Портал на времето

Иван Петров

Каквото е било, то пак ще бъде

и каквото се е правило, пак щe се прави –

няма нищо ново под слънцето.

Екл. /1.9./

Повечето от имената тук са променени. Тази пред-пазливост е може би ненужна, тъй като изминаха няколко години оттогава и вече не съм напълно сигурен в правилната времева последователност и в истинските имена на хората, които описвам тук. През изминалото време повечето служители от следствения и от криминалния отдел бяха сменени и едва ли случаят с четиримата безследно изчезнали ще бъде отворен някога отново. Предполагам, че не само тези, които пряко разследваха случая вече са го забравили, но и няко-гашните посетители на кафене „Портал на времето“, които малко или много бяха подочули нещо, вече са престанали да споменават думата „проклятие“, относно това тихо и красиво място в края на града.

За мен това беше много отдавна. По онова време аз бях единственият, който можеше да даде някакво обясние по случая. Но ако тогава бях решил да говоря, това нямаше да доведе до разумен резултат. В най-добрия случай щяха да ме затворят в някоя модерна психиатрия до края на живота ми.

Предполагам, че все още има хора от онова време, които биха желали да узнаят истината за случая и, докато моята памет не ме е напуснала, ще разкажа каквото знам. Нищо не се мени така често, както нашите спомени…

Винаги идва време, когато истината излиза наяве. И ако не аз, кой друг би се решил да я разкрие?

I

Таксито спря встрани от кафенето „Портал на времето“. Аз слязох и тръгнах бавно към него. Не знаех какво можех да очаквам. Беше изминало много време. Искаше ми се то да е препълнено с посетители. Розали́ да обикаля масите и да взема поръчките им, а Андрé, с лъчезарната си усмивка, да приготвя коктейли зад бара.

Приятно ми беше да го видя отново – кафенето „Портал на времето“. Беше изминала повече от година оттогава, когато започнах да работя в него. Сега вратата и прозорците му бяха оковани с дървени дъски. Цялата постройка беше обхваната от бурени. Няколко изпочупени маси и столове в градината на кафенето бяха нахвърляни на един куп и изглеждаха като някаква сюрреалистична композиция. Много добре си спомням всичко, което описвам сега, помня части от дочути разговори между гостите в кафенето, мога да възстановя по-голямата част от случилото се... Но, разбира се, това не означава, че зная цялата истина. Хората разказват какви ли не измислици, особено, когато са подпийнали или са напреднали с годините... Те желаят да покажат колко важни са били в живота на някого или колко важни са били други хора за техния живот. В крайна сметка животът на всеки един от нас е многократно пресичан и преплитан от познати и непознати хора, които са оставили забравени или трайни следи в съзнанието ни. Толкова много от миналото е останало в мен, че аз не мога да го приемам за по-различно от настоящето.

Аз бих могъл да опиша всяко едно лице на посетителите от кафенето, както и техните обичайни поръчки, да възстановя подредбата на масите и сто-ловете. Все още можех да си спомня мелодиите, идващи от джубокса и да си ги подсвирквам с уста... Колкото и невероятно да звучи, в кафене „Портал на времето“ имаше джубокс. Аз така и не попитах Андрé, собственикът на кафенето, откъде се бе сдобил с тази антика.

Силно се надявах джубоксът да е още вътре и макар че навярно е потънал в прах, все още да може да възпроизвежда старите песни, които навяваха и тогава само тъга по отдавна отминали времена... Пообиколих наоколо, с надеждата, че мога да вляза отнякъде вътре. Не, това не беше възможно. Порталът на времето вече не съществуваше. Поне не и в този град. Понякога човек разбира след много време какво се е случило, а тогава често е твърде късно…

– Извинете! Какво правите тук? Защо оглеждате сградата? – от изненада не можех да отговоря веднага. Не бях забелязал младия мъж, който се приближаваше към мен.

