Фантазията е моят брод към истината.
Дал Месатл Зредал
Пътят бе прашен и нямаше край. Белият форд от студентските години ме водеше към Балкана, който след двучасово шофиране вече трябваше да замени плоския хоризонт. Не помня от колко седмици нямаше макар и лек повей, в края на ноември есента не отстъпваше и на педя. Чувствах тягост, потях се зле и усещах дразнеща болка, сякаш две рапири се бяха забили в раменете и раздираха гърба ми.
Бях гладен, гърлото ми беше по-сухо от врящ черноморски плаж, а мислите ми ту идваха да обсъдят нещо отегчително с мен, ту си отиваха, само за да се завъртят зад тила ми и да се завърнат отново. Понякога ми се струва, че те са моят доктор Франкенщайн, а аз съм тяхното чудовище, което те бавно, но изкусно създаваха. Въпреки че от шест месеца докторът бях аз. Стар учебник за хуморалната регулативна система заедно с едно томче на френски от психоанализата на Лакан лежаха отзад до малкото багаж, който взех със себе си. Дипломата ми красеше седалката до мен, но сега я бях покрил с картата, върху която от време на време хвърлях по някой поглед.
Знакът, който ме уведомяваше, че след петстотин метра има заведение, беше нов, сякаш прясно забит в моя чест.
Селото щеше да почака за своя млад лечител. Преди да се впусна из виещите се пътища на Балкана, щях да си почина за малко и да дам поредната възможност на мислите си да ме доубедят в правилността на взетото решение. Погледнах картата – в нея нямаше съмнения – тя категорично показваше, че Балканът се задава и моето пътуване не след дълго ще свърши. Самият път отвъд предното стъкло разкриваше друго – бе пуст, обсипан с голи дървета и не свършваше. Само онзи знак се възправяше срещу разнобойната предначертаност на картата и ме увещаваше да отбия.
Ниско заведение на неголяма площ. Малък паркинг без коли. Изключих мотора. Щях да сгъна картата, но само я побутнах. Дипломата спеше под нея. Изчаках мислите ми да се примирят с краткото отклонение, което възнамерявах да направя и да отстъпят поне този път за по-дълго към тила ми.
Поех дъх, видях как слънцето се бе издигнало в своята пълна височина, огледах се, есенните листа липсваха, отдавна окапали, те бяха и отдавна изчезнали, така и не дочакаха неидващата зима. Нямаше никакъв вятър. Не можах да оставя в колата рапирите, които пронизваха гърба ми, затова отворих вратата и ги взех със себе си.
Мислите, притихнали, но далеч несъгласни, закрачиха с мен.
Имаше няколко маси, продълговати, но тесни, високи столове и малък плот вдясно. Беше празно. Длъгнест и възсух мъж подреждаше чаши. Овладян от заниманието си, той отделяше внимание на всеки свой жест; забелязах, че твърде много се стараеше да поставя чашите така, че допирайки ги, те да не издават никакъв звук. Явно такава му бе подредбата и той я следваше неотклонно. Повдигна очи, строгите му устни се смекчиха в широка усмивка. Току щях да река, че не съм искал да го прекъсвам, когато той ме изпревари:
- Сладък обяд, господине. Заповядайте и бъдете добре дошъл в “Желана Реалност” – ръцете му не спираха да редят безшумно чашите.
- Здравейте. Много минерална вода и някакъв сандвич. Аз ще седна ето там – посочих една от масите до прозореца.
- Но моля ви, какъв сандвич, за днешния сладък обяд имаме телешко с картофи и прекрасен сос.
Кимнах, набързо убеден. Настаних се, а подреждащият мъж се провикна сякаш на своите чаши:
- Хайде, скъпа, вече имаме клиент. Не искам и днес да се бавиш. Един специалитет, но първо минерална вода – погледна ме съучастнически и добави. – Много минерална вода.
Загледах се през прозореца. Пътят пустееше. Едно измършавяло куче пробяга през шосето, а когато дойде на отсамната страна се спря, ослушвайки се, сякаш някой му бе подвикнал. Изведнъж се разлая и затупа нервно с едната си лапа по прашния асфалт. След което рязко се извъртя и побягна назад, прекоси отново шосето и изчезна сред дърветата. Нещо от тази страна на пътя го бе притеснило.
