Януарска вечер бе обременена от проливен дъжд, дъжд символизиращ омразата на зимните нощи. Символизиращи надеждата на всеки, падащи с бясна скорост , капките бяха туй що дава всичко и туй що убива всекиго отвътре. Случи се насред уличното осветление край магазинчето на ъгъла. През две пресечки, бягащо, задъхано дете, обляно в сълзи, които едва се забелязваха от пороя застигнал малкото местно градче, опитващо се да избяга. Бягаше, а всеки път когато погледът ми губеше момчето-то се появяваше от другата страна. Пуших цигара след цигара, затаил дъх, защото ми беше любопитно от какво бягаше бедното момче. Сигурен бях, че не го виждам за пръв път, че съм го виждал през слънчевите дни, когато бягаше с приятели и играеше, и се усмихваше, и се смееше, но сякаш не виждах същото хлапе. Не беше лъчезарно, нито ухилено до уши заради безгрижието, което се оказа един от най-верните му другари. Този път бе ужасено, виждах празнотата у него, всеки път когато минеше покрай мен. Изведнъж се измори и спря. Заговори ме, пита ме как съм и защо ми е нужно да стоя там за да го притеснявам. Дъждът спря. И когато последната капчица надежда удари земята в тъмнината проблясна острие, което бе готово да прониже всичко, тъй като гневът го направлява, а аз го усещах силното му желание. Но за нещастие не можех да си затворя очите, нито да спра да пронизвам младото момче с меча си. Не виждам нищо, най-накрая успях да направя немислимото- затворих си очите. Когато ги отворих торсът на детето се беше стропулил пред мен, лежащ, като перо, със сетен дъх прошепна:
„-Слушай тишината, тя ще ти помогне когато никой друг няма да те разбере.“
Това бе последният урок на който бях научен, урок спасил ме вече доста пъти от каквото и да е било, но полицията ме хвана за злодеянието което съм извършил и сега съм затворник на себе си, и живея с вината за убитото момче. Свободен в окови, макар да нямам време, понякога мисля за него когато се заслушам преди лягане. Мисля си и се сещам за стотиците спомени, които ме направиха такъв, независимо от това дали са лоши или хубави. Бавно се унасям с усмивка на лице, знаещ че бъдещето ми е в другата стая и спи, а щастието до мен лежи. Кога ли ще успея да приема това, това което ме застигна след загубата на другарчето си от детството ?