Времето преминаваше през безкрайните орбити на вселената и се настаняваше дълбоко нейде в ежедневните тишини. Нерешително и бавно течеше и влачеше всичките изсъхнали болки, проблеми и ненужни напластявания, останали от горещите изпарения на пустините, събрали всички земни послания, очаквайки решаващата Съдба.
Невероятно, но изведнъж се понесе нечувана тиха, нежна еуфория от странно плавни, мили звуци. Разливаше се звучна, ефирна фиеста от нежни тонове, потърсили своя пристан, за да се приютят и починат от нерешилите се истини и неми надежди. Отново, сякаш се изплакваше нежен звън, като на лунна светлина арфа раздипляше своите одежди, събуждаше неизбежни стенания на душата. Да, това беше тя, най-неподозираната и най-неузнаваемата, беше Съдбата. Побъркваше всичко и всеки с мисълта за нетърпеливото очакване и всеки неин жест или знак ме караше да се чувствам неопределено напрегната. Когато нахлуваше в душата ми, тя като великолепното, прелестно, незабравимо сияние, сякаш триумфално пристъ ...