Беше месец май. Топъл ден, покрит с облаци, оцветени във всички нюанси на сивото. Събудих се както всеки друг делник в седем сутринта, но тази сутрин беше коренно различна от останалите делнични утрини. Теб вече те нямаше. 
Теб вече те нямаше, застанал на прозореца на отсрещния блок с чаша сутрешно силно, горещо кафе в лявата ти ръка и димяща цигара, избълваща дим като комините на ТЕЦ-а , виждащ се от балкона. Нямаше те и на обяд, чакайки ме на нашата уличка. Ти беше другаде. Ти се беше скрил зад един облак високо, високо на небето. Беше отлетял там наскоро и беше оставил тях и мен. Беше ме оставил да те чакам сутрин на прозореца с чаша кафе и цигара, гледайки към вече черния ти прозорец. Гледайки към небето, търсейки те в някоя друга звезда, знаейки, че ти ме виждаш, но аз теб... не. Търсих те в лицата на минувачите по улиците. Търсих те в облаците на небето. Търсих те в поникващите майски цветя. Търсих те и в думите, търсих те навсякъде, но никога повече не те намерих.
Макар и да обичам медицината, като един бъдещ хирург, намразих болестта, която те отне от нас, а именно – рака. Намразих я повече от най-черния цвят на света. Обичам медицината, обичам усещането от скалпела, плъзгащ се по тялото ми и разрязващ плътта ми. Обичам да съм в центъра на хирургическата светлина в бялата операционна. Именно това необяснимо удоволствие да лягам под въоръжената ръка на някой чаровен хирург събуди у мен любовта към медицината и желанието ми да бъда хирург. Но коварният и злокобен рак, който отне теб от света ни, ме цапардоса силно през лицето, шамар, който никога няма да избия от съзнанието си. Шамар, който показа както никой друг тъмната реалност, при това без да говори.
Беше понеделнишка сива сутрин. Часовникът показваше седем. Облаците се бяха вкопчили между моя и твоя прозорец. Искаше им се да отнемат сълзите ми и да ги излезят като бурна градушка над София. Облякох червената си рокля, защото червеният цвят ти беше любим. Сложих червена диадема и нахлузих червени сандали. Надявах се, облицована в любимия ти цвят, да успея да те усмихна отново, както преди. Ама дали...?! Тръгнах сама под ръка с червената ми чанта по каменистия тротоар, вървях под сивото небе, гледах черния ти прозорец и те търсих из небето. Минах през църквата на Опълченска, за да запаля свещичка и да ти припомня, че мисля за теб. Сълзите ми рукнаха, като побеснял водопад в твоя чест и направиха мокри петна по роклята, които се превърнаха в хилядите нюанси на червеното. Денят започна да набира обороти. Стрелката на часовника се въртеше като обезумяла. Хора тичаха по улицата във всички възможни посоки. Колите спираха на светофарите и тръгваха по своя път след зелената светлина, всичко си вървеше по старому. Всичко си беше същото, слънцето пак пареше столичния тротоар, галеше главите на пешеходците, нагряваше капаците на паркираните коли. Но едно беше различно в днешния понеделнишки ден. Различното беше, че теб вече те нямаше. Че повече нямаше да ме гледаш усмихнат рано сутрин от прозореца си, а вече щеше да ми се усмихваш от небето. Вече нямаше да те гледам с изпълнени от радост очи и щастлива усмивка, а щях да те търся по небето с насълзени очи. Щях да те виждам само в спомените и сънищата. И сега в последната ми изповед към теб... благодаря на теб за трепета в сърцето ми, който ми подари. Благодаря за пеперудите в корема ми, които се умножаваха всеки път, щом те видя. Благодаря за усмивката, която не можеше да слезе от лицето ми. Благодаря за боичките, с които оцветяваше сивите делници и рисуваше щастие. Благодаря, че ме научи какво е любов и доверие. Благодаря, че ме обичаше. Благодаря, че те обичах. Благодаря ти, че дори за кратко се появи на този свят и успях да те срещна. Благодаря, че те имаше. Винаги ще те обичам и нося в сърцето си, винаги ще помня усмивките ти и всичките ти думи. Винаги ще те чувствам до мен, макар че теб вече те няма.
1992-2012