Бавно влачеха краката си от Мерсин. И двамата бяха уморени и с наведени глави - семейството на Сибел с крясъци изгони Шахар от дома им. Баща й никога нямаше да даде дъщеря си на един евреин. Биха я - и баща й и брат й я биха за това, че бе дръзнала да го доведе в дома им и да моли за тяхната благословия. Разбраха, че Сибел ги бе излъгала - не бе ходила да учи в Саудитска Арабия, през цялото време е работела в Израел с надеждата да събере пари и да избяга от семейството си. Там се бе запознала и с Шахар.

Двамата вървяха с малко багаж и сведени надолу глави. По лицето на Сибел все още имаше синини и драскотини от жестокия бой. Семейството й я гласеше да я продаде на богат турчин, живеещ в Мерсин - така щяха да се справят със затрудненото си  финансовото  положение, породило се от високата инфлация. По пътя Сибел плачеше: болеше я тялото и тънеше в земята от срам. Брат й Кахил бе проверил дали все още е девствена, защото бъдещият й съпруг я искаше чиста и непорочна. Тя не се бе отдала на никого, знаеше, че ако го бе сторила, щяха да я убият. Вечерта  успя да избяга през прозореца. Шахар я чакаше и двамата потеглиха към Близкия Изток - с малко багаж и още по-малко пари. Не можеха да си позволят да вземат какъвто и да било превоз, затова ходеха пеша. Бяха задминали Мерсин, още малко и щяха да оставят Турция зад гърба си. Щяха да минат през Сирия, Йордания, Саудитска Арабия и да стигнат чак до Йемен. Шахар имаше приятел там - беше му обещал убежище и помощ. Щяха да сменят имената си, религията и да заживеят един нов живот. При Шахар нещата не стояха по-различно - семейството му живееше в Израел още от самото му създаване - в кръвта му течеше чиста еврейска кръв и родителите му подскочиха при новината, че е влюбен в туркиня. И двамата избягаха от родините си и потеглиха към новия си живот. Само това ги крепеше през дългия, осеян с трудности и мъка път към Йемен - любовта и идеята за новия живот, който щяха да заживеят. Шахар прегърна Сибел по пътя и я целуна по челото. Гърлото му бе пресъхнало и едвам-едвам приказваше. Сибел продължаваше да плаче, а сълзите й миеха красивото, макар и доста пострадало лице. Скоро щяха да стигат границата на Сирия и трябваше да измислят вариант как да преминат незабелязано. Мислеха да починат малко, преди да падне мрака и тихомълком да се промъкнат. Молеха се - тя на Аллах, той на Бог, да успеят и по пътя да нямат проблеми.

Стигнаха до границата - още беше светло. Отклониха се в една малка горичка и починаха. Сибел извади от чантата си скромните запаси с храна и малко чай. Хапнаха, после полегнаха за да починат. Сибел се бе сгушила до Шахар и спеше някак си по-спокойно. Макар да бе опасно да преминават през всички тези държави нелегално, тя сякаш бе спокойна - единственото място, където изпитваше силен страх, бе в Турция. Оттам на сетне нищо не можеше да я уплаши - нито умората, нито глада, нито чуждите земи. Шахар се събуди пръв. Беше тъмно. Извади малко фенерче и картата. Трябваше да знаят накъде да тръгнат след като минат границата. След като определи маршрута, пийна малко вода и нежно събуди все още спящата Сибел. Двамата се отправиха към границата, като изобщо не говореха. Имаше няколко тира и пет-шест коли, които чакаха да минат. Двамата внимателно огледаха наоколо - митничарите бяха заети да проверяват паспорти и документи, а един от тираджийте се караше с охраната. Чуваше се бурен скандал. Когато нещата се разгорещиха, Шахар и Сибел бързо и тихо минаха покрай цялата глъчка. Никой не ги видя. В момента, в който Сибел стъпи на сирийска земя й се искаше да извика, но знаеше, че не може. Двамата с Шахар тичаха със всичка сила - трябваше да се отдалечат възможно най-много от границата. Тичаха, ли тичаха. Когато светлините се изгубиха, поспряха. И двамата дишаха тежко и по лицата им избиваха капчици пот. Отдъхнаха си и продължиха. Вървяха, вървяха и вървяха. Решиха да вървят нощем, защото беше по-хладно, а денем да спрат да починат. Шахар водеше пътя - двамата вървяха към езерото ал-Асад - там щяха да починат и да се изкъпят. Можеха да намерят и нещо за хапване, защото хранителните им запаси доста понамаляваха.

