Портал към съня.
С крайчето на окото си виждам как татко затваря и поставя книгата на затрупаното с учебници бюро, след това ме целува по челото като се задържа още минути в стаята, гледайки ме с широка усмивка, след това затваря вратата, а аз очи. Силен шум продъни ушите ми, опитвам се да отворя очи, но виждам единствено мрак и една малка и тънка струйка светлина, запътвам се към нея като чувствам тежест в гърдите си. Сигурно съм вървяла няколко минути, но с остър характер на часове. Светлината се уголемява и уголемява, докато не се превръща в остър и заслепяващ лъч светлина, който ме кара да затворя очи. След като чувствам сигурност и усещам вече мека светлина отварям очи. Стоя на поляна, от дясната ми страна има пропаст, а от лявата гъста и мрачна гора. Поглеждам надолу, виждайки пижамата ми, с която заспаха и босите си крака, от едната страна на пижамата ми има голяма дупка с дебели конци по краищата. Оглеждам се, но не виждам и не чувам никого. Само песента на синигер и ударите на далечен кълвач. С колебливи крачки се запътвам към гората, като единствен вариант. През цялото време усещам чифт очи вперени в тила ми, но като се обърна има само високи и клатушкащи се дървета.
…………
Вървя с умерено темпо, оглеждайки се във всички посоки, докато не чувам женски глас, на фона на дебел и познат мъжки. Запътвам се към гласовете като не след дълго съм точно пред тях, а те точно пред мен. Разтърквам очи със широко зейнала уста, пред мен стои татко.Жената от другата страна е висока и стройна, коса присвита на коко и рокля развлачваща се по земята. Татко ме сграбчва за ръката и повежда напед с тежки и упорити стъпки, жената зад нас я няма, гората я няма, звуците на птиците са заглушени и едва доловими, а татко го няма. Отварям рязко очи и се озовавам в стаята ми, така разхвърляна и тъмна. Нима това беше сън?
© Kristiqna Pishieva All rights reserved.
