Понеделник-Iчаст
2 min reading
I глава
Понеделник.
Часът беше 3 и 15 следобяд.
Момичето беше изпълнено с объркани чувства. Тя искаше да го види и да са заедно, но незнайно защо нещо и тежеше. Пристъпи уверено и натисна звънеца на входната врата. Нямаше никаква реакция. Тънките и пръстчета събраха смелост и натиснаха бутона отново. Пак се чу онзи противен звук напомнящ на птиче, което изчуруликва в гората, само че вместо да е весело, то беше по-скоро изкуствено и пискливо. Момичето почака, вече започна да губи търпение. Скоро разбра, че няма кой да и отвори. Отчаянието я погълна. И тя самата не знаеше защо, но просто като че ли попадна в черна дупка. Точно сега имаше нужда от него, но него го нямаше. Всичко стана толкова бързо, самата тя не усети, не усети нищо, седна и се разплака. Сърцето и щеше да се пръсна от мъка. ”Аз не съм такава”, казваше си тя, колкото и да й беше трудно да чуе собствените си мисли, ”Това не е възможно да ми се случва. Не! Не!” разплакана, тя измрънка тихичко нещо, което повече приличаше на звук на една ранена, беззащитна кошута. Остана сама на стълбището за около 20 минути, но на нея й се стори, че е минало цяло столетие. Приблизително тези 20 минути бяха достатъчни, за да се опомни и успокои, може би щеше да мине още време, кой знае колко, ако шумът от грубата, стара и скърцаща врата на асансьора не се отвори внезапно. Това я уплаши и тя избяга, като че ли беше видяла някакъв призрак.
Прибра се в къщи и изглеждаше много по-спокойна и дори не личеше, че е плакала или че има нещо, което я тормози. Меланхолията я обхващаше често и родителите и съучениците й бяха свикнали и това не правеше впечатление на никого. Тя можеше и да бъде много весела и забавна, но напоследък това не й се случваше често, незнайно защо.
- Сара, ела за малко, че ми трябваш - каза майка й - искам да знам къде беше вчера след училище?
- Никъде - отговори тя с такова безразличие, което вбеси и без друго ядосаната й майка. Толкова много, че вената на челото й изпъкна, като че ли се беше случило нещо непростимо, тя се развика, но думите само отекваха в ушите на Сара. На нея просто не й се искаше пак да слуша едни и същи поучителни речи, които вече беше научила наизуст. Сара, за разлика от майка си, остана спокойна, поне привидно, но това не беше заради досада или пълно безразличие, а просто защото мислите й бяха насочени в друга посока. Тя мислеше за Него, къде е, защо не й се обади, дали ще й се обади. ”Какво, по дяволите, би могло да е станало?” тормозеше се тя.
Понеделник.
Часът беше 3 и 15 следобяд.
Момичето беше изпълнено с объркани чувства. Тя искаше да го види и да са заедно, но незнайно защо нещо и тежеше. Пристъпи уверено и натисна звънеца на входната врата. Нямаше никаква реакция. Тънките и пръстчета събраха смелост и натиснаха бутона отново. Пак се чу онзи противен звук напомнящ на птиче, което изчуруликва в гората, само че вместо да е весело, то беше по-скоро изкуствено и пискливо. Момичето почака, вече започна да губи търпение. Скоро разбра, че няма кой да и отвори. Отчаянието я погълна. И тя самата не знаеше защо, но просто като че ли попадна в черна дупка. Точно сега имаше нужда от него, но него го нямаше. Всичко стана толкова бързо, самата тя не усети, не усети нищо, седна и се разплака. Сърцето и щеше да се пръсна от мъка. ”Аз не съм такава”, казваше си тя, колкото и да й беше трудно да чуе собствените си мисли, ”Това не е възможно да ми се случва. Не! Не!” разплакана, тя измрънка тихичко нещо, което повече приличаше на звук на една ранена, беззащитна кошута. Остана сама на стълбището за около 20 минути, но на нея й се стори, че е минало цяло столетие. Приблизително тези 20 минути бяха достатъчни, за да се опомни и успокои, може би щеше да мине още време, кой знае колко, ако шумът от грубата, стара и скърцаща врата на асансьора не се отвори внезапно. Това я уплаши и тя избяга, като че ли беше видяла някакъв призрак.
Прибра се в къщи и изглеждаше много по-спокойна и дори не личеше, че е плакала или че има нещо, което я тормози. Меланхолията я обхващаше често и родителите и съучениците й бяха свикнали и това не правеше впечатление на никого. Тя можеше и да бъде много весела и забавна, но напоследък това не й се случваше често, незнайно защо.
- Сара, ела за малко, че ми трябваш - каза майка й - искам да знам къде беше вчера след училище?
- Никъде - отговори тя с такова безразличие, което вбеси и без друго ядосаната й майка. Толкова много, че вената на челото й изпъкна, като че ли се беше случило нещо непростимо, тя се развика, но думите само отекваха в ушите на Сара. На нея просто не й се искаше пак да слуша едни и същи поучителни речи, които вече беше научила наизуст. Сара, за разлика от майка си, остана спокойна, поне привидно, но това не беше заради досада или пълно безразличие, а просто защото мислите й бяха насочени в друга посока. Тя мислеше за Него, къде е, защо не й се обади, дали ще й се обади. ”Какво, по дяволите, би могло да е станало?” тормозеше се тя.
© Патрисиа All rights reserved.
