По границата

Васил скиташе на едно от своите любими места – границата между двете области Бургас и Варна. За разлика от повечето пътешественици, които си падаха по морския бряг, той предпочиташе гората. Заради това неговата погранична разходка не беше по плажната ивица край Обзор, а в горската местност между селата Булаир (община Долни чифлик) и Рожден (община Руен). За първи път той беше посетил гората преди няколко години като още тогава се влюби в нея.

 

Беше чел по форумите, че пътят между двете села е римски, но веднага щом влезе в гората осъзна, че хората от интернет са имали предвид пътя, който свързва руенското село Сини рид с местността Гермето, разположена източно от Булаир и западно от с. Голица. Пътят, по който той крачеше в момента, приличаше на изстинала лава. Той представляваше склон на Камчийската планина, покрит с песъклива почва. Вървейки южно по този склон, Васил отиваше към мястото, на което два от притоците на река Елешница се сливат – р. Геровата речка и р. Кърченска река. След тях се извисява т.нар. Еминска планина, която е южната посестрима на Камчийската планина. Според много географски карти (но далеч не всички!) именно Кърченска река и нейния приток Геровата речка разделяха двете планини, а от там и двете области. Разбира се, тези реки не са особено пълноводни щом не са известни на никого. При обилни валежи те можеха да се запазят до месец юни, че дори и до юли! През късния октомври обаче от тях остават единствено баластра и локви. Истината беше, че Васил не беше бил десетки километри път, за да гледа реките, за които беше сигурен, че са пресъхнали. Той беше там, за да направи ефектни есенни снимки, които да използва в работата си като фоторепортер.

 

Така, мислейки за работа, той излезе от гората и пред него започна да белее баластрата на пресъхналия приток на река Елешница. Вдясно пък чакълът постепенно отстъпваше на едно изцяло каменно корито. В ляво висяха двата въжени моста на НИМХ. Фоторепортерът стисна апарата си и направи няколко снимки. Фактът, че слънцето беше скрито, можеше единствено да го радва, защото да се занимава с премахване на сенки от снимките беше може би последното, което би желал да прави. След проверка на кадрите той продължи да върви на изток по пресъхналото корито. Засне мостовете над реката, след което запечата и устието на двете реки. За негов късмет резултатите се получиха изненадващо добре и той продължи своята разходка по Геровата речка, където преди години беше открил малък водопад или воден скок. Фотографът държеше на това, че откритото от него е водопад, но повечето му познати твърдяха, че е прекалено малко и че в най-добрия случай би могло да се приеме за скок. Каквото и да е открил той, фактът, че и други хора знаят как да стигнат до него не му даваше мира. На северната част на водопадчето имаше нарисуван флаг от две бели линии с една черна по средата. Фотографът знаеше, че това е обозначение на горските стопанства. С други думи – нямаше да се учуди ако горските луднат и започнат да рушат наред, търсейки златото на Вълчан войвода или друг полумитичен герой. Наоколо имаше много подобни примери. Мегалитът Ярамаз кая е бил нападан от иманяри десетилетия наред, поречието на Балабандере край село Добромир също. А за странните камъни от село Козичоно не искаше и да си спомня, защото дядо му е бил един от тези иманяри, които са унищожавали скали с формата на охлюв, вярвайки, че в тях има скрито злато. Така младежът можеше единствено да се радва на красивата гледка. А тя действително беше очарователна. Оранжевите и червените листа изпъкваха на фона на сивото каменно корито. Особен чар придаваха няколкото останали локви, които изглеждаха като черни петънца, а от тях се чуваше крякането на жабите.

 

С всяка една крачка Васил се приближаваше до водопада. Наблюдаваше и малките дупчици, издълбани по камъните през вековете. Макар да беше наясно, че те са образувани от природата, тайно се надяваше зад тях да стои ръката на тракийски жрец. А повече искаше да срещне този жрец и да се опита да говори с него.

