„Поквара – морално разрушаване на принципи, ценности и устои, разврат, корупция, безнравственост, падение.”

(Български тълковен речник)

Огромна, величествена, внушителна – така изглеждаше сградата на избраната за най-добра банка на годината в страната. Разположена в центъра на града, тя се виждаше отдалеко и будеше възхищение в съзнанието на чужденците, които посещаваха района. Състоеше се от шест етажа, на всеки от които имаше много стаи, коридори и други помещения.

Всеки ден от 9:00 до 17:00 часа десетки мъже и жени се занимаваха с финансите на физически лица или различни по големина фирми, сключваха нови сделки, отпускаха кредити, превеждаха пари по всички краища на света или пък свикваха събрания и обсъждаха въпроси относно дружеството. И днес нещата бяха същите – бъбриви колежки се разкарваха насам-натам с недоизпити кафета, някой говореше високо с клиент и се опитваше да го убеди в правотата си, трети нервно щракаха по клавиатурите, вглъбени в работата си, но в цялата суматоха се открояваше и нещо друго – високи токчета, впита пола и разкопчана до гърдите бяла риза – новата стажантка гордо вървеше по коридора, придружавана от един търговски сътрудник. Той я водеше към кабинета на директор отдела, за да я представи и запознае с дейността, която ще извършва:

- Г-н Дачев, удобно ли е? – попита банковият служител, когато стигнаха кабинета на директора

- Да, влизайте. – отговори той и ги покани да седнат

- Това е Мария, новата стажантка. – отвърна той и посочи момичето

- Здравей, Мария, аз съм Павел Дачев. Как си?

- Много добре, благодаря. Радвам се, че ще имам възможност да работя в тази сфера.

- Надявам се да ти хареса и да научиш всичко, което ти е необходимо. Пламен ще те заведе до твоето ново бюро и ще ти обясни как да процедираш от тук нататък. Това е. А и още нещо – предните две стажантки си заминаха ей така, без да кажат нищо. Грозно е, хора сме все пак, никого няма да убием, ако каже, че работата не му харесва. Затова се надявам с теб да го нямаме този проблем.

- Не съм дошла, за да си замина при първата спънка, господине.

- Надявам се да е така. Желая ти приятен ден.

- Благодаря Ви, и на вас. – отвърна тя с усмивка и излезе от кабинета му.

След  минути се озова в голямо помещение, разделяно на множество миниатюрни „стаи” от местещи се прегради:

- Така, ето тук можеш да седнеш ти. Ето ти компютър, листи, химикалки, абе каквото поискаш -всичко има. Твоята задача е да помагаш с каквото можеш на заобикаляшите те бюра. – каза Пламен и я настани на едно бюро до прозореца.

- Няма проблем, ще правя каквото ми кажат. – отвърна Мария и се усмихна предизвикателно.

- Да те запозная все пак с част от колектива, а с другите ще се запознаеш сама. Това е Адриана, на съседното бюро е Марио, а този симпатяга тук е Иван. Всички те се занимават с документацията на част от големите фирми в страната. Ще видиш как се пишат договори, как се работи в системата, срещи с клиенти и всичко останало. Където можеш, ще се включваш, нали?

- Естествено, нали затова съм тук.

- Приятен ден ти пожелавам и ако има нещо, ще ме търсиш мен.

- Добре.

Мария седна на въртящия се стол и се огледа наоколо – не беше точно както си го представяше. Очакваше работата да е по-забързана, постоянно да минават разни хора с папки или хвърчащи листи , телефоните да звънят неуморно и седалките за чакане да са препълнени с клиенти на банката. Отново погледна хората около нея и погледът ù се спря на най-близкостоящия до нея – Иван. Висок и строен, сега той ù се струваше повече от красив, облечен в костюм и с вратовръзка. Черните ù очи го обходиха от глава до пети и заключиха, че работата ù може би ще се окаже по-приятна, отколкото е очаквала:

- Винаги ли е толкова спокойно тук? – попита тя, приближавайки се до него.

- Нее, ти ела зимата да видиш какво става. Сега през лятото хората си почиват, на никой не му се занимава с документи и прочие, но като дойде есента, всички се сещат, че трябва да се върши работа. – отвърна ù той и застана до нея.

- Значи съм объркала времето, супер. – каза тя и направи гримаса.

- Ха-ха, не се притеснявай, все ще ти намерим нещо... кафета винаги ще се пият. – пошегува се той

- Хм, явно не само сезонът ми е грешен, но и паметта ми изневерява. Не помня в договора ми да пишеше, че ще съм сервитьорка. – отвърна тя с престорена сериозност.

- Това ми хареса, не си глупаво момиче. Ако си и амбициозна, ще успееш да се наложиш.

- Надявам се да ми помогнеш тогава. – каза Мария и го стрелна с поглед.

- С каквото мога... – отговори Иван смутено и се завърна към работата си.

До края на деня Мария продължи да се запознава с нови хора, да научава основни операции, дори видя как се работи в системата от данни. Но всичко това оставаше някак си на заден план. Друго вълнуваше съзнанието ù сега и тя реши да вземе нещата в свои ръце:

- Добър колектив сте обаче. – обърна се тя към Адриана.

- Да, ние тримата с Иван и Марио сме се напаснали отдавна, вече близо осем години сме колеги. – отвърна ù тя

- Доста време. Ти сигурно се чувстваш добре като единствена дама? – попита Мария с усмивка

- Ха-ха. Не, отношенията ни са чисто колегиални. Марио е щастливо женен, а Иван не се интересува от жени.

- Как така не се интересува от жени? – учуди се стажантката – Да не е на другия бряг?