– Исках да разгледам наоколо. Здравейте! Вие сте братът на Андрé, нали? – попитах аз. – Познах ви по гласа. А и малко си приличате с брат ви. Още ли го търсите?

– Не разбирам! Откъде се познаваме?

Аз замълчах. Исках да му дам малко време, за да си спомни за мен.

– Ах да, така е! Помня ви! – каза малко неуверено младият мъж, който изучаваше с поглед лицето ми. – Вие бяхте барманът, нали?

– Да, аз работех известно време в кафенето. Сега съм с по-дълга коса и имам брада. Може би затова ви беше трудно да се сетите кой съм. А вие сте Даниел.

– Да, аз съм Даниел. Извинете! Забравил съм вашето име.

– Йонас!

– Ах да! Как можах да забравя!

Беше един от последните дни на септември, но слънцето жареше силно или на мен така ми се струваше. След девет месеца в ареста бях отвикнал да стоя дълго на слънце. Казах на Даниел, че е по-добре да влезем в гората на сянка. Той ме последва. Седнахме на една от пейките за почивка на страстните горски туристи.

– Вярно ли е, че полицаите са идвали тук? Те ли затвориха кафенето? – попита Даниел.

– Да, вярно е. Преди много време... Девет месеца изминаха оттогава.

– Защо?

– Не знаете ли? Поради безследното изчезване на много хора. Някои от тях бяха редовни клиенти на кафенето. Полицаите арестуваха целия персонал. Мен също... Днес ни пуснаха от предварителния арест. Те нямаха доказателства и разследването не постигна напредък. Трябваше да ни освободят.

– О! Държали са ви толкова дълго?

– Тук няма място за гняв и недоволство. Полицаите просто си вършеха работата...

– Разбирам… Аз бях в полицията. Много пъти. Винаги ми казваха едно и също. Че работят по случая. Но не получих никакви подробности. Не знаех, че са арестували персонала. Мислех, че само брат ми е изчезнал.

– Аз, Георг и Розали́ бяхме единственана им следа... Четирима безследно изчезнали без никакво логично обяснение... Разследването се проточи...

– Съжалявам! Девет месеца не са малко време. А вие нямате ли някакво лично обяснение какво се е случило с брат ми и другите изчезнали?

– И аз съжалявам, Даниел! – отвърнах аз. – Но не мога да ви помогна.

– Същото ми казахте и предния път. Надявах се, че вие знаете нещо повече за Андрé. Страхувам се, че съм го загубил завинаги.

– Хората постоянно се местят от едно място на друго... – опитах да разсея разговора аз. – Често те вземат спонтанни, необмислени решения.

– Да, съгласен съм с вас. Но Андрé трябва да е оставил някакви следи. Те могат да бъдат проследени – не се предаваше Даниел.

– Така е! Ние можем да следваме следите, но първо те трябва да бъдат намерени.

– Имам усещането, че вие знаете повече, отколкото казвате. Защо сте толкова предпазлив? Търся го от една година и не съм намерил човек, който да знае нещо за брат ми... Повярвайте ми, не ми е лесно да живея с тази неизвестност.

– Тъжно е, когато човек се раздели с брат си и той му липсва – казах аз. – Знам колко ви е трудно. На мен също. Напълно ви разбирам. Но не мога да ви обясня всичко просто така. Не, не! Не ме гледайте толкова тъжно. Наистина няма нужда да се притеснявате. Ако имате два или три дни на разположение, ще успея да ви разкажа всичко, което зная. Къде сте отседнали, Даниел?

– В неговото жилище. През три преки от тук.

– А аз живея в онази къща, с терасата към пътя. Каня ви утре сутрин на закуска.

– Благодаря! С удоволствие ще дойда!

– Сега трябва да се разделим. Имам нужда от малко време за себе си. Знаете как е...

– Да, разбира се! Починете си! – каза Даниел. Той стана от пейката и сякаш, за да се увери още веднъж, добави: – Значи ще се видим утре?

– Да! Утре в десет!

