Погледът на циганчето
1 min reading
Погледът на циганчето
Рядко се случва да излизаме от затворения свят, в който живеем...
Дори в малкото ни общество, където пребиваваме, ние сме като на самотен остров всред океан от емоции.
Днес отскочихме до амбулаторията за поредната консултация. Не уцелихме времето. Нямаше никой и чистачката ни отпрати да чакаме. Пред селската сладкарница - две люлки. В червената лудо се засилва дрипаво циганче. Качих малкия синковец на жълтата и го залюлях. Погледнах към момиченцето, а то срамежливо сведе очи към земята. Беше спряло да се люлее и ни наблюдаваше с интерес. От нея се носеше характерната циганска миризма.
"Красива е" - помислих си - "Колко ли отдавна не е виждала вода и баня?"
Няма да ви я описвам. Най-обикновено дете. С правилни форми и прекрасни бели зъби.
- Колко много индийци в България! - казах на жена си, смеейки се.
Минах зад люлката на малкия и го засилвах, флиртувах с нежни думи с малката, за да се чувства равна и обичана, и я наблюдавах...
А тя занемяла от вълнение гледаше майката на детето ми и се усмихваше...
Половинката ми изцяло отдаваше вниманието си на синът ни, като му гукаше и го гъдилкаше.
В този триъгълник от погледи ехтеше веселия смях на момченцето ми...
Един ден малката ще има деца...
Надявам се този незбравим миг да остане в съзнанието й.
Представям си как нейните деца ще изпитат майчината любов и закрила, а и надявам се, бащина подкрепа...
Надявам се...
© Атанас Коев All rights reserved.
, ами разказът не е измислен
