Един обикновен ден преди 20 години:
---------------------------------------------------
- Иди отвори вратата на хладилника, че баща ти се е натоварил като магаре, казва майка ми.
Аз я гледам, и много точно знам, че има предвид не хладилника, а асансьора. Лапсус лингви. Тичам до асансьора да помогна на татко.
- А, и да не забравиш като извеждаш кучето да изхвърлиш телефона.
Сега пък има предвид боклука, ама нали до преди малко говореше с леля ми по телефона.
- Преди да излезеш, иди ми донеси от спалнята онова. Ей там е.
Има предвид напръстника, който е в първото чекмедже на ниското шкафче.
Напоследък изобщо не си правя труда да я поправям. Разбираме се и така. Често дори не е нужно да ми дава никакви упътвания. Само казва „Наде”, и аз вече знам какво ще поиска. Защото ако взема да споря и да я поправям, тя без друго няма да си признае, че бърка. Не си дава сметка. Мозъкът й е задръстен от грижи. С мен това няма да се случи, обещавам си.
Виж, татко повече ме притеснява. Наскоро гледахме ...