29 нояб. 2017 г., 22:45

Порастване

1.2K 3 0
2 мин за четене

Януарска вечер бе обременена от проливен дъжд, дъжд символизиращ омразата на зимните нощи. Символизиращи надеждата на всеки, падащи с бясна скорост , капките бяха туй що дава всичко и туй що убива всекиго отвътре. Случи се насред уличното осветление край магазинчето на ъгъла. През две пресечки, бягащо, задъхано дете, обляно в сълзи, които едва се забелязваха от пороя застигнал малкото местно градче, опитващо се да избяга. Бягаше, а всеки път когато погледът ми губеше момчето-то се появяваше от другата страна. Пуших цигара след цигара, затаил дъх, защото ми беше любопитно от какво бягаше бедното момче. Сигурен бях, че не го виждам за пръв път, че съм го виждал през слънчевите дни, когато бягаше с приятели и играеше, и се усмихваше, и се смееше, но сякаш не виждах същото хлапе. Не беше лъчезарно, нито ухилено до уши заради безгрижието, което се оказа един от най-верните му другари. Този път бе ужасено, виждах празнотата у него, всеки път когато минеше покрай мен. Изведнъж се измори и спря. Заговори ме, пита ме как съм и защо ми е нужно да стоя там за да го притеснявам. Дъждът спря. И когато последната капчица надежда удари земята в тъмнината проблясна острие, което бе готово да прониже всичко, тъй като гневът го направлява, а аз го усещах силното му желание. Но за нещастие не можех да си затворя очите, нито да спра да пронизвам младото момче с меча си. Не виждам нищо, най-накрая успях да направя немислимото- затворих си очите. Когато ги отворих торсът на детето се беше стропулил пред мен, лежащ, като перо, със сетен дъх прошепна:
„-Слушай тишината, тя ще ти помогне когато никой друг няма да те разбере.“
Това бе последният урок на който бях научен, урок спасил ме вече доста пъти от каквото и да е било, но полицията ме хвана за злодеянието което съм извършил и сега съм затворник на себе си, и живея с вината за убитото момче. Свободен в окови, макар да нямам време, понякога мисля за него когато се заслушам преди лягане. Мисля си и се сещам за стотиците спомени, които ме направиха такъв, независимо от това дали са лоши или хубави. Бавно се унасям с усмивка на лице, знаещ че бъдещето ми е в другата стая и спи, а щастието до мен лежи. Кога ли ще успея да приема това, това което ме застигна след загубата на другарчето си от детството ? 

 

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Георги Георгиев Все права защищены

Комментарии

Комментарии

Выбор редактора

Забрадката на Йозге 🇧🇬

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Греховете на Фатима 🇧🇬

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

За хората и крушите 🇧🇬

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Питаш ме коя съм? 🇧🇬

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса) 🇧🇬

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...