- Не, нямах това предвид. Просто това остава много на заден план за него. Първо е работата, след това хобито му и каквото остане е личният му живот. – обясни Адриана

- Какво му е хобито?

- Лов. Събота и неделя е постоянно по горите, такъв си е той.

- Ясно. – заключи Мария и очите ù светнаха. Тя вече беше крачка напред и не смяташе да губи преднината си, за нея играта беше започнала.

На следващия ден тя се появи в офиса още по-ослепителна от предния – с изискана черна рокля и високи сандали, тя приличаше повече на модел, отколкото на банков служител.

- Брей, как се е нагласила малката, а ние тука сме със старите дрешки. – подхвърли ù Марио с усмивка.

- Благодаря за комплимента, а на вас всичко си ви е наред. – отговори му Мария и седна на бюрото си. Скришом погледна към бюрото на Иван, но за нейно разочарование не срещна погледа му. Това я подразни, нали точно той беше причината да изглежда така. Реши да не прибързва. До обяд попълваше договори и пренареди един шкаф със стари досиета. После излезе да хапне навън. Когато се върна, реши, че е време за действие, затова отиде до Иван.

- Изглеждаш претрупан, с нещо да помагам? – попита тя най-любезно.

При вида ù Иван се стресна за секунда. Не ù беше обърнал внимание до сега, но когато я видя, остана поразен:

- Не... тоест да, имам работа. Не знам дали ти ще можеш да я свършиш. – отвърна той и нотка на притеснение се долови в отговора му.

- Ами ако ми покажеш за какво става на въпрос, може и да ти помогна. – настоя Мария и се приближи до него

- Ам... добре. Седни поне да гледаш, ти от веднъж няма да го запомниш.

- Мисля, че ме подценяваш. – каза момичето и го погледна предизвикателно.

- Ни най-малко, но това не се учи за един ден. – отвърна той смутено – Така, сега ще ти покажа.

Това, което виждаш на монитора, се нарича спесимен на подписите. Това е документ, който удостоверява подписите на лицата, които имат право да извършват парични операции по дадена сметка. При каквато и да е промяна на данни на лицето или лицата, трябва да се попълни нов спесимен. И виж сега – тази фирма има смяна на лична карта и е попълнила нов документ. Моя работа е да изтрия стария и да кача новия. И това става ето така.

Докато Иван говореше, Мария кимаше механично, но не чуваше почти нищо от това, което той ù казваше. Гледаше го запленено, беше толкова близо, че усещаше парфюма му и желанието ù растеше още повече.

- Искаш ли да пробваш сама? – прекъсна мислите ù гласът му.

- Да, стига да си до мен, да не объркам нещо.

- Спокойно, няма страшно. Седни на моето място и ще го направим заедно първия път, пък после ще те оставя сама.

Размениха си местата и сега Мария се намери пред компютъра, готова да направи каквото ù се казва. Иван се надвеси над нея, за да я насочва.

- Така, първо изтриваш стария, а после качваш новия. Гледай. – той хвана мишката на компютъра и започна работа в системата – Видя ли как го направих? Сега трябва да качим новия документ. – той написа кода за качване и след малко смяната на първата фирма беше готова.

- Това ли е? – попита Мария с интерес.

- Да, пробвай сега сама. Аз ще гледам. – отвърна ù Иван и се изправи зад нея

- Добре... първо трием... ама откъде триехме...

- Ха-ха, казах ти, че от веднъж няма да стане. Виж. – той хвана ръката ù заедно с мишката и повтори упражнението. При допира с кожата ù, неговата длан потрепери, Мария също го усети и се зарадва, че успя да му въздейства.

- Като не става от първия път, ще го правя, докато се науча. – отвърна тя и го погледна предизвикателно. – Сега качваме, нали?

- Да, давай.

Мария натисна още няколко бутона, но тогава на екрана се появи дълго съобщение:

- Това при теб го нямаше. Дори не мога да ги прочета тия малки буквички. – каза тя и се приближи към монитора.

- Я да видя. – Иван също се приближи, надвесвайки се почти над нея.

- Какво е това? – попита тя и го погледна отдолу.

- Съобщение за грешка. Старият спесимен не е изтрит. – каза той и също я погледна. В този миг двамата се намериха само на няколко сантиметра един от друг. За секунди застинаха и почти можеха да усетят пулса на другия. Капка пот изби по челото на Иван и се спусна към брадичката му. Мария го гледаше право в очите и с усилия удържаше страстите си.

- Ам... по-добре да продължа аз. – смотолеви Иван, гледайки към земята.

- Много бързо искаш да се отървеш от мен, не искаш да ме научиш. – сряза го момичето.

- Не, изобщо не е така... Просто имам промени в много фирми и няма да ми стигне времето днес да те уча. Утре ще продължим.

- Обещаваш ли?

- Обещавам.

Мария стана и със задоволство се отправи към своето бюро. Напредваше бързо, виждаше, че мъжът не е безразличен към нея и допускаше, че ще получи това, което иска, дори по-бързо от плануваното.

До края на седмицата Мария продължи да предизвиква Иван и да флиртува с него. Той от своя страна също ù отвръщаше, но много по-семпло, притесняваше се от нея, на моменти дори се засрамваше. Това не се харесваше на Мария. Тя искаше да провокира хъс и желание у него, искаше да го види в пълната му светлина, но той незнайно защо упорито се криеше.

С идването на новата рaботна седмица дойде и новата тактика на стажантката. Тя бе решена да стигне до дъното на това и да постигне целта си, затова започна да действа направо:

- Може ли да поговоря с теб за малко? – попита тя Иван, когато останаха сами в офиса.

- Да, разбира се. Имаш нужда от нещо ли? – поинтересува се той.

- Да, като например да ми кажеш какво става.