 

Васил спря. Направи няколко ефектни снимки на водопада и продължи. Покатери се отгоре му и снима опразненото корито на реката. Вятърът вееше клоните на дърветата и от тях свистеше звук, подобен на приливна вълна. Разбира се, опасност от такава нямаше. Затова той реши да седне върху южния камък на водопадчето и да се порадва на оранжевите корони на дърветата и речното корито. Извади тетрадка от раницата си и започна да пише стихотворение. Отне му около три минути, за да приключи. Тези свои изблици на вдъхновение той наричаше „диктовка“ и искрено се надяваше този, който движи ръката му, да беше сила на доброто. За предпочитане самият Бог.

 

След като прочете на ум своето стихче прибра тетрадката си и се ориентира към тръгване. Беше решил да си направи разходка и по т.нар Голеши над село Голица, а това изискваше немалко сила и време. Отново се загледа в гората. Нещо в нея сякаш му шептеше да остане. Струваше му се, че цветовете около него ставаха по-топли и че нещо във въздуха е различно. Изведнъж чу звук, който оприличи на откъсване на камък. Огледа се, но не видя нищо. Изведнъж обаче до него се протъркулна малко камъче.

 

- Ама че работа! – засмя се той, след което се изправи.

 

Фоторепортерът се обърна и реши, че все пак е време да си ходи. Тогава чу стъпки. Погледна пътечката на север от реката и видя, че по нея се белее нещо.

 

- Сигурно откачам… - помисли си той, решен че трябва да си тръгне по най-бързия начин.

 

Изненадващо дори за самия него – той спря. Тялото му не му се подчиняваше. Изведнъж около него започна да се носи нежна песен на непознат език. Гласът, който я пееше беше приказно красив.

 

„Всеедно раят е слязъл на земята“, мислеше си младежът, заслушан в песента. В продължение на минути той стоеше парализиран, но и през ум не му минаваше да се оплаче. Когато песента приключи усети че отново е господар на собственото си тяло. И ако само преди минути страхът го беше подтикнал да бяга, то сега любопитството го беше накарало да остане. Първата му работа беше да се обърне. На няколко крачки от него стоеше красива жена с кестенява коса на възраст от около 20-25 години. Тя беше облечена с бяла дълга дреха, която Васил определи като смесица между българските народни носии и средиземноморските драперии отпреди две хиляди години. На главата си имаше и венец от цветя, което беше учудващо с оглед на сезона. Лицето ѝ определено подсказваше, че тя наблюдава младежа с любопитство. Уви, неговият страх от това да гледа хората в очите, не му позволяваше да я погледне по начина, по който го гледаше тя.

 

- Здравей! – стъписано промърмори той и продължи – Аз просто снимам. Ето я прескартата ми! – произнасяйки тези думи, той бръкна в пазвата си, за да покаже баджа си.

 

Непознатата се усмихна широко и се приближи. Това уплаши Васил.

 

- Рядко има хора тук – каза тя.

 

- И това е за добро – отвърна той.

 

Жената продължи да се доближава.

 

- Така е. За добро е, мило момче.

 

Васил се усмихна и ѝ подаде ръка.

 

- Аз съм Васил. Приятно ми е.

 

- Наркинаал – каза тя величествено и стисна ръката му.

 

- Красиво име – отвърна той - От Булаир ли си? – след това си помисли „Леле, тези по този край започват да измислят все по-небългарски имена…“.

 

- Може да се каже, че съм местна – каза му тя и продължи – но нека най-напред да седнем. Бих се радвала да си побъбря с някого.

 

От една страна тези думи успокоиха Васил, но от друга те повдигнаха у него куп въпроси. Дотолкова беше свикнал да се отнасят към него зле, че му беше чудно как така непозната красива жена в гората би го поканила на разговор. Отделен бе въпросът с парализата, красивата песен, странния акцент и чудатите дрехи.

 

Наркинаал се настани на северния камък на водопада, а Васил – на южния.

 

- Е, Базиле, доколкото разбирам харесваш моята гора. Права ли съм?

 

- Напълно. Тук съм за четвърти път – отвърна мигновено той и се зачуди защо тя се обърна към него с „Базил“, а не с „Васил“.

 

- Зная, зная… - засмя се Наркинаал.

 

Това накара Васил да се ококори.

 

- Следиш медията, в която работя?

 

- Просто съм те виждала. Напомняш ми на един мой стар приятел. Подобна на теб и той обичаше тази гора.