Внезапно се вдигна пушилка, отнякъде изникна едно кафеникаво и сгърчено на топка листо, което се замята, а после дошлият от никъде вятър го засили точно към прозореца, зад който седях аз. Листото летеше тъй стремително, че ме обхвана паника. Стори ми се, че ще пробие стъклото и, не знам какво, може би щеше да ме прониже. Но щом доближи прозореца, листото остро промени посоката си, приплъзна се сякаш пред очите ми и се изгуби високо горе.
Чу се ситнене на стъпки и една жена изскочи иззад мъжа. Беше толкова дебела, че се втрещих. Напомни ми за гигантския женски труп, който в едно упражнение по анатомия, незнайно как, прекатурихме на пода и след четири часа безуспешни опити да го повдигнем, решихме да извършим аутопсията му на колене.
Получих голяма кана с вода и една от неподредените чаши.
Щом дебеланата се отмести, в отсрещния край на салона забелязах тъмна фигура. Мислех, че съм единственият клиент. Видях мъж, който седеше на една от масите, гледаше напред и стоеше някак вцепенен, като статуя. Присвих очи и се вгледах. От джоба му се подаваше корица на книга. Веднага разпознах Мери Шели. Сърцето ми заподскача с детска развълнуваност, рапирите отстъпиха на милиметър. Нещо в мен ме караше да стана и да заговоря този човек. Изправих се, грабнах каната с вода и смело закрачих.
Когато приближих, вече бях малко посмутен, но нямаше път назад.
- Здравейте, как сте?
Мъжът имаше най-тъжния поглед на света. Отвърна:
- Чудесно.
- Понеже сме единствените клиенти в тази... “Желана Реалност”, та ми хрумна не може ли да си правим компания.
Погледна ме бегло – сякаш счете, че не си струва да ме преценява – и каза:
- Разбира се, заповядайте.
Седнах отсреща му. Тясната маса ни поставяше в такова положение, че лицата ни бяха крайно доближени. Не беше поръчал нищо, но пък между пръстите си държеше незапалена цигара. Настъпи тягостна тишина. Взирайки се в празното зад мен, мъжът насочи цигарата си към гърдите ми и рече:
- Аз съм Чезал. Приятно ми е.
Понечих да се здрависаме, но Чезал не помръдна, затова само се представих. Поставих пред името си доктор, след което съжалих, без да знам защо.
Цигарата в ръцете на Чезал се запремята по пръстите му, погледът му вяло следеше движенията й. В един момент ръцете му застинаха. След това очите му се спряха върху мен и попита някак изведнъж:
- Били ли сте някога влюбен?
- А... да, веднъж. Всъщност не. Никога.
Погледна ме учудено и промълви:
- Колко тъжно! – и цигарата бавно поде своето вече заучено движение, въртенето й се ускоряваше.
Страшно ненавиждах сантименталните разговори и сладникавите теми. Мислите отново ме замачкаха. Нещо във врата ми започна да се подува, а аз ядно казах:
- Обичам медицината, тя е моята единствена любов.
Събеседникът ми повдигна вежди, изумен, кратко запита:
- Нима?
Това беше прекалено, бях уморен, гладен, храната се бавеше, а утрешният ден не предвещаваше нищо друго, освен мърморещи старци с остеопороза и високо кръвно налягане. Този човек не бе изпълнен с въображение новатор тъй, както очаквах, а скучен меланхолик, който започваше да ми досажда.
Не исках да задам този въпрос, но някой го изрече с моята уста и използва моя глас:
- А вие, господине, може би сте влюбен?
Цигарата в ръцете му рязко преустанови своята акробатика, ирисите му тъмнееха черни, зениците се завъртяха в мен като свредели.
- Горе, в сърцето на Балкана има село. Размерите му са педя на педя, то е една никаква площ. Майката и бащата са стари дотолкова, че града не ги блазни, което пък в известен смисъл благоприятства моята цел. Така че аз стоя тук и чакам, като междувременно срещам теб, което, повярвай ми, млади приятелю, е радост за мен.
- Чия майка и кой баща? Вашите родители ли, господине Чезал, живеят в Балкана?
Чезал искрено се засмя. В смеха му звучеше особена бодрост, която ме сепна, щото ярко противоречеше на тъгата, която бе обзела този човек.
- Моите родители? Разбира се, че не! Става дума за нейните родители, тези на моята възлюбена. Името й е Реалия.
