ПОЛЕТ

Има моменти на последващо отчаяние, когато паднеш толкова рязко и силно, че не знаеш дали вече си се приземил или продължаваш да се засилваш на долу. След като погрешните ти очаквания, проекции, са те отвели не до твоето място, ами кажи-речи, са те блъснали в стена, макар че си бил с 200, усещането е не сякаш ти кротко си мирувал, а стената се е спуснала от небето, дълго е набирала сила и те е праснала така, че ти да станеш на мозайка, разпилени морски фигури в дъно, океан. Да за такова усещане говоря. Едва ли ви е познато.

Такива уроци на съдбата не ти остава друго, освен да си събереш четките и боичките, и да започнеш да плуваш по-далеч от точката си на размазване. Философски и простичко. До тук добре, ами ако носиш тази картина постоянно, а чувството за вина те преследва като рекламната пауза при футболен финал ? Тогава не ти остава друго освен да си отвориш тефтерчето, да запишеш ли чекнеш случката, да го затвориш и да благодариш, че е било, и вече не е. А когато решиш да предадеш записките си за проверка ще е хубаво, ако са добре опаковани.