Призори вече виждаха езерото в далечината, докато го стигнаха вече беше пекнало слънцето и бавно нажежаваше земята. Край езерото нямаше никого, освен малка къщурка, която изглеждаше изоставена. Сибел захвърли торбата си и скочи в езерото - нямаше търпение да се разхлади. Шахар я съзерцаваше от брега - беше толкова красива и изящна, с толкова крехка и чиста душевност, беше невероятна жена. Той копнееше да я докосне във всеки един момент, желаеше я, дори когато бе цялата в драскотини и синини - бе лудо влюбен в нея. Впусна се в това безумно пътуване, без да се замисли и за миг - остави приятелите си, семейството си, родината си заради нея. Сега щеше да смени името си и религията си... пак заради нея. Това беше истинска любов. Шахар остави багажа си на земята и се отправи към изоставената колиба. Когато влезе, се оказа, че мястото не е изоставено, просто беше занемарено. Вътре имаше лични вещи, гардероб и малък хладилник. Шахар се замисли - никога не беше крал през целия си живот, но сега беше различно. Взе една овехтяла торба, събра малко дрехи, откри малко сирийски паундове в една кутийка за бижута и ги пъхна в джоба си. Сетне обра всичко от хладилника: парче сирене, маслини, варено месо и няколко буркана пълни със зелен боб и царевица. Намери и хляб - беше мек, явно беше от днес. Излезе навън и се загледа в Сибел, която тъкмо излизаше от езерото. Той я подкани да се преоблече и двамата потеглиха отново пеша. Шахар потупа парите в джоба си - ако можеха да си вземат някакъв транспорт, за да прекосят Сирия щеше да бъде много добре - имаха запаси с храна, малко дрехи и малко техни пари. Нямаше смисъл да прекосяват цялата страна пеша. Той извади картата си и погледна кой е най-близкия град. Спря се на Расафех. От там можеха да си вземат някакъв транспорт. Двамата продължиха пътя си прегърнати - Сибел се чувстваше щастлива и защитена. Скоро стигнаха до града и Сибел попита на арабски за ж.п. гара. Един мъж ги упъти и двамата тръгнаха в посока на гарата. Намериха влак, който пътуваше до Дамаск, а оттам можеха да се прикачат на друг, който ходеше до Борса - най-крайната точка на Сирия, намираща се в близост до границата с Йордания. Шахар купи билетите и за двата влака и в джоба му почти не останаха сирийски паундове - поне щяха да прекосят по-бързо Сирия.

Във влака Шахар и Сибел се сгушиха и поспаха добре - и двамата бяха изтощени от пътя и емоциите. Пътуването до Дамаск мина неочаквано бързо. Оттам се прикачиха на влак за Борса и стигнаха за няколко часа. Когато слязоха от влака, се спогледаха - още една граница, която трябваше да преминат нелегално. Мръкваше се и двамата поеха мълчаливо към Йордания. За тяхно учудване минаха границата доста лесно - спря ги един митничар и ги запита накъде са тръгнали, Сибел обясни, че са студенти и пътуват пеша през Сирия и смятат да посетят Йордания. Лъжата й мина доста успешно - митничарят ги пусна дори без да им иска документи и им пожела късмет. Стъпиха и на Йорданска земя. Почувстваха се ужасно изморени и изтощени само при мисълта, че те- първа им предстой най-голямото предизвикателство на тяхното пътуване през Близкия Изток, а именно Саудитска Арабия. Решиха да не харчат парите си за транспорт, а да ги запазят, ако са им необходими за прекосяването на Саудитска Арабия. Тръгнаха пеша - цяла нощ вървяха. На сутринта едва бяха стигнали до Ирбид, когато една кола отби и от там се показа засмян арабин. Заговори на арабски и ги запита накъде са тръгнали - Сибел се поколеба дали да му каже накъде са се запътили, но накрая реши, че може пък да имат късмет.

- Саудитска Арабия. - отвърна му тя.

- Прекрасно! Аз пътувам за Агаба, точно до границата. Мога да ви закарам дотам.

- Колко ще ни струва тази услуга? - попита Сибел. Арабинът я погледна от глава до пети и се подсмихна.

- Нито цент. Пътувам сам и умирам от скука, няма с кой една дума да си обеля.

Шахар и Сибел се спогледаха, но в края на краищата се качиха. Туркинята трябваше да се качи отпред, защото знаеше арабски. Това не й хареса, но нямаше друг вариант. Арабинът през цялото време шареше очи по нея и Сибел само броеше оставащите километри. Скоро Шахар, омаломощен от пътуването, задряма неусетно. Сибел не можеше да мигне от напрежение. Скоро арабинът забеляза, че Шахар спи и нагло започна да плъзга ръката си по бедрото на Сибел. Тя не можеше да стори нищо - ако извикаше Шахар за помощ, можеха да катастрофират, не можеха и да избягат, защото колата се движеше бързо. Сибел започна нервно да шава - искаше той да си махне ръката от нея. Момичето погледна стрелката на таблото - горивото му свършваше и скоро щеше да му се наложи да отбие за да зареди. Сибел щеше да изтърпи още малко това унижение. Тъкмо, когато арабинът вече беше започнал да прекалява с опипванията, Шахар се събуди. Той моментално махна ръката си от Сибел и отби към близката бензиностанция за да зареди. Туркинята само това чакаше. В момента, в който той излезе от колата, момичето се обърна към Шахар и набързо му каза какво е станало. За да не си навличат проблеми, двамата бързо взеха багажа си и парите от портфейла на арабина и се измъкнаха от колата. Той беше влязъл в малкия магазин до бензиностанцията и не ги видя, което им позволи да се изплъзнат по-лесно.