- Не... те разбирам. Смисъл? – попита той объркано.

- Какво става между мен и теб. Останах с впечатлението, че ме харесваш.

- Да, добро момиче си, защо да не те харесвам?

- Нямах това предвид. – отвърна тя със сериозен тон.

- А какво?

 - Всъщност... остави, в грешка съм. – отговори тя сухо и понечи да си тръгне.

- Чакай... права си, харесвам те. Но не мога. – отговори той с разочарование.

- Не можеш какво? – попита тя нетърпеливо.

- Работим на едно място, а и ти си дете още...

- Моля? – почти извика Мария – Кое ми е детското? Умът ми ли, маниерите ми ли, тялото ми ли? – попита тя, като същевременно спусна ръка по бедрото си.

- Не... – понечи да отговори Иван, но сърцето му заби силно и той не изрече докрай думите си.

- Тогава какво? Какво от това, че работим на едно място. Ако зависи от мен – гроб съм. Никой няма да научи за нас. – настоя тя.

- Не е толкова просто... – отвърна той смутено.

- Не те разбирам, а и няма да се опитвам. Ето. – тя се наведе и написа нещо на малък лист – Това е телефонът ми. Когато разбереш какво искаш, ми се обади.

Мария се прибра вкъщи, сигурна, че Иван ще ù се обади след сцената, която беше разиграла. Но това така и не се случи.

На другия ден тя почти не го поглеждаше, а до края на седмицата си разменяха само сухи изречения, изцяло свързани с работата. Беше бясна, не беше свикнала на откази, а това, че не можеше да има Иван, я подлудяваше още повече. Реши да се разтовари и да изразходи негативната си енергия, затова отиде да потренира бокс. Ходеше от време на време в залата, когато имаше свободни минути, за да поддържа тонуса си. Когато се намери пред боксовата круша, си представи, че пред нея стои Иван. Отново му се ядоса и започна да нанася тежки удари на неодушевения предмет – удряше я с ръце, блъскаше я, риташе я с такава ярост, че треньорът трябваше да ù направи забележка да внимава. Мислеше само за Иван – кой беше той, че да ù отказва, за какъв се мислеше. Колкото повече удряше, толкова повече подсъзнателно приемаше, че го наказва и това я успокояваше по някакъв начин.

След час, прекаран в боксиране, Мария вече беше спокойна и отпусната. Усещаше лека болка в ръцете, но това я удовлетворяваше. Отиде да се преоблече в  женската съблекалня. Извади си телефона, за да види часа, но вместо това установи, че има съобщение: „ne mi haresva da se razminavame iz bankata kato nepoznati, syjelqvam ako sym te obidil, ne e bilo naro4no…”

Не можа да повярва на очите си. Иван ù беше писал, беше ù се извинил, харесваше я. Това я изпълни с нови сили. На мига забрави яростта, която таеше към него и веднага се впусна в нова игра. Отговори на неговия есемес с друг: „ima edin na4in da mi se revan6ira6” След минути получи и отговор: „kak?” Засмя се и си помисли  „Нещастник гаден, ще ми паднеш ти в лапите, пък да става каквото ще!” Изпрати му отговор: „pokani me na kafe” Минаха десетина минути, но отговор нямаше. Мария се издразни малко, но реши, че може би Иван върши нещо в момента и затова не ù отговаря. Час по-късно, когато вече си беше вкъщи, все още нямаше съобщение. Отново се ядоса, не тя си играеше с него, а той с нея. Гордостта ù беше твърде голяма, че да го понесе. Хвана телефона и набра номера му. След малко Иван отговори:

- Ало?

- Писах ти есемес. – троснато каза тя.

- Знам, видях... - смутено отвърна той.

- Защо не ми отговори?

- Казах ти вече, не е толкова лесно...

- Стига с тия глупости! Ти си ту така, ту иначе. Дай ми една основателна причина, поради която не можем да се виждаме, чакам. И не ми казвай „малка си”, защото и двамата знаем, че не е така.

- Мария, ти си много привлекателно момиче, права си, не си малка, направо си си жена, не момиче, но в службата... ти си на стаж и може и да не продължиш, но аз там работя от много време, не мога да си рискувам работата и името... – опита се да ù обясни той

- Ти явно не си ме чул, като ти казах, че от мен думичка няма да излезе.

- Чух те, но как да ти вярвам..

- Не, ти си просто страшен. На каква ти приличам, как да ти докажа, че съм нормален и сериозен човек?

- Това не е тема за по телефона, ще говорим в понеделник. – каза ù той и затвори

- Офф... – изръмжа Мария и си хвърли телефона на леглото, след което сама се просна на него

- Само да ми паднеш, Иване, какво те чака... – каза тихо тя и затвори очи. В съзнанието ù започнаха да се появяват различни картини – греховни, брутални и вулгарни...

Беше понеделник сутрин и Мария кротко седеше на бюрото си в очакване на Иван. Не след дълго той се появи. Размениха си по един поглед, но имаше прекалено много хора, че да се отпуснат да говорят свободно. Мария обаче не можеше да чака, затова предприе действие. Хвана няколко листа от бюрото си и под предлог, че иска да попита нещо, отиде до Иван.

- Трябва да говорим. – прошепна му тя.

- Знам, но има много хора. – каза той като се огледа.

- Не за дълго. – отвърна тя и незабелязано бутна чашата с кафето му, което се разля обилно и по двамата – Оле!!! Извинявай много, изобщо не го видях. Съжалявам много. – започна да говори тя с престорено притеснение, а Иван я гледаше толкова уплашено, че тя едвам сдържаше смеха си.

- Какво става тука? – попита Адриана и ги погледна.

- Много съм непохватна, разлях кафето, съжалявам много.