 

- А какво се случи с него?

 

- Умря.

 

Васил изтръпна и хвана презрамката на раницата си.

 

- Спокойно! – каза тя отново със своя величествен глас – минаха години.

 

Младежът въздъхна.

 

- Ако исках да те убия – вече щях да съм го направила.

 

След тези думи Васил изтръпна отново.

 

- Но в теб има нещо. Песента ми няма особено въздействие върху теб.

 

Той събра сили да я попита за случилото си:

 

- Каква беше тази песен? Да не би от общината да са решили да правят някакво представление или флашмоб както го наричат днес, за да впечатлят немските младежи по програмата за обмен?

 

- Повярвай ми, нито твоят парадинаст, нито твоят базилевс имат каквото и да било общо с мен! – усмихна се тя.

 

- Парадинаст? Базилевс? – изтръпна той – Не ми казвай, че ти не си човек.

 

- Ако това ще те успокои – ще ти кажа че съм човек като теб. Просто с далеч по-дълъг живот.

 

- Сега всичко си идва на мястото… - промърмори той и подхвърли - Ти си брегина или самодива. А твоята песен…

 

- Убива – каза тя и продължи – Зная. Извинявай…

 

- Все едно ми пука ако бях умрял тук…

 

- Не говори така – отвърна му тя.

 

- Нямам за какво да живея.

 

- Погледни от друга страна на нещата – започна да философства самодивата – Знаеш ли колко е малка възможността да оцелееш щом чуеш нашите песни? А и по една или друга причина ти не ме погледна в очите. Песента ми те парализира, но не те уби. Погледът ми също може да убива… Виж, в теб има нещо. Ще бъде жалко ако лиша Базилея от теб.

 

Той се усмихна отново.

 

- А какво стана с този твой приятел?

 

- Не съм го убила аз – засмя се тя – бях му помогнала преди две хиляди години. Говори се, че той е успял да свърши това, което е трябвало да свърши. Проблемът беше в тези, които продължиха делото му. Той изчезна. И мога да се закълна, че в теб има частица от него. Имаш същите тъмни очи, същите къдрици, същата нежна и ранима бяла кожа. От теб струи същата невинност, същия страх, примесен с желание да се докажеш, но и с отчаяние от тежкото минало… Невинно мое дете…

 

След като изрече тези думи тя се усмихна. Васил отново се почувства прикован. Наркинаал се изправи и се приближи до него. Хвана ръката му и я допря до бузата си. Надигна главата му, за да види очите ѝ. Те бяха кафяви, а от тях се стичаха сълзи. Направи му приятно впечатление, че лицето ѝ не беше „съвършено“. По него имаше няколко пъпчици, които правеха човешкото лице „човешко“. И все пак нейната усмивка беше прекалено красива за обикновен човек. Особено, съчетана със сълзите ѝ.

 

Тя допря своето чело до неговото и затвори очи. Вместо да го целуне обаче самодивата остана така още няколко секунди, след което се върна на мястото си, връщайки обратно свободната воля на Васил.

 

- Права бях – каза тя, избърсвайки сълзите си в белия си ръкав.

 

- Какво стана? – уплашено промълви Васил.

 

- Малко спомени, малко бъдеще. Такива работи… - весело каза тя.

 

Младежът осъзна, че няма да получи отговор и затова реши да насочи разговора към друга тема.

 

- Как така можеш да говориш български?

 

- Повярвай ми, Базиле, когато прекараш хиляди години, можеш да се научиш на много повече неща отколкото са ти необходими за един живот от 50-60-70-100 години. Много повече. Много повече…

 

- А… Такова… Можеш ли да ми поговориш малко на езика, на който си говорила с твоя приятел преди две хиляди години?

 

- Разбира се! – каза тя.

 

Очите на Васил светнаха. Той се заслуша в нейната реч и успя да разпознае няколко думички – базилевс, ръфа, тарп, Базилея, ак, бал. Знаеше, че „базилевс“ и „Базилея“ означават „владетел“ и „държава“. А колкото за ръфа, тарп, ак и бал – му се струваше, че означават нещо остро, трап, око и бяло. Но просто нямаше как да бъде сигурен освен ако не попита създанието пред него.

