Mar 27, 2016, 10:27 PM

Полет 

  Prose » Narratives
544 0 1
2 мин reading

 

Напускам гнездото за първи път. Покатервам се до ръба и поглеждам надолу. Погледът ми се устремява към най-ниската точка, където се подава един дебел корен, а след това и тялото ми поема по зададения въображаем курс. Въртя се надолу и докато широките листа ме обгръщат като паяжини и забавят моя ход, аз се опитвам да се сетя защо изобщо се реших на тази лудост. По някое време от този безумен полет усетих, че досегашната посока се е изменила и се въргалям през глава в прах и трева докато главата ми не се спира в съседното дърво. Тук е самотно, и ми се струва много по-голямо от небето. Всичко е толкова масивно... Оп ето и Хари падна баш до мен. За малко да ме цапардоса по главата това говедо. Всъщност още от първия ден, малкото ми братче Хари ми се качва на главата, в буквален и преносен смисъл. Малка буболечка се е качила на носа му и ме гледа най-нагло без да подозира, че се намира на най-смъртоностното място на света за едно насекомо. Като цяло патките сме си много силни и опасни за враговете ни, не че имаме врагове освен онези напудрени гъски. Аз не съм виждал гъска, но мама ни говори много за тях. Всъщност ние за много работи си говорихме. Например миналата нощ някой повдигна темата за великия смисъл. Аз съм малко пате, но мога да кажа, че нито един от доводите на спорещите не ме задоволи. Всевъзможния копнеж по знание ме тегли от първия ми ден и аз спокойно мога да заявя точно тук и сега, навършил 26 дни, аз събирах упорито знания от всички патки, които минаха през гнездото и стигнах до категоричното убеждение, че висшия смисъл е да се научиш да летиш. И тук вие ще кажете, че летенето само по себе си ни служи само като средство за оцеляване и придвижване, но докато падах по пътя към срещата си със земята, този първи допир с моята земя, от която аз се храня и живея, ме осани мисълта, че за да летя, първо трябва да падна, а това изисква да си наясно със най-висшата си цел, и за всички нас това всъшност е летенето.

Малкото пате вярваше в думите си. Главичката му беше гордо вдигната, а очите му светеха с тъмен пламък, който озаряваше всички свидетели на тази очарователна сцена. Усети се една празнота и в миг гората притихна а патето осъзна своята самота. Леден полъх профуча покрай малкия Хари и неговото по-голямо братче вече беше по друг път. Ястреб бе прекъснал неговата мисъл. С една забележителна пикираща маневра, той се устреми и взе това за което бе дошъл.

© Никола Николов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??