Аз останах още малко на пейката, докато Даниел се изгуби от погледа ми. После станах и тръгнах към моята къща. Рано сутринта се бях обадил на градинаря да подготви басейна. Очаквах водата да е студена, но това нямаше значение. Аз имах непреодолимо желание да плувам.

Отключих градинската порта и тръгнах по една от алеите, вървейки право към басейна. Отново на свобода! Чувствах се като в сън. Можех да летя от радост – бях отново вкъщи. Градината беше добре поддържана и в нея имаше засадени нови цветя. Чемширената ограда, разделяща моя имот и този, на съседа Якоб, беше старателно подрязана и оформена като дълга зелена стена, такава, каквато винаги е била. Аз вървях бавно. Радвах се на всяко едно цвете в градината, помирисвах някои от тях и галех зелените им листа.

Водата в басейна беше чиста. Без да чакам много, съблякох дрехите от себе си и скочих чисто гол вътре. Когато изплувах на повърхността, започнах да се смея, да викам от радост и удоволствие.

– Йонас! Радвам се да те видя отново! Добре дошъл у дома! Дългата коса ти отива! – градинарят стоеше широко усмихнат малко встрани от басейна.

– Пабло, не очаквах да си още тук толкова късно! И аз се радвам да те видя! Ще ми донесеш ли халата?

– Веднага! – каза Пабло и влезе в къщата. Той беше около петдесетгодишен, но въпреки разликата в годините, с него се разбирахме добре. Аз използвах няколкото минути, докато Пабло се върне, да поплувам. Градинското осветление се включи автоматично. Беше започнало да се смрачава.

– Градината и басейна поддържах през цялото време – каза Пабло, подавайки ми халата. – Още преди месеци изхвърлих всичко, което беше в хладилника. Днес купих пресни продукти. Не са много, но за първо време ще ти стигнат.

– Благодаря, Пабло! Добре си направил! Как е семейството ти?

– При нас всичко е наред, Йонас! Ах да! В случай, че се учудиш къде е твоят съсед Якоб Кремс, той не живее вече тук. Продал е къщата, но не познавам новия собственик. Не знам нищо за него.

– Жалко! Якоб Кремс беше добър съсед! Навярно той е постъпил правилно.

– Не знам нищо по въпроса.

– Както и да е! В момента не е толкова важно. Благодаря ти, Пабло! Прибирай се при семейството ти! Става късно. Те ще те очакват за вечеря.

– Аз никога не съм се съмнявал в твоята невинност, Йонас!

– Благодаря ти, Пабло! Но сега ме извини. Искам да остана сам. Във вторник ще се видим пак. Тогава ще говорим повече.

– Да, разбира се! Лека нощ, Йонас! Радвам се, че си отново тук и всичко ще е както преди! – каза Пабло преди да си тръгне.

– Лека нощ, Пабло!

Не, нищо повече нямаше да бъде така, както преди, помислих си аз, свалих халата и отново влязох в басейна. Аз плувах бавно, а водата ме обгръщаше нежно. Бях съвсем сам и си помислих, че това е добре. Можех да остана сам с мислите си. Якоб сигурно се е уплашил и не е искал да живее повече тук. Уплашил се е от мен? Навярно е имал и други страхове...

Едва ли някой някога е искал повече от мен всичко да е както преди… Аз знаех, че всяко нещо, което започва, все някога свършва. Сам се бях подвел, самозабравен в щастието си, не забелязвах как то от ден на ден, стъпка по стъпка, тихо се отдалечаваше от мен...

