Поглед в миналото

Беше 31 май 2014 година. Слънцето грееше силно, а във въздуха се прокрадваха чуруликанията на песнопойни птички, накацали по клоните на зелените дървета. Този ден беше специален. Беше последният. Беше края на една глава от животите на едни детски безгрижни души. 

В двора на детската градина ехтяха детски смехове и весела музика. Шарени балони се търкаляха по земята, а малките крачета тичаха ентусиазирано. Всеки поглед беше изпълнен с безгрижие и очакване на нови приключения. Всички бяха облечени в най-новите си дрешки, а гордите и пълни със сълзи майчини очи светеха по-ярко от всяка звезда на небето. Дечицата бяха наредени в редица като малки войничета. Едно по едно казваха стихотворения и пееха песни. Докато едно от тях с интерес слушаше приятелчето си, забеляза как през желязната врата на детската градина влиза момиче. Висока, облечена цялата в черни дрехи, излъчващи непокорност – черно кожено яке, черно долнище и груби маратонки, които прекрачваха всяка стъпка с увереност. Върху лицето ѝ отдалече си личаха пластовете грим, а погледът ѝ сякаш бе от камък, студенината му се усещаше от километри. Отиде при родителите и седна на едно от малкото останали свободни столчета. Гледаше децата без чувства, сякаш не ѝ пукаше и не искаше да бъде там. Открояваше се сред погледите, изпълнени с любов. Нейният беше пълен с омраза и гняв. Празненството свърши и децата се разбягаха към родителите си. Само едно от тях, побягна към Онова момиче. Точно така, при намръщеното, студено, непокорно и непристойно облечено момиче. То избра студения поглед на "какичката" пред майчината прегръдка. 

- Много си красива - каза с ентусиазъм момиченцето.

Замръзнах. В очите ѝ видях себе си. Тази топлина в сините детски очи, усмивката, която грееше силно. Радостта. Някога бях такава. 

- Благодаря - казах ядосано.

- Защо се държиш така? - очичките ѝ се напълниха със сълзи. 

Погледите ни се срещнаха. Почувствах как нещо в мен се пропуква, но бързо си наложих да остана студена. Не трябваше да показвам слабост.

– Просто съм такава – отвърнах рязко.

Тя поклати глава и изтри сълзите си с малката си ръчичка.

– Не вярвам. Някога си била като мен… нали? – прошепна.

Гласът ѝ бе тих, но думите ѝ прогърмяха в съзнанието ми. Някога... Къде точно се бях изгубила? Къде по пътя бях взела погрешния завой? Мълчах. Не знаех какво да ѝ кажа. Да ѝ разкажа за разочарованията, за болката, за всичко, което ме беше направило такава? Или да ѝ спестя истината? Майка ѝ и баща ѝ ни наблюдаваха с усмивки, без да разбират колко много тежеше този момент. В очите на възрастните това беше просто едно мило детско любопитство. Но аз знаех, че не беше.

– Ти като малка искала ли си да пораснеш? - продължи детето, впивайки поглед в мен. -Сега... щастлива ли си?

Това ме довърши. Тя ме погледна с онези големи, пълни с очакване очи.

– Ела да ти покажа нещо – каза тихо, но с увереност, сякаш винаги е знаела, че ще дойда.

Не попитах накъде отиваме. Просто хванах малката ѝ ръка и направих първата крачка.

Ръчичката ѝ бе топла. Толкова истинска. Пръстите ѝ се преплетоха с моите, сякаш никога не са се пускали. Стъпките ни отекваха по плочките на двора, където някога бях тичала с лекота. Сега вървях бавно и несигурно. Малкото момиче ме дърпаше напред с нетърпение, а аз… аз не знаех дали искам да продължа.

– Къде отиваме? – промълвих, но тя не отговори.

Пред нас се издигаше онази стара люлка, която скърцаше с всяко движение. Беше тук откакто се помня. Износена от времето. Тя ме пусна и с лекота се качи върху нея, залюлявайки се плавно.

– Спомняш ли си? – попита.

Гледах я, а в мен напираха спомени. Как летях напред-назад, как вятърът развяваше косите ми, как се смеех от сърце. Как вярвах, че светът е красив, че всичко ще бъде наред. Приближих и с треперещи пръсти докоснах металната верига. Студена. Като мен.

– Какво се случи с мен? – прошепнах.

Тя спря да се люлее.

– Ти ми кажи.

Думите заседнаха в гърлото ми. Стоях там, с длан върху метала, а някъде дълбоко в мен се разрази буря. Малкото момиче се усмихна. Усмивка, която бях забравила.

– Време е да се върнеш - каза тя със спокоен тон.

– Къде? - отвърнах объркано.

– Към себе си. - каза детето.

Завладя ме тишина. Единственото, което се чуваше, беше скърцането на люлката, която се поклащаше от лекия вятър. Погледнах малкото момиченце. Тя ми подаде ръка. Протегнах моята, за да хвана нейната, но в момента, в който пръстите ни се докоснаха, усетих студ. Всичко около мен започна да избледнява – люлката, дърветата, шарените балони… Дори малкото момиче. Опитах се да я задържа, но тя се усмихна тъжно и прошепна:

– Не ме забравяй.

Очите ми се отвориха рязко. Въздухът в стаята бе тежък, а сърцето ми блъскаше силно в гърдите. Огледах се объркано – познатите стени, завесите, които леко се поклащаха от вятъра, телефонът до мен. Всичко беше както преди. Но нещо в мен не беше. Прокарах пръсти по лицето си и осъзнах, че очите ми са влажни. Беше само сън.

А може би не съвсем.