- Е, спокойно де, нищо не е станало. Така, като гледам, май ще трябва да се преоблечете.

- О, няма как. Аз докато си ида до вкъщи и се върна, ще мине половината ден. Ще ида до тоалетната да се поизчистя малко и всичко ще е наред.

- Върви спокойно се оправи. По-добре вземи и Иван с теб, че горкият целият е мокър. – каза тя през смях.

- Извинявай, не беше нарочно. – продължи с театъра Мария.

- Нищо... – едвам отвърна Иван и двамата се отправиха към тоалетните, където бяха насаме.

Там Мария излезе от образ и се засмя гласно:

- Да си беше видял физиономията, безценно. – каза тя, все още смеейки се.

- Ти си луда просто... – почти уплашено отвърна той.

- Още нищо не си видял. – каза тя, приближи се до него и го целуна толкова страстно, че по цялото му тяло преминаха топли и студени вълни. Той я прегърна през кръста и я притисна към себе си. Дълго не можаха да отлепят устни един от друг – докосваха се, целуваха се нежно в единия момент и агресивно в другия, Мария издаваше тихи стенания и забиваше нокти в гърба му:

- Кога ще те имам за повече? – попита тя и притисна гърдите си към неговите.

- След работа ще ти се обадя и ще се разберем, а сега трябва да се връщам в офиса.

- Добре. – отвърна тя и го пусна.

Той си изми ръцете, попи доколкото беше възможно кафето от панталона си и тръгна по коридора, но след няколко крачки се спря и се обърна:

- Помниш какво говорихме, нали? – попита той със сериозен тон.

- Няма да те предам. – отговори тя и му намигна.

Иван се изгуби в тъмния коридор, а Мария изчака няколко минути и също последва примера  му. Направи както обеща – след като се върна към работата си, нито го поглеждаше, нито му говореше. Ако случайно ù се наложеше да попита нещо, отиваше до Адриана или Марио, но вътрешно броеше минутите, докато работното време приключи и тя се освободи от оковите на банковата институция. И ето – най-накрая дразнещото чакане привърши, часовникът удари 17:00 часа и Мария се запъти към къщи. Прибра се и видя, че докато е пътувала, Иван ù е звънял. Обзе я луда радост, копнееше миг по-скоро да е с него и да му направи всичко онова, което си представяше. Нервно хвана телефона и набра номера му:

- Ало? – отговори плах глас в слушалката.

- Сега видях, че си ми звънял. Какво правиш? – отвърна Мария.

- Преди малко се прибрах... искаш ли довечера да вечеряме вкъщи? – попита мъжът, но в гласа му се долови несигурност.

- С удоволствие, в колко да съм готова? – попита тя, като едва прикриваше радостта си.

- В 20:00 часа ще дойда да те взема, само ми кажи къде живееш.

Мария му продиктува адреса си и след няколко общи изречения затвори. Чувстваше как нещо в нея гори и усмивката не слизаше от лицето ù. Беше доволна, че бе постигнала целта си, чувстваше се като победител и сега щеше да си поиграе с наградата си. Започна приготовления за срещата веднага – изкъпа се и старателно изчисти тялото си от всяко ненужно косъмче. Изсуши косата си и я изправи с преса. Покри гладката си кожа с тънък слой лосион с аромат на череша и си сложи подобен парфюм. Отиде до големия гардероб и отвори най-крайния шкаф. От него извади комплект прозрачно червено бельо, допълнено със същите чорапи и жартиери. Облече се и се погледна в огледалото – червеното ù стоеше невероятно, а изрязаният плат подчертаваше извивките ù перфектно. Над него облече дълга черна рокля и дежурните високи токчета. Гримира се с тъмни сенки и погледна часовника си – 19:45 часа, още съвсем малко и щеше да е с Иван. Представяше си го диво и лудо, направо на масата или на твърдия под, в съзнанието си виждаше как къса копчетата от закопчаната му риза с едно движение, как той я хваща силно за косата и впива устни в нея.

Вибриращ звук я извади от транса – беше Иван, беше тук и сега. Тя му затвори и се отправи към коридора. Последен поглед в огледалото, за да се увери, че всичко е идеално и после бързо слизане по стълбите. Долу чакаше жълто такси, от което се показа мъжът и я поздрави:

- Мислех, че ще ме вземеш с твоята кола? – учуди се Мария.

- Предпочитам да не рискувам някой да ни засече заедно... – сухо отвърна той и я покани да влезе. По време на пътуването до апартамента му не си говореха, дори не се поглеждаха. След около половин час колата спря на уреченото място и двамата се запътиха към блока. Влязоха в асансьора и Иван натисна тринадесетото копче:

- Не мислех, че ще е толкова сложно. – промълви Мария с нотка на съжаление.

- Казах ти, че ще е така... – отговори ù Иван.

- Нищо нередно не правим, престъпление ли да сме заедно, когато го искаме? – настоя момичето.

- Морално – да. – отвърна той.

- Морал... кой ти го гледа това вече. Живей сега, стига с тези глупави правила.

- Не си права, трябва да се взимат предвид тези неща. – оспори мнението ù мъжът.

Мария замълча. Не искаше да си разваля настроението в излишни спорове. След  малко прекрачи прага на апартамента на Иван. Остана учудена от това, което видя – за банкер на ниските нива, той живееше в прекалено луксозен апартамент. Вътре всичко изглеждаше ново, материалите бяха главно от стъкло, метал и черна кожа:

- Не знаех какво обичаш, затова реших да приготвя нещо на момента. – каза Иван и се запъти към кухнята.

