радват на живота, както и някое малко произшествие (което се случваше рядко) задоволяваше убедеността, че си имат всичко. Дните, седмиците и годините толкова си приличаха, че мнозина обладани от чувство за вечност, дори не забелязваха първите птици, населили покривите около площада.
Отначало бяха стеснителни и предпазливи, рядко се осмеляваха да стъпват на плочника и всеки кръгъл час панически се разпръскваха, подплашени от гонга на часовниковата кула. Тогава именно ги забелязваха, дори им се радваха, но не им обръщаха особено внимание. Някои от децата, а и по-възрастните им подхвърляха по нещо и с всеки изминат ден птиците се осмеляваха да се доближават все повече и повече до хората, кълвяха досами краката им, боричкаха се и започваха да свикват с този площад, както и с гонга всеки кръгъл час, който успяваше да разгони само най-плашливите. Когато околните покриви се оказаха тесни, започнаха да населяват таванските етажи, а някои като че ли прекарваха цялото време долу, на самия площад.
Все по-често можеше да се види някой, размахващ гнусливо ръце, опитвайки се да пропъди по-нахална птица или да изразява шумното си неодобрение от присъствието им въобще. Дори вече отбягваха това място, докато останалите все още, но трудно прикриваха угрижеността си, а лицата им съвсем не излъчваха сигурност и благополучие, както преди. Пресичаха площада припряно, бързайки да напуснат това място, до неотдавна напомнящо на всеки кръгъл час за радостта от живота и дори за вечността.
© Константин Делов All rights reserved.