В този момент необятната стопанка на заведението покри с могъщата си сянка тясната маса между мен и Чезал, а гласът й пресилено ласкав ме стресна:
- Вашият специалитет, господине – “Желана Реалност”.
Гладът ми установи, че ястието ухае добре, а вкусът му ще бъде безкрайно задоволителен. Но преди да се заема с храната, дебеланата пожела част от вниманието ми и някак предупредително ми рече:
- Знаете ли, драги, съпругът ми, който ето там пренарежда чашите си, има стара майка, която винаги когато ни навести на рождения си ден, в един момент се отделя и започва да си говори сама. Ей-така, плещи си непонятни неща, понякога кима и се съгласява със себе си, друг път влиза в спор – и преди да ме изостави, дебеланата мъдро заключи. – Все пак е по-добре да се редят чаши, отколкото да си говориш сам. Да, може би е по-глупаво, но пък е по-малко плашещо.
Завъртя се с онази повратливост на неслабите хора, която винаги изненадва, месата й бързо я догониха, а тя мина покрай мъжа си и изчезна някъде зад него.
Рапирите в гърба ми пак шетаха навсякъде из нервната ми система, вече си мислех, че търсят точно определен неврон. Залових се с храната, телешкото бе вкусно, а сосът наистина прекрасен.
Мекият, но плътен глас на Чезал, рече по-скоро отстранен, отколкото доверителен:
- Много дебелият и много слабият човек преживяват едно и също противоречие. Това, че нещата им се изплъзват. Животът е обдаряващ и затова е така чудесен, но това често не се разбира – незапалената цигара отново заподскача пред очите ми. – Човек таи много желания и когато няма сили да ги предяви пред себе си, той ги взисква от другите. Така животът се пресушава, желанията започват да се трупат и да го бодат отвътре. Той надебелява или слабее. Личността спира да съществува и се появява калъпът. Разбираш ли ме – всичко се затваря и тогава човек заприличва на калъп.
Половината от нещата, които каза, не разбрах, другата половина не чух, но едрите картофи се топяха в устата ми. Реших да го подкача:
- Странно име има твоята любима – Реалия! Звучи, как да го кажа... много истински.
Въртенето на цигарата се забави, полюшна се върху крайната фаланга на показалеца му и замря, напълно уравновесена. Устните му бяха тънки и малки, бегла усмивка ги навести, крайчеца от едната им страна се повдигна.
- Реалия е най-прекрасната жена на света! Тя рисува! Рисува красиви картини. Има ателие, то е в града, разбира се. Но всеки ноември посещава родителите си тук, в селото. Казах ли, че картините й са изумителни? Сигурно съм го казал. Имай предвид, че никак не съм й подсказвал как да рисува, а аз умея да правя това – неусетно, в нужната степен и, ако не бъда изпреварен, навреме.
Ясните неща, които ми казваше Чезал, не бяха много, но откак преполових чинията си, той ми изглеждаше по-благ и не така скучен.
- Всъщност с какво се занимавате, господине Чезал?
- Да се занимавам?
- Да, какво работите?
- А-а, искате да кажете кой съм аз? Аз, млади приятелю, съм Помирителят на Реалиите.
Вилицата ми цопна в чинията, а прекрасният сос ме опръска в очите. Съдържателят продължаваше да реди безбройните си чаши, но ръмжлив вой недоволно излезе иззад гърба му. Дебеланата умело укрила се в нищото зад своя съпруг, явно бе решила, че не зачитам специалитета.
- Какъв сте, не разбрах?
- Рядко споделям кой съм и винаги след това ме питат по няколко пъти. Веднъж излъгах, че съм автомонтьор, тогава всички понататъшни въпроси секнаха. Но какво да се прави, с времето се научих, че дори поясненията ми се оказват неясни. Но нека опитам... ти, млади приятелю, изглеждаш благонадежден, макар и не дотам.
Щях да протестирам, как някой, който ме познава от десет минути, си позволява да ми дава такива снизходителни квалификации. И това “млади приятелю”, този Чезал е на не повече от тридесет години, само с няколко по-възрастен от мен. А и аз съм дипломиран лекар, а той е някакъв си авто... ъ-ъ-ъ помирител на какво беше там...