- Нямам претенции, аз държа на десерта. – отвърна Мария съблазнително и отиде до него. Седна на барплота, прехапа устни и повдигна роклята си, под която се показа предизвикателното бельо. Иван се опули от изненада и дрезгаво попита:

- Какво правиш?

- Показвам ти какво те чака след вечеря. – отвърна тя и спусна ръка по вътрешната част на бедрото си.

Пулсът на Иван се ускоряваше при вида на младото момиче. Той се опита да налее вино в две чаши, но ръцете му потрепериха и той ги изпусна на плочките. Стъклата се разпиляха на милиони парчета из стаята, а Мария сякаш само това чакаше. Тя скочи бързо от плота, с един замах свали роклята си и хвана бутилката с червеното питие:

- Пий от мен. – прошепна тя и започна да излива течността по гърдите си. Иван не можеше да повярва на очите си, не си беше помислял, че това дете може да направи нещо подобно.

- Какво правиш ти, не е истина... – едвам изрече той, без да сваля очи от нея.

- Нищо... засега. – засмя се тя и се приближи още повече. Хвана го здраво за вратовръзката и го задърпа към големия диван в хола, а той вървеше след нея като домашно кученце. Блъсна го грубо към меката мебел и седна в скута му с лице към неговото.

- Знаеш ли колко грехове ще натрупам с теб? – попита той.

- Не мога да разбера от какво толкова се притесняваш. Ти си красив мъж, аз съм сексапилна жена, нормално е да бъдем заедно, щом се привличаме. – обясни Мария.

- Аз съм почти двадесет години по-голям от теб... – с тъга отбеляза той.

Тогава Мария хвана лицето му и заговори:

- И какво от това? За мен годините не са от значение, не би трябвало да са и за теб. Спри сам да си налагаш измислени забрани. Харесваш ли ме?

- Разбира се.

- Покажи ми го тогава. – заключи тя и плъзна ръка по панталона му. Разкопча ципа му и бръкна на голо под боксерките му – Явно наистина ме харесваш. – добави с усмивка. – Така добре ли ти е?

- Много... не спирай. – Иван беше в екстаз, не си беше представял, че някой може да докосва по такъв начин. Мария също се наслаждаваше на играта и оставаше доволна от топящия се пред нея мъж.

- Искаш ли ме? – прошепна тя и облиза ухото му.

- Да... – отвърна Иван, чийто дъх пареше.

- Тогава ме чукай сега! – извика Мария и премести прашките си.

С един силен тласък тя получи това, което желаеше от първия път, когато бе видяла Иван. Започна да се движи първоначално бавно и по-леко, но бързо ускоряваше. Иван я беше обхванал през кръста и я надигаше и сваляше в ритъм. След малко Мария започна да издава тихи звучи, които после прераснаха в шумни викове. Изведнъж тя спря и стана. Коленичи на пода и разтвори краката му с ръце. Този път беше ред на Иван да стене от удоволствие. Тя контролираше всичко и това я караше да се чувства страхотно:

- Ела зад мен. – по едно време каза тя и се облегна на седалката, все още коленичила. Иван не изчака втора покана и бързо застана зад момичето. Понечи да започне отново, но тя го спря:

- Друго имах предвид.  – каза Мария и му се усмихва обещаващо.

- Не те разбрах... – отвърна Иван.

- Вкарай ми го навсякъде... – отговори тя и зае още по-предизвикателна поза.

Иван се смути, не знаеше как да реагира на това нейно желание.

- Ами аз не съм... до сега... – избоботи той.

Мария се засмя и се обърна към него:

- Е, и? Тъкмо ще съм ти първата. Хайде! Ще ти хареса!

 Тя го придърпа към себе си и отново застана с гръб към него. Насочи го и след малко почувства удоволствието. Тя мъркаше като котка и дереше изкуствената кожа. Изведнъж хвана ръцете му и ги пъха под сутиена си. Иван усети нежната ù кожа и набъбналите ù зърна:

- А сега започни да редуваш... – прошепна Мария.

Този път Иван ù се подчини, без да ù възразява. И двамата се извиваха от възбуда и копнеж. Усещанията им бяха по-силни от нормално, а за Иван част от тях бяха и нови.

След около час двамата лежаха прегърнати на пода:

- Видя ли, че не беше толкова страшно? – попита Мария през смях.

- Не съм казвал, че е страшно, а че е нередно. – отвърна ù той.

- И защо да е нередно да получиш супер якия оргазъм?

- Ха-ха... казах ти вече, не е морално, аз почти мога да съм ти баща... работим на едно... Аз съм от по-старото поколение, мен са ме учили на принципи и ред, а по този начин ги нарушавам. – обясни ù той.

- Всеки сам гради принципите си. Ти живееш за себе си, не за хората. Какво ти пука кой какво мисли? Ако започнеш да се съобразяваш с всички, ще изгубиш себе си някъде по пътя. Така поне мисля аз. И не само за личните отношения, а за живота като цяло.

Докато я слушаше, Иван си даде сметка, че до него не стои наивна хлапачка, а човек със силен характер и градивност. Едва сега видя, че Мария беше права и реши да се пусне по течението с нея.

- Искаш ли да се изкъпем и да вечеряме все пак? – попита той мило.

- Разбира се. – отвърна Мария, целуна го и стана от пода. Свали останалото по нея бельо и застана пред него – Идваш ли?

Иван се усмихна и се изправи:

- След теб. – подкани я той.

Мария тръгна по дългия коридор, но вместо да влезе в банята, тя продължи до края му и спря пред масивна кожена врата. Натисна бравата, но тя не поддаде:

- Какво е това? – излюбопитства момичето.

- Кабинетът ми. – отговори спокойно Иван.

- А защо е заключено? – попита с недоверие тя.

- Правя ремонт и всичко е с краката нагоре, не исках да го виждаш разхвърляно. – обясни Иван.