Андрé и Теа остават неоткриваеми, но защо и двете сестри Хелман? Имаше ли връзка между четиримата? Ще узная ли някога отговорите на тези въпроси или те ще останат заровени в сянката на времето? Андрé беше най-добрият ми приятел. Не познавам човек, който толкова да е държал на мен, колкото и аз на него. Разговаряхме през деня, после до късно през нощта, без да ни омръзва. Времето, което прекарвах с Андрé винаги е било смислено, а разговорите ни интересни. Никога повече няма да го видя. Но аз мога да разговарям винаги с него, защото зная какво той би ми казал… Никога повече няма да чуя и гласа на Теа, завладяващ и разливащ се като вълна, ромолящ... И в същото време все още я виждам пред себе си, седнала на някоя от масите в „Портал на времето“. Понякога сама, тъжна и умислена, друг път импулсивна и енергична, в приповдигнато настроение... Тя беше като слънчевите сенки, изчезващи веднага след началото на залеза…

Излязох от басейна, защото бях гладен и, както бях само по халат, минах през кухнята да хапна нещо. В хладилника имаше хляб, масло, салам и пресни домати. С тях си направих няколко сандвича и си отворих бира. Пабло беше купил отнякъде испанска бира, която не ми хареса много, но изпих една бутилка.

Позвъних на моите родители. Те трябваше да знаят, че съм се върнал и съм добре. Присъствието на майка ми беше някак незабележимо, тихо и нежно, но винаги важно за за мен.

– Здравей, мамо! Аз съм отново вкъщи... Да, добре съм! Да... и аз се радвам! А вие с татко добре ли сте? ... Радвам се за вас! ... Разбира се, че ще дойда! ... Естествено! Да, в края на седмицата … Не, не! Няма нужда, мамо! Нищо не приготвяй! Да! ... Следобед ... В неделя... Обичам ви!

Взех си един душ в банята и се обръснах. Не бях свикнал да нося брада. После влязох с ръкописа в моята работна стая. Върху писалищната маса се беше наслоил прах. Първо го забърсах, а след това седнах на стола и започнах да чета последните няколко страници от моя полузавършен роман. Скоро разбрах, че съм уморен и не мога нито да чета, нито да пиша. Не можех да се концентрирам. Беше по-добре да си легна и да спя. Луната беше изгряла.

Някой засвири на пиано. Станах от леглото, отидох до прозореца, отместих плътните завеси малко встрани с ръка и погледнах навън през този тесен процеп. Мелодията идваше от къщата, в която преди беше живял Якоб Кремс. Нежна и щастлива музика. Прозорците светеха. Пианистът не се виждаше.

Сутринта Даниел малко подрани. Той беше леко притеснен, пристъпваше от крак на крак, а погледът му беше уморен.

– Надявам се, че не идвам много рано – каза Даниел. Беше малко след девет. – Разбира се, че трябваше да се обадя предварително, но просто не можех да заспя. После станах много рано и не ме свърташе на едно място.

– Разбирам вълнението ви. Влезте! Добре ли сте?

– Благодаря! Добре съм! – каза той и се усмихна със зачервени очи.

Аз занесох кафето в градинската беседка, както и още топлите закуски, които бях купил от близката пекарна.

Даниел не можеше да скрие любопитстото си, а аз не знаех откъде ще е най-добре да започна разказа си. Всъщност, все още се колебаех, дали мога да му се доверя. Не бях съвсем сигурен, че постъпвам правилно. Но той трябваше да узнае истината за брат си. Ако не цялата истина, то поне част от нея. Всичко зависеше изцяло от него – доколко той ще повярва на разказаното от мен. И не, аз нямах никакво намерение да го лъжа.

– Даниел, вие често ли идвате тук? – попитах аз.

– Да. Кафенето е последното място, където е бил Андрé. Затова идвам често тук. Надявам се той скоро да се върне... Вие какво мислите, Йонас? Той мъртъв ли е?

– И така... – започнах аз с малко колеблив глас. – След като ви разкажа всичко, което знам, сам ще прецените. Според мен брат ви е повече жив, отколкото мъртъв – усмихнах се окуражително аз. – Моят разказ ще бъде дълъг. Не мога да ви задължа да ми вярвате. Затова ви моля, да отворите очите и ушите си, за да можете добре да разберете това, което казвам.

– Това звучи интересно.

– И както често става, и в тази история има замесена жена.