- Ето, да вземем този мъж, който непрестанно разменя и преподрежда под линия чашите, като едва ги допира една до друга, без да позволява да се чува от тях и най-малък звук. Той може би счита, че това е някакъв небивал експеримент, кой знае, но всъщност е обикновен търговец – в такава се е превърнала душата му. Светът за него е първо да купи, после да продаде; всичко е сделка. Каквото и да прави този мъж, той го прави, разменяйки. Такъв е редът на неговия ум и това е неговата реалност.
Чезал чукна с пръст фаса на цигарата, тя се превъртя във въздуха и послушно легна в дланта на другата му ръка. Сякаш искаше да ми каже, че всичко, което говори, е твърде просто.
- Но животът има свои повели, а те не позволяват самотното съществуване на една такава реалност. Нали помниш калъпа, всяка реалност е калъп. Нещо повече, всяка реалност е калъп, чиито стени дебелеят, а жизнеността в него безвъзвратно се стапя. Този мъж, който откакто си влязъл в това заведение няма друго занимание, не разполага с никакви сили и не може сам да се измъкне от своята мъчна и смазваща го реалност. Това се нарича примирение с реалията.
Чезал приведе глава и се вгледа косо в мен, сякаш да се увери дали съм разбрал това, което досега ми се е струвало неразбираемо.
- И в един такъв момент, когато се случи човек да убие в себе си всяка алтернатива на своята реалност, го връхлитам аз. Бавно разграждам стените на неговата крепост, подронвам устоите му, принасям му болка, но накрая го изцелявам. Калъпът се разчупва и множество реалности успяват да намерят живот в един-единствен човек.
Чезал се разсмя весело, а от толкова премятаната цигара започна да изпада тютюн.
- Ето кой съм аз, Чезал – Помирителят на Реалиите.
Това бе най-шантавата история, която бях чувал. Този мъж беше луд, а аз трябваше да послушам мислите си, да продължа своя път към Балкана и да не се отклонявам в тая “Желана реалност”.
И пак попитах, без да го искам, което нямаше как да не намеря за притеснително.
- Не знам дали добре си спомням, но твоята любима не се ли казваше Реалия?
- Реалия е нейното име и тя е най-прекрасната жена на света – Чезал се усмихна тъжно. – По изражението ти виждам, че намираш това за забавно – бях готов да отхвърля това обвинение, но Чезал ме спря с ръка. – Разбери ме, млади приятелю, аз съм влюбен, а когато любовта иде, тя не пита, а връхлита тъй, както връхлитам и аз – Чезал въздъхна, стон се отрони от гърдите му. – И тук, млади приятелю, както виждаш, е моята трагедия.
- Това, че си се влюбил не в някоя друга, а в жена, която се казва Реалия?
- Именно! Но какво да се прави...
- Как какво? Нали ти си Помирителят на Реалиите? – помислих си, че наистина е любопитно – този, който твърди, че разчупва калъпа, се беше влюбил в самия калъп.
Чезал въздъхна и тихо рече:
- Може би съм вече уморен!
Този мъж ме занасяше. Възнегодувах:
- Как така уморен? Ами онзи там, търговецът, дето реди чашите, той как ще се оправи, нали реалността му го такова... мачка?
- Разбери ме, млади приятелю, нещата не са така прости, ако моята любима беше всяка друга, аз щях да се справя, в това няма никакво съмнение. Но за зла участ ме сполетя точно тази любов.
Положението беше нетърпимо и аз не можех да понасям едно такова развитие на нещата.
- Какво значение има коя е тя? Реалия! Голяма работа! Справи се с нея, връхлети върху й, превземи я. Ти си Помирителят на Реалиите!
- Точно заради това, млади приятелю, точно заради това! Разбираш ли какво е любовта? Тя не може да си служи с вмешателства. Нали ако използвам силата си и променя своята Реалия, тя ще стане друга, а аз ще изгубя любовта си. Опасявам се, че ако моята любима от Реалия се превърне в реалии, може и да заприлича на онази, кръглата, скрита зад удобната лудост на своя съпруг, който не престава да реди чаши върху плота.
- Но тогава не я променяй, просто иди при нея и й кажи, че я обичаш – този човек беше най-твърдоглавото същество на света.
- Виждаш ли, не разбираш, млади приятелю. Аз не съм някое мъжле, което се петлее и претендира, че ще направи друг света, а в същото време се чуди как да подреди жена си и я докосва без звук – Чезал страшно се надвеси над мен. – Аз, мили приятелю, меня дори с едничък поглед.