- Хубаво е, че искаш да ми се покажеш само в положителна светлина. – отбеляза Мария и се върна към банята.

Двамата влязоха в кабинката и след секунди усетиха топлата вода да се стича по телата им. Беше толкова ободряващо - целият грях, всичкият страх и притеснение сякаш изтичаха в канала и оставаше само свежест и чистота. Мария и Иван седяха прегърнати с глави върху рамото на другия. Не се движеха, не говореха – просто оставяха телата и душите си да се пречистят.

След като се изкъпаха, облякоха два бели халата и отидоха да готвят в кухнята. Иван извади мариновани пържоли от хладилника и ги сложи да се пекат, а Мария се зае с направата на салата.  После заедно сложиха масата и седнаха да вечерят:

- Това е много вкусно, от какво месо е? – попита Мария

- Свинско е. Не бях сигурен, че обичаш, но явно напразно съм се притеснявал. – отвърна Иван с усмивка.

- Не може да е свинско. Яла съм свинско, това е друго. – настоя момичето.

- Честно ти казвам, свинско е. Но е престояло в марината с различни подправки, затова вкусът му се е изменил. – обясни той.

- Сериозно? Трябва да ми я дадеш тази рецепта, супер е.

- Тайна е.

- Сега пък тайна било. Дрън-дрън.

Двамата се засмяха и продължиха вечерята си. Говориха за различни неща – за банката и колегите, за интересите на другия, за мода, за кино, за живота сам по себе си. По някое време Иван каза:

- Искаш ли да си лягаме, че и без друго след няколко часа сме на работа?

- Аз имам друга идея – хайде да не ходим. – отвърна Мария с усмивка.

- Как така да не ходим? – учуди се Иван.

- Ами така. – отвърна момичето и се приближи към него – Ще си останем в леглото до късно, после ще ти направя закуска... и не само. – намигна му тя.

- Не съм отсъствал без причина никога.

- Забрави го това никога. Отпусни се, поживей малко. Не ти ли дотяга толкова стриктно да следваш правилата. Какво е един ден? Ще кажеш, че е изникнало нещо и не си могъл да отложиш ангажимента си. – настоя Мария.

- А ти какво ще кажеш? – засмя се той.

- Аз съм никой там, кой ме знае мен. – изхили се тя и стана от стола.

- Ами родителите ти? – попита Иван.

- Какво за тях?

- Няма ли да се притеснят, че не се прибираш цяла нощ и цял ден?

- Ха-ха-ха. Може би, ако знаеха какво правя, биха се притеснили, но тъй като живея тук сама и  ме „гледат” главно по телефона, не мисля, че би било проблем. – тя застана зад него и го прегърна през кръста.

- Не знаех, че е така. Как се справяш? – той също я прегърна заднешком.

- По-добре ми е така, като съм независима.

- Не е нужно да бъдеш сама срещу всички, нали го знаеш?

- Аз не съм срещу някой, просто със себе си се разбирам най-добре. – разсмя се Мария и стана – Хайде да те водя към спалнята. – добави тя и го подкани с жест.

Иван ù се усмихна чаровно и я последва. Когато влязоха в голямата стая, Мария седна на леглото, а Иван коленичи пред нея:

- Не съм мислил, че ще срещна човек като теб.

- Не си първият, който го казва. – тя вплете пръсти в косите му и се наведе, за да го целуне – Знаеш ли, че мракът много ме възбужда?

- Така ли? – попита мъжът.

- Така. – отговори тя и развърза халата си.

- Много си красива, малката. – прошепна Иван, вече приближавайки се към нея.

- Знам. – отвърна тя и разтвори краката си.

След миг усети топлите му устни да се плъзгат по вътрешната част на бедрата ù, а после и по-навътре. Обля я гореща вълна, тялото ù потрепна и прилив на удоволствие я обзе. Мария стенеше тихо, докато Иван се впиваше в нея все повече. Вече беше захвърлил халата си, когато рязко стана и силно проникна в нея. Това я накара да изкрещи от възбуда. Първо обхвана кръста му с крака, но после сръчно ги вдигна до раменете. Не виждаше – беше си затворила очите, не чуваше – не ù трябваше, но усещаше всеки един допир, всяка една ласка и целувка. Имаше страст, имаше огън, имаше желание – беше истинско.

На сутринта дежурната аларма на Иван иззвъня точно в 7:00 часа, но тъй като днес се бе примирил, че няма да му се налага да работи, той я спря, сгуши се до Мария и отново заспа. Към обяд двамата станаха, закусиха и решиха да се разходят в планината с колата на Иван.

Новото „Ауди” потегли безшумно и след час двамата се намериха в природата. Юлското слънце напичаше и галеше кожата им и през стъклото:

- Обожавам лятото, искам никога да не свършва. Много ми е добре така. – каза Мария и притвори очи.

- Няма как – сезоните се сменят. Всичко се ражда, за да умре. – оспори Иван.

- Ако съм на Хаваите, ще има как, нали? – не отстъпи тя.

- Ха-ха. Е така вече става. – съгласи се той.

- Виж колко е спокойно, тихо и хубаво. Природата е единственото перфектно нещо в тоя шибан свят. Всяко дърво е пораснало точно там, където трябва, всяко листо си е на мястото – съвършено е.

- Бог го е създал така.

- Не вярвам в богове. А и по твое време не се ли е учило за Дарвин – от маймуната в човек?

- Хах, никой не може да го потвърди това със сигурност.

- Напротив. Къде е твоят бог, когато си в беда, когато светът ти се срива, когато те боли? Нищо не се променя, нали? Сам се измъкваш от кашата, само силните печелят – точно като в природата. – Мария беше прекалено сериозна и настървена в разсъжданията си, затова Иван предпочете да приключи темата.

