Понякога копнееш за нещо малко и дребно, а толкова необходимо за душата ти.

Търсиш и ровиш навсякъде, където има искрица надежда да го откриеш.

Понякога си готов света да обърнеш за него, макар да се прокрадва съмнение, че все пак ще го намериш.

Стъпка по стъпка бавно вървиш след него, внимаваш и пазиш тишина, за да не избяга от теб.

Понякога си толкова обсебен от всичко и всеки, заради стремежа си да бъдеш най-после щастлив.

Минава си времето стрелка по стрелка, час по час, без да забелязваш умората, която тежи в теб.

Понякога толкова много си убеден, че това именно е причината за твоето щастие, че не поглеждаш назад нито за миг.

Опитваш се и даваш всичко от себе си докрай за да можеш да прегърнеш това малкото, дребно за душата ти толкова потребно.

Понякога те изяжда отвътре страха от това, че можеш да останеш сам в самотата си, че няма да можеш да намериш това, за което мечтаеш и търсиш цял един живот.

Лека полека усещащ присъствието му, изтръпваш целия за миг, за миг, който си бленувал толкова дълго.

Понякога се случва така, че успяваш да сграбчиш момента на радостта, момента, в който то е вече при теб, до теб.

Чак тогава разбираш какво е да си жив, изпълнен с емоционално желание да се разплачеш от този жизненоважен момент.

Понякога, когато откриеш онова малкото, дребно нещо за теб, така необходимо за душата ти остаряла, идва онзи етап от живота ти, когато си задаваш въпроса- твое ли трябва да бъде

.

Тогава ти остава само едничко нещо да направиш,–притваряш леко очи, отваряш вратата ръждива на сърцето си и му даваш правото да лети…и ако то се върне отново при теб, вземи, заключи и изхвърли ключа далеч към погледите завистливи….