Бях поразен.
- Значи Реалия не те е виждала? Никога? Не допуска, че съществуваш, така ли?
- Моята любов, мили приятелю, е несподелена. И за прекомерна моя жалост няма бъдеще.
В устата си не бях слагал залък вече десет минути, каната с водата беше пресушена, а гърлото ми съхнеше. Мислите ми спяха, нямаше помен от рапирите в гърба ми.
Камбанката при входа на вратата звънна. Един дребен, набит и неприятен мъж влезе със замах, зад него се извисяваше стройна и силно гримирана млада жена. Набитият изкрещя:
- Хайде, човече, стига с тия чаши. Донеси веднага два специалитета “Желана Реалност” – без да се обръща, подвикна на младата жена. – Майя, ще ядеш, нали? Значи да бъдат три специалитета и побързай, човече. Къде е голямата ти жена?
Настаниха се на масата, на която бях седнал по-рано. Мнителният му поглед на сводник огледа изпод вежди помещението. Спря се върху мен, втренчи се. Сякаш искаше да ме изтрие и да освободи повече пространство за себе си. Дори не погледна Чезал.
Аз кимнах глупашки на това взиране, смутих се и на мига извърнах очи към Чезал. Дочух ужасни думи:
- Този сигурно си харчи паричките само за книги. Майя, виж му костюмчето, дали ще успееш да го прилъжеш – пискливият му смях окисли салона.
Едва се сдържах да не погледна към въпросната Майя. В този момент нещо насочи очите ми право към една лъщива плоскост в стената зад Чезал, където видях полумътното-полуясно отражение на Майя. Беше се извърнала към нас, присвила очи и търсеше обекта на подигравката. Не знам кого видя, мен или моя събеседник, но Чезал и махна с ръка, което ме притесни, без да разбера защо. Жената се усмихна мило, а сводникът вече бе забравил за ъгъла на помещението, който кротко беше обитаван от моя милост.
Дебеланата, носейки три блюда, скри двамата новодошли и затъмни напълно лъщивата повърхност.
Чезал, явно проследил лутанията ми в отражения, подхвърли:
- Проститутката е нещастна жена, мили приятелю, в това няма никакво съмнение. Но в дълбината на своята реалност, тя храни зрънце помирение. Що се отнася до сводниците, при тях нещата далеч не са такива.
Онзи човек до прозореца ме гнусеше, но без да знам защо, започнах да го защитавам:
- Но не той, а тя продава своето тяло, не е ли така? Сводникът е само хроникьор на деянията на злото, но злото не се случва с него, а с тази, както казваш, нещастна жена.
- Да, мили приятелю, но бих рекъл, че сводникът е малко злокобен хроникьор. Не е ли той гарантът за деянията на това зло?
- Но защо жената го допуска – не се примирявах аз, убеден, че съм прав. – Има ли аргументи на този свят, които да карат една жена да върши това?
- Аргументите, мили приятелю, са гнилите подпори на всяка реалия. Не отричам, че подпорите в света на Майя едва го крепят, напротив, усещам, че това е така с цялата мощ на своето същество. Но, мили приятелю, смятам, че ти без да искаш защитаваш мъжа твърде пламенно, сякаш не този там, а ти си женския продавец.
Това минаваше всякакви граници. Този човек, който до преди минута ми разправяше небивалици, сега се превърна в изтънчен и дълбокомислен философ.
- Кажи ми, Помирителю, щом си тъй наясно с всичко, какво е туй реалия?
Чезал поклати глава, все едно знаеше, че ще задам този въпрос. Нова доза тютюн се отдели от цигарата в ръцете му и се посипа на масата между нас.
- Всичко, до което се докосваш, мили приятелю, е твоята реалия. Ти си допрян не до друго, а до всяка божа точица на своя свят. Тъй-както коя да е чаша от онзи плот до останалите наоколо й чаши.
- Това са празни приказки и нищо друго – избухнах аз.
- Реалията, мили приятелю, е центростремителна. Това значи, че тя цели само едно – да се утвърждава, да се самовъздига. Всяка реалия е самовъздигаща се, а калъпът е нейният извечен дом. Подтикът на реалията е навътре, за да се консервира, и нагоре, за да се величае. Ще откриеш това в амбицията на търговеца или в жадната власт на сводника.