Те продължиха разходката си, но скоро се умориха и решиха да се прибират:

- С какъв двигател си? – попита Мария по пътя.

- 2.8 - литров V6 с мощност 204 коня.

- И за колко ускорява?

- От 0 до 100 км/ч за 7.7 секунди.

- Аха... и като е така, ти до кога ще продължаваш да караш като пенсионер с 20? – продължи тя.

- Не карам като пенсионер, просто спазвам правилата за движение по пътищата. – обясни Иван.

- Офф, тия правила! Направо ме побъркваш, честно! Отпусни се, бе човек! Има пет коли на кръст, пътят е сух, настилката е хубава, караш супер мощната кола – ми порадвай ù се поне! Или ми направи кефа на мен. – настоя Мария и очите ù започнаха да светят

- Голямо си дете.

-  Мен поне не ме е страх да си играя с играчките ми. – намекна момичето.

Иван разбра предизвикателството ù и реши да го поеме. Натисна газта плавно и машината ускори своя ход.

- Още. – каза Мария.

Километражът отчете 100 км/ч.

- Още. – повтори тя.

Стрелката се доближи до 130 км/ч.

- Още! – почти извика тя и се усмихна широко.

След секунди те вече се движеха с 160 км/ч. Вятърът влизаше през отворените прозорци и бучеше силно. Мария усили музиката и започна да пее силно, но след няколко минути радостта ù беше помрачена:

- Мамка му, куки! – изкрещя тя, но реакцията ù беше твърде бавна. Униформен мъж на средна възраст размаха палката си и им направи знак да спрат. Иван наби спирачки и отби вдясно:

- Добър ден. Документи за проверка.

Иван нервно извади желаните документи и ги подаде на полицая. Всичко беше изрядно, затова униформеният бързо му ги върна и попита сухо:

- Знаете ли, че карахте с над допустимата стойност?

- Ами... бързаме, затова си позволих са увелича скоростта. – излъга Иван.

- Бе то и аз имам работа за вършене, ама не летя по пътищата. – каза нагло патрулиращият – Опасявам се, че ще трябва да ви лиша от книжка за известно време.

- Но, господин полицай, не може ли да направим нещо? За пръв път ми се случва да ме спират, моля ви. – попита отчаяно Иван.

- Ха-ха! Голям мъж, пък чак сега му се случва да го спрат. – изсмя се полицаят.

До този момент Мария бе седяла безучастно, но накрая не издържа и слезе от колата:

- Извинявам се, мога ли да говоря с вас за малко? – попита тя сурово.

Униформеният я погледна строго, но все пак се съгласи да я изслуша. Двамата тръгнаха към полицейската кола и след малко влязоха вътре. Иван не можеше да види какво става и нервно тракаше с пръсти по волана до пристигането на Мария, която се качи вътре и заповяда:

- Карай.

- Ама какво стана? – попита мъжът, не разбирайки.

- Тръгвай по-бързо! – сопна се тя и погледна назад в огледалото.

Без да чака повече, Иван потегли и бързо се отдалечи. След няколко минути отново попита:

- Ще ми кажеш ли какво стана?

- Е какво може да стане? Платих му. – отвърна с досада тя.

- Подкуп ли му даде? – ококори се той.

- Не, духах му. – отвърна Мария и се разсмя.

- Моля?!

- Естествено, че му дадох пари. Какво толкова? По-добре, отколкото да ти изгори книжката, нали? Спри да бъдеш такъв моралист.

Иван не отговори. Сега ясно го виждаше – Мария нямаше скрупули нито в леглото, нито в обществото, нито в която и да е сфера на ежедневния живот. Сякаш тази млада жена беше лишена от чувства и чисти емоции. Не вярваше в нищо, не се притесняваше от никой, не се интересуваше от хората – беше празна отвътре. Отдаваше се единствено на низките страсти, бе покварена, а сега се опитваше да стори същото и с него.

Прибраха се заедно в апартамента на Иван. Беше рано за вечеря, затова седнаха да гледат филм. Иван беше мълчалив, но Мария и без друго не обичаше празните приказки, затова не поде безсмислена тема. А и беше уморена, затова кротко легна на дивана и се загледа в плазмения телевизор. По нейно настояване изтеглиха „Убийствен пъзел 7”, но по средата Иван се отказа от него и отиде да приготви вечерята. Когато филмът свърши, Мария се присъедини към него:

- Какво има за вечеря? – попита тя и се прозина.

- Месо с картофи и руска салата. Ще ядем ли?

- Да, умирам от глад. – каза тя и си взе чиния.

Двамата седнаха на масата и започнаха да се хранят. Отново не си говореха – Мария ядеше на големи хапки, а Иван от време на време я поглеждаше, без да коментира. След вечеря тя се просна на дивана и прошепна:

- Ще подремна малко и си отивам, много ми се доспа...

- Няма проблем, почини си... – Иван донесе одеяло и я зави.

Тялото ù бързо се отпусна и Мария заспа почти веднага. Дори започна да сънува – безмислици, както всеки път, но скоро усети лека болка и се сепна – отвори очи за миг, но клепачите ù натежаха и ги затвори мигновено. Разтресе глава и направи втори опит – този път успешен, но това, което виждаше сега, я шокира – намираше се в помещение с недоизмазани стени, чийто под беше покрит с дълги найлони. Вътре нямаше никакво обзавеждане, освен стола, на който седеше. Светлината идваше от самостоятелна крушка на тавана. При втория оглед забеляза, че помещението беше малко и липсваха прозорци.