 

- А какво означават тези думи? – попита я той.

 

- Сигурна съм, че след време ще разбереш – усмихна се тя и се изправи.

 

- А ще те видя ли отново? – полюбопитства Васил, знаейки, че събеседницата му не се изправя от скука.

 

- Лично мен – малко вероятно. От дълги години нямам приятели сред човеците. Не е добра идея да се привързваш към същества, които умират за време, което е като миг за теб. Това би ме обрекло на вечно страдание и сълзи.

 

- А Вие умирате ли?

 

- Не е изключено да умрем. Има такива случаи. Включително и от мъка. А аз си мисля, че животът ни е даден, за да го живеем, Базиле. Трябва да напълним своето съществуване със смисъл. Хиляди завъртания трупам познание и се опитвам да го предам на тези, които биха свършили нещо добро с него. Не се получава винаги. Но… всеки се учи докато е жив… И всеки е полезен с това, в което е най-добър.

 

- Значи няма да те срещна отново… И намекна, че не заслужавам скрито познание, с което да помогна на някого…. Ама че ден… - засмя се Васил.

 

- Ти ме видя. Оцеля. Говори с мен. А и погледнах в твоето бъдеще. Повярвай ми… Нямаш нужда да получиш съвет от мен. Единственото, което бих ти казала, е нещо, което ти сам отдавна знаеш. Това е да бъдеш по-настъпателен, да не се предаваш и да вървиш напред. Живееш в рая на земята. Превърни печалите, които си натрупал в нещо градивно. Вярвам, че можеш, невинно мое дете… Вярвам че можеш…

 

Изричайки тези думи тя започна да избледнява. Васил протегна ръка към нея и се опита да се приближи, но Наркинаал се превърна в прах, който вятърът разнесе. Вече нямаше смисъл да стои повече. Цветовете около него спряха да му се виждат по-ярки от обикновеното. Той тръгна по коритото на реката, влезе в гората и пое на север в посока село Булаир. След двайсетина минути стигна автомобила си и пое обратния път към дома без да спре край село Голица.

 

Две седмици по-късно фоторепортерът имаше работа в един от черноморските градове на страната. След като приключи работата си реши да посети библиотеката и да вземе книги, свързани с фолклора по българските земи през хилядолетията. След като си избра пет „леки“ четива с общ обем около 2500 страници той се запъти към библиотекарите. За негово нещастие или за негова радост обаче, се сблъска в друг читател, който подобно на него, беше награбил няколко едри книги и в ентусиазма си, беше приятно разсеян.

 

- Извинете ме много – каза Васил притеснено – навеждайки се да вдигне книгите.

 

- И Вие ме извинете – промълви нежен женски глас.

 

Двамата се загледаха в очите. Той припозна образа на самодивата, която срещна няколко дни по-рано.

 

„Няма начин“, мислеше си  младежът, загледан в красавицата.

 

- Нека Ви помогна! – промърмори Васил.

 

- Моля те, говори ми на „ти“. Не съм чак толкова стара.

 

И така двамата се заговориха, обсъдиха няколко автора, осъзнаха че имат сходни интереси и се превърнаха в неразделни приятели. Поне за кратко. След това Васил се убеди, че самодивата е била права че трябва да бъде по-смел. Така той загуби своята приятелка, но спечели своята любима. А и беше сигурен, че наистина българските жени са най-красивите щом като си приличат толкова много с митичните самодиви и  щом като живеят на същата тази земя.

*Текстът беше написан за участие в конкурс през 2022 година, а няколко месеца по-късно беше редактиран в настоящия си вид, за да вземе участие в конкурса "Боян Пенев" в Шумен (трябваше да се съкрати, за да пасне в изискванията за брой страници). Географските обекти, описани и споменати в него са истински, но героите са измислени и са препратка към моя фентъзи книга, която не успях да издам. Вместо това на бял свят излезе нещо по-кратко (Повестта на един наш), което е част от фентъзи вселена, а не от нашия свят. Отделно от това образа на брегината/самодивата има качества, които не се споменават в народните предания като четенето на мисли и гледането в бъдещето чрез допир.