От масата до прозореца се чу рев:
- Не ми говори тъпотии, Майя, трябва да се работи, разбираш ли ме?
Тих и много уплашен глас едва стигна до мен.
- Но моля те, какво да правя, операцията е насрочена, трябва да ида, всеки ден виждам все по-малко, сякаш було е паднало пред очите ми, дори не мога да различавам парите.
- Нямай грижа за парите! – сводникът ставаше все по-гневен. – Ще седиш тук и няма да ходиш никъде! Трябва да се работи, ти за каква се мислиш? Нали те пуснах предния път, бях добър, а ти какво направи? Отишла си на кино.
- Но тогава бях само на преглед, а след него до тръгването на влака имаше цели три часа. А на киното видях афиш на “Междузвездни войни”, толкова обичам този филм. От малка съм го гледала безброй пъти, как да пропусна последния епизод. Какво друго бих могла да правя през тези три часа?
- Да работиш, жено – изригна сводникът. – Да работиш! Това е твоята реалност! А не да ми се мъкнеш по кина, а утре на някаква си операция. Как ги мислиш ти тия работи, а? Сляпата Майя отишла на кино – смехът му отново се разплиска из помещението.
Майя захлипа:
- Да, нищо не видях, субтитрите бяха петно, а героите пробягващи сенки. Но мелодията е същата като от моето детство – свободна и космическа.
- Мълчи, Майя, мълчи и яж. А след това бегом да работиш – сводникът се пресегна и звучна плесница изплющя по врата на Майя.
Ако можех, щях да убия този човек.
Чезал заговори:
- Центростремителното действие в една реалия и самовъздигането й се нарича заблужденство. Утвърждавайки се, реалията отрича всичко, което не й се подчинява, затова и човек свежда глава пред своята реалия. Примирява се – широка усмивка разкри равните зъби на Чезал. – Един млад медик би определил това състояние като “хомеостаза на реалията”.
Ако това беше някаква своеобразна подигравка с медицината, аз нямаше да търпя повече този човек.
- Извинете ме, Помирителю, но медицината е сериозно занимание и не забравяйте, тя е преди всичко една полезна наука. А науката, ако искате да знаете, борави с много средства и едно от тях е експеримента. Чрез него тя си осигурява несравнимо и точно знание – и тогава хвърлих в лицето на Чезал своето предупреждение. – Моля ви, недейте включва истински значимите неща във вашите спекулации.
Чезал тръсна цигарата и огромно количество тютюн се изсипа от нея.
- Експериментът, мили приятелю, е твърде насилен, за да е верен. Той е този, който закоравява калъпа на реалията. Примирението, намиращо се в центъра на реалията, е постижението на всеки заклет емпирик – насочи полупразната цигара към очите ми. – Защо ти е, мили приятелю, да се поддаваш на боклука, който бълват науките? Не са ли багрите на живота достатъчни за теб, нужно ли е да ги подчиняваш на закони, да улавяш ритъма им или да измерваш пулса им? Знаеш ли какво вършиш като правиш това?
Не издържах:
- Добре тогава, могъщи Помирителю, как тази злокобна Реалия, която не престана да охулваш, се оказа жената, която обичаш? И за това ли имаш обяснение?
Чезал сведе очи и остави върху масата почти кухата цигара. След кратко мълчание каза:
- Всеки път е предначертан. Ето, вземи за пример своя – картата на твоето непосредствено бъдеще те води в малко селце, скрито в Балкана. Ти, мили приятелю, очарован ли си от това?
- Аз върша своя дълг!
- Точно за това ти говоря. Ще станеш чудесен лекар, дори ще заобичаш мрънкащите пациенти, но има нещо друго и в това друго е големият въпрос.
Продължавах да не разбирам, а това ме вбесяваше:
- Какъв е този въпрос?
Чезал отново хвана цигарата и с едно движение освободи всичкия тютюн от нея. Разтресох се.
- Защо, мили приятелю, си казваш ти, съм такъв, а не друг? Чий е бил този избор?
Скочих на крака, без малко да прекатуря празната кана.
- Това е моят избор! Чий би могъл да бъде, да го вземат дяволите?
Сводникът, който все така убеждаваше и заплашваше Майя, ме погледна мрачно. Не ми пукаше.
Чезал ми направи знак да седна.