„ Шляааап!” последва втори шамар и Мария откри източника на болката, която я беше събудила:

- Крайно време е да се събудиш, нямам цяла нощ. – сухо каза Иван и застана пред нея – беше облечен в стари, мръсни дрехи, а от врата му висеше изцапана престилка. За секунда Мария не можа да повярва на очите си – сега той изглеждаше съвсем различно – погледът, стойката, цялото му осезание бе друго:

- Какво... какво става? – попита замаяно тя и се опита да стане, но дебелите въжета не ù позволиха

- Уау! Ти нали имаше отговор за всичко? Не знаеш ли сега? – попита Иван и се усмихна грозно.

- Извратен нещастник... какво си ми направил? – едва отвърна тя. Чувстваше тялото си прекалено слабо и изтощено, а мислите ù още блуждаеха.

- От вчера те друсам с метадон. По-лесно ще ми е, като не мърдаш много. – отвърна той и отиде до неосветения край на помещението, откъдето се върна със скалпел.

При вида му сърцето на Мария се вкочани, по тялото ù полазиха хиляди тръпки и невидима сила задуши гърдите ù:

- Органите ми ли ще продаваш? – злобно попита тя.

- Ха-ха. Това е толкова демоде в моя бизнес. – изсмя се зловещо той – Клиентите ми по-скоро предпочитат плът.

Мария усети как бе пронизана от стрела на страх и ужас. Никога не си бе представяла, че може да ù се случи нещо подобно. Единствено в любимите ù ужаси имаше сцени като тази:

- Чудиш се какви ти ги говоря, нали? - попита той и клекна пред нея.

Мария го гледаше с огромно неразбиране и не смееше да каже нищо. Скришом се опита да освободи ръцете си от схватката на въжетата, но упоеното ù тяло беше прекалено слабо за това:

- Кажи де? Интересно ми е да чуя какво си мислиш.

- Какво си мисля ли?... – изрече тя, гледайки настрани – Мисля си как ще те накълцам, ако се докопам до този скалпел...

- За съжаление няма как да изпълня посмъртното ти желание. Малка глупачка – мислеше си, че си много навътре в нещата, че си видяла всичко. Мислеше, че съм поредният идиот, който ще оплетеш, нали? Или който ще поквариш? – Иван говореше с такава решителност, че Мария очакваше всеки момент да ù нанесе фатален удар – Мислеше, че си играеш с мен, че ме командваш... – той се изправи и закрачи около нея съсредоточено – Виждал съм неща, за които не подозираш, правил съм такива, които и не си сънувала!

- Ще ме потърсят... Марио ме е виждал да флиртувам с теб, а Адриана знае, че имам симпатии към теб от първия ден в банката... Когато днес и двамата ни нямаше в банката, все някой ще се сети, че сме били заедно и ще си имаш големи проблеми. – опита се да успокои себе си момичето.

- Ауу, така ли смяташ? – засмя се той – Още преди седмица си пуснах отпуск за днес. Казах на Адриана, че отивам на лов и някой трябва да ме прикрие. – той продължи да се усмихва – Какво е чувството да си изигран?

Сега вече Мария разбра, че е била част от някакъв дяволски план. Обзе я паника, с очи потърси изход, но не можеше да измисли нищо, което да е я спаси:

- Какво чакаш, изрод такъв, убий ме и да се приключва! – изкрещя тя и от очите ù започнаха да се стичат сълзи

- Първо – колкото и да викаш, никой няма да те чуе, погрижил съм се изолацията на тази стая да е перфектна. Второ – ще те убия бързо, поне това мога да гарантирам, но не искаш ли да знаеш поне какво става? – попита той с интерес.

Мария мълчеше и се молеше да се събуди в леглото си и всичко това да е било само кошмар:

- Не искаш ли? Нищо, все ще пак ще ти кажа – моите клиенти са изключително влиятелни и заможни хора не само тук, но и в чужбина. За тях парите никога не са били определящ фактор. През животите си са видели всичко възможно – живели са на райски места, имали са която жена или мъж поискат, обиколили са света и сега са се преситили. Нищо не ги радва, нищо не им носи удоволствие, всичко им е до болка познато. Затова част от тях формираха общество, което само да определя начините на забавление. Някои от тях го намират в изучаване нагледно структурата на човешкото тяло, други се забавляват, извършвайки опити, но не върху мишки, трети – както в твоя случай – обичат да похапват човешко от време на време. Всички те са извратени, болни копелета! Да, така е! Но има една малка подробност – плащат, и то добре !

Докато Иван говореше, Мария все повече не можеше да повярва на ушите си. Знаеше, че няма да си тръгне жива и някак си се беше примирила с кончината си. След малко Иван се приближи до нея и прошепна:

- Няма да боли, обещавам...

След няколко часа мъжът извади странен ключ от джоба си и го пъхна в ключалката на последната врата в края на коридора. След няколко превъртания тя се отвори и той влезе вътре. Стаята беше обзаведена със стил. В единия край имаше голямо, дървено бюро със стол, отляво седеше зелен диван с две канапета и ниска маса, а отдясно се намираше масивен бар с много бутилки и чаши. На пода лежеше зелен персийски килим, по стените се издигаха тъмни тапети, а от тавана висеше златен полилей. Иван отиде до бюрото си и взе да прелиства оставения на него тефтер. Зад него се видя лицето на Мария и колко хубаво бе то. Тя бе затворила очите си и изглеждаше спокойна и уравновесена. До нея стоеше друго момиче – също младо и красиво, а до тях – още няколко. Иван намери това, което беше търсил и понечи да излезе, но се спря на входа и се загледа в стената: „Трофеите ми... изкуството ми... болестта ми...” мислеше си той, докато гледаше препарираните глави на жертвите си, окачени над бюрото...

The end