Тичаха колкото можеха. По едно време Шахар видя задаващ се автобус, помаха му и той спря. Двамата се качиха в него и си платиха половин цена за билети до Агаба. Всички в автобуса ги изгледаха с подозрение. Двамата си намериха места и отдъхнаха - казаха си, че повече никога няма да приемат помощ от непознати.

Автобусът спря и скоро двамата вървяха по пътя, водещ до границата със Саудитска Арабия. Едва бяха преполовили пътешествието си, а Сибел се чувстваше ужасно уморена. Не знаеше дали ще има сили да премине границата, а камо ли да прекоси цяла Саудитска Арабия. Шахар съзря тази умора в нея, извади парите и ги преброи. Доста бяха успели да откраднат от арабския шофьор - повечето пари бяха саудитски риали. Шахар се замисли - ако можеше да намери някое евтино и забутано местенце, където да отседнат за няколко дни за да си отпочинат и после да тръгнат, щеше да бъде добре. Той прецени, че е по-добре да похарчат повече пари за няколко дни почивка, иначе, в противен случай, някой от двамата можеше да рухне здравословно и ако трябваше да се обръщат към някоя болница, бързо щяха да разкрият кои са и всичко щеше да се провали. Шахар съжали, че не бе предприел тази стъпка, докато бяха в Йордания, защото там бе много по-безопасно - в момента Саудитска Арабия бе опасно място за чужденци.

Със Сибел успяха да прекосят и тази граница и стигнаха до Табук. Сибел си сложи дълго черно фередже, а Шахар се опита да прикрие бялата си кожа. За да не привличат излишно внимание, двамата спазваха необходимата дистанция - Шахар вървеше напред, а Сибел, носеща багажа, вървеше няколко метра след него. Така бе прието в Саудитска Арабия.  Двамата успяха да намерят евтин и сравнително безопасен хотел - преди да се настанят си напазаруваха храна за няколко дни и след като влязоха в хотелската стая, не помръднаха оттам цели три дни.

Сибел влезе да си вземе душ, докато Шахар разопаковаше малкото им багаж и започна да маркира възможно най-прекия и безопасен път към Йемен. Каза си, че на следващия ден ще се свърже с Акил - негов близък приятел, живеещ в Йемен, който щеше да им помогне да се устроят. Шахар се отпусна на стола и остави молива си на малката тоалетка. В огледалото видя Сибел. Беше си взела душ и черната й мокра коса се бе долепила до тялото й. Кожата й бе като кадифе - тъмна и нежна, очите й черни и дълбоки, а устните й - плътни и сочни. Шахар се извърна, за да я погледа увита в бялата хавлия. Сетне безмълвно стана, отиде до нея и впи устни в нейните - през цялото това пътуване нямаха никакво време за близост, а и двамата я желаеха. Сетне Шахар се отдръпна - не искаше да я притиска, знаеше колко й бе тежко. Остави я да се преоблече, а той на свой ред влезе да си вземе душ. Вечерта Шахар си легна, а Сибел стоеше на терасата и тихо се молеше на Аллах.

Прибра се вътре след два часа - Шахар дремеше на светната лампа. Сибел я загаси, свали бялата си роба и тихо се приближи до него. Тази нощ тя му се отдаде - загърби всички забрани на религията си и възпитанието си. Бе преполовила своя път към новия си живот и вече се чувстваше свободна. Турция и семейството й бяха на хиляди километри зад гърба й - миналото й беше на хиляди километри, а пред нея се простираше само бъдещето, едно бъдеще, изпълнено с надежда и светли мечти, бъдеще, за което само преди няколко хиляди километра, Сибел не бе и дръзнала да мечтае.

След седмици на ходене, дребни кражби и трамплини, Сибел и Шахар стигнаха до Йемен. На границата ги посрещна Акил и ги поведе към Сана - новият им дом, новият им живот. Двамата смениха имената си и си издадоха фалшиви документи, Шахар прие исляма като религия и скоро вече можеше да продумва на арабски. В момента, в който стъпиха на йеменска земя и двамата усетиха полъха на свободната любов. Чувство, което ги бе крепяло през това трудно и опасно пътешествие.

"Любовта не се свежда до това да се вглеждаме един в друг, а да гледаме в една и съща посока."

Антоан дьо Сент Екзюпери