- Аз обичам моята Реалия и затова не я докосвам, нищо от това, което е тя, не съм променял, разбираш ли ме, аз никога не обработвам реалиите си. Така че моята възлюбена Реалия не властва над мен, защото и аз не властвам над нея. Аз съм влюбен, мили приятелю, ти бил ли си някога влюбен? А?
Дълбока мъка нахлу в мен. Разплаках се. Чух думи, които изрече един друг:
- Моля те, Помирителю Чезал, умолявам те с цялото си сърце, помогни ми, защото... – и тогава онзи цитат от “Франкенщайн” на Мери Шели прониза съзнанието ми. – “Аз търся един, който избяга от мен.”
Усещах крайпътното заведение така, все едно то беше най-святото място на света. Мислите, които вечно ми досаждаха, дори не смееха да припарят в него. Чезал посегна да ме потупа утешително, но не го направи.
- Аз, приятелю, не умея да дарявам нова реалност. Нямам такава сила. Човек открива сам своите реалии, аз само спомагам за помиряването им. Така че всичко зависи от теб.
Почувствах самотата, която чувства човек, който е изгубил всичко, което е имал някога. Раменете ми се свлякоха, вратът не можеше да носи главата ми, аз бях пуст, както пътят отвън. От безкрайна далечина чух близък глас:
- Не тъгувай за себе си, приятелю. Не пелената, от която е изтъкана уж-желаната реалност е злото, от което трябва да се пазиш. Ето, погледни Майя, тя тихо страда, сгушила се близо до прозореца, но нейният път не е предначертан, защото както преди малко чу, тя все още не се е примирила. Така че, приятелю, открий реалиите в себе си и ще бъдеш помирен.
Тогава ми хрумна невероятна идея, срамно е да се иска такова нещо, но сами ще разберете, това беше една прекрасна идея.
- Възможно ли е, Помирителю Чезал, ако не завинаги, поне за ден да се сменим. Аз да стана теб, а ти да станеш мен. Искам да видя твоята Реалия, обещавам, не ще си позволя да я докосвам. Само ще я гледам докато рисува!
Чезал метна празната цигара някъде зад мен, издуха тютюна от масата и каза:
- Това е невъзможно, приятелю, а може би е така, защото е твърде лесно да се направи.
Бях готов отново да оклюмам, промълвих:
- Но когато смъртта дойде някой ден, аз така и ще продължавам да се залъгвам кой съм. Защо се случва това?
- Приятелю, само примирените умират, помиреният е вечен.
- Какво значи това? – недоумявах.
- Понякога в живота се случва така, че човек остава без сили и моята поява се оказва напразна. Тогава идва моят брат, той взема нещата в свои ръце.
- Твоят брат? – недоумението ми прерасна в тревога.
- Да, моят брат. Неговото име е Дигаркх Селсал, а той е Унищожителят на Реалиите.
Може би в този момент щях да се разпадна от страх, но се случи нещо друго.
Сводникът се изправи и със замах отнесе масата с трите специалитета “Желана Реалност”. Ревеше като звяр, като добиче:
- Майя, не ти, а аз поставям ултиматуми. Никакви операции, никакви кина. На теб не ти трябва да виждаш. Твоята реалност е отвън – на пътя.
Майя трепереше обзета от ужас, но гласът й, прозвуча твърд като стомана:
- Аз ще ида да се оперирам.
Вцепених се. Реших, че сводникът ще я убие. Видях го как свива юмруци, как поема със свистене дъх, как очите му се превръщат във врящ котел и как устата му се разтваря, за да избълва гнусна ругатня.
Изведнъж входната врата се отвори с мощен трясък, камбанката й дори не звънна, а излетя и се изгуби някъде далеч. В заведението нахлу толкова силен вятър, че покривките на масите се изметнаха, а чашите на подреждащият мъж се раззвънтяха, чупейки се една в друга и падайки на пода.
Изведнъж сводникът се строполи мъртъв на земята. Едно листо, лишено от живец, се търкулна в средата на “Желана реалност”. Куче лаеше диво на пътя.
Видях се да се изправям и неуверено да приближавам падналия мъж. Трябваше да помогна, аз бях лекар. Настъпих няколко от счупените чаши и това ме спря.
Дебелата стопанка изскочи иззад парализирания си от изумление мъж и тежко запристъпи към мъртвия сводник. Наведе се, опипа гушата му, огледа го изпитателно, изправи се и без да ме вижда, каза на Майя:
- Инфаркт. Пръсна се говедото – Майя гледаше с широко отворени очи, неразбирайки какво става. Жената я хвана за ръка и я повлече към зейналия вход. – След час има автобус за града, спирката е на километър по-надолу. Тръгвай.
- Но, аз не мога...
- Изчезвай! – дебеланата мушна няколко смачкани банкноти в ръката на Майя и майчински я избута навън.
С плахи крачки Майя изчезна по пътя, по който бях дошъл аз.
Щом я изгубих от очи, изместих поглед върху себе си, бях жалка гледка. Изсмутолевих, че съм лекар и че мога да помогна, а жената се изсмя и каза, че в случая нямало нужда да помагам. Стори ми се, че ми намигна, а после добави, че не съм можел да помогна дори на мъжа й, който стоеше, забил смразен поглед в празния плот. Чух още едно “изчезвай” и се видях някак отстрани как излизам от заведение “Желана реалност”.
Един млад мъж влезе в белия си форд, запали го и потегли по виещия се път към Балкана. Там го чакаше едно малко село и една нова реалия. Този мъж не бях аз. Аз стоях в онова крайпътно заведение и с доволство наблюдавах как фордът се смалява в далечината.
Кой съм аз?
Бавно повдигнах ръце, за да видя дланите си. Бях уверен, че пред очите ми ще се появят двете ми ръце. Но аз не видях нищо.
Кой съм аз?
Сърцето ми избликна в космична полуда. Издигнах се и минах през тавана на ниската сграда тъй, сякаш го няма. Опитах се да променя посоката на своето движение и това стана на мига. Понечих да увелича скоростта на полета си и в секундата сто метра останаха зад мен.
Кой съм аз?
Беше ли Чезал изпълнил моето желание? Уплаших се. Но само за малко. След това някакси овладях своето съзнание, единственото, което бе останало от това, което бях, и го насочих към небето. Усетих как велика магия протича в мен. Една, а после две, а сетне стотици снежинки мило се люшкаха и покриваха пътя, равнината, появилия се Балкан и всичко.
Тогава се случи това, заради което се наех да разказвам тази история. Осъзнах нещото, което досега съм осъзнавал милиарди пъти.
Аз не съм младия лекар, който чете Лакан и обича Мери Шели, аз не съм и объркания младеж, на който бе позволено поне за ден да замени онзи, който наричаше себе си Помирителят на Реалиите. Не, аз не съм нито един от тези двамата.
И днес, и вчера, и откак светът съществува, а и утре, и дори след като светът спре да съществува, аз ще съм всеки друг, но преди всичко ще бъда себе си.
АЗ съм ЧЕЗАЛ – ПОМИРИТЕЛЯТ НА РЕАЛИИТЕ.
Велик усет прониза духът ми, аз разбирах светът без никакво усилие. Можех да ставам всеки човек дотам, че да забравям себе си. Сега знаех:
Подреждащият чашите, клетата търговска душа, ще си остане примирен, но у дебелата му половинка, видях, се крие дух на помирение.
Днес надмогнах над своя брат: двама помирени срещу един унищожен. Утре ще надмогне той.
Какво ще кажете, мили приятели, помните ли ме, имало ли е часове, в които сте допускали моето съществувание? Аз съм идвал и ще продължавам да идвам. Връхлитал съм в много от вас, потъвал съм в съня на реалията ви и честит и ведър съм се пробуждал всеки път. И дано ме познаете, преди да познаете моя брат, защото дали вашето име е Майя или Реалия, вие трябва да превъзмогнете обичайното у себе си и да помирите безбройните страни на своята същност.
Издигнах се високо над Балкана, красивите му склонове ме гледаха с усмивка, те бяха мои стари познати.
Впуснах се и стремително връхлетях!
Пътищата бяха снежни и нямаха край...
© Едуард Кехецикян All rights reserved.
Милена, вярвам, че точно си разбрала разказа, аз само ще дам моята формула за желаното и нежеланото. Всъщност човек се примирява с желаните си реалности. Желаното замества същинското ни самосъзнание. Амбициите властват над хората и ги направляват като марионетки. Помирението идва, когато желаното добие нежеланост, а нежеланото ще се еманципира и поне малко се пожелае.