– Знаех си аз! – възкликна Даниел. – Винаги съм предполагал това! Знаете ли къде са отишли брат ми и тази жена?

– Ха-ха-ха! – разсмях се аз, макар че точно в този момент не ми беше до смях. – Много бързате, Даниел. Отговорът не е толкова лесен. Всяка една дума, която ще чуете от мен, ще е малка стъпка към истината. Трябва да имате търпение. Обещавам ви, че няма да скучаете.

– Добре! Направете това, което смятате за правилно!

– Ако ви разкажа всичко накратко, вероятно ще ми се разсърдите.

– Няма да се сърдя – каза Даниел. – Каква е ползата от това човек да се ядосва?

– Страхотно! Но за да ви обясня всичко, трябва да се върна месеци назад и да продължа хронологично до наши дни. Това улеснява разказването и историята ще бъде по-разбираема за вас.

– Вече нямам търпение. Моля, започвайте!

II

Изборът да се установя в този краен квартал на града – тих и спокоен, беше мой. Бях вътрешно убеден, че тази къща с градината и басейна, която бях купил, бе най-доброто място за живеене. Тук можех да остана до края на живота си или поне достатъчно дълго време, да се възползвам от тишината, да пиша и чета. Градът вече не ме привличаше. Той се беше напълнил с динамични хора, нагли и безкомпромисни, които правеха или се опитваха да правят големи пари. Никой нямаше време за никого и не виждах смисъл да продължавам да играя ролята на безучастен наблюдател в това начало на разпада на хуманното общество, описан още преди време в дистопичните романи на много писатели фантасти. Всеки град пулсира според свой специфичен набор от по-големи и по-малки правила. Само не и този.

Аз не бях първият собственик на тази къща. Когато направихме оглед с брокера, още отвън си личеше, че имотът е занемарен. Градината беше обрасла с висока трева и само три дървета бяха оцелели. Басейнът из-глеждаше по-скоро на изоставен изкоп, пълен с листа и клони. Стените на стаите бяха покрити с тъмни влажни петна. Паяжини и прах имаше навсякъде. На прозорците висяха дебели изгнили завеси. Едно от стъклата беше счупено. Навярно през него се е промъквал някой бездомник, за да нощува тук. В кухнята, която беше част от хола, имаше старо легло, малка маса за хранене и два стола. Френският прозорец беше мръсен, но непокътнат.

Качихме се на горния етаж. Той беше пощаден от предполагаемия бездомник. Стаите там бяха чисти и празни, без мебели.

– Извинете! Отдавна никой не е проявявал интерес към тази къща. Не помня откога не съм идвал тук – каза ми брокерът. – Малко са тези, които желаят да живеят в края на града. Дори бях забравил за нея. Мога да уредя ремонтът да бъде за наша сметка. Какво ще кажете?

– Къщата ми харесва. Мястото също – казах аз. – Колко дълго ще трае ремонтът? Кога ще мога да се нанеса?

– След около две седмици. Ще ви уведомя, когато всичко е готово.

– Надявам се да се погрижите и за басейна и градината.

Брокерът не очакваше да поискам и това. Той сбърчи чело, замисли се малко, но в крайна сметка се съгласи.

По време на преместването ми в къщата се изгубиха няколко кашона. В тях имаше мои снимки, семейни албуми, както и книги. Чувството за празнота, породено от тяхната липса, ме преследва и до днес. Ученически снимки, снимки от студентските ми години... Сякаш през това време не бях съществувал...

– Това е тъжно! Много съжалявам за случилото се! – каза Даниел и по изражението на лицето му можеше да се разбере, че наистина е искрен.

Спомням си всичко, сякаш беше вчера. Още първия ден, когато забелязах кафенето „Портал на времето“, което беше недалеко от моята къща, името му веднага ме заинтригува. Аз прекрачих прага, изпълнен с любопитство. Вниманието ми беше привлечено от цветните картини с различни планети и съзвездия, които висяха по стените. На пръв поглед си беше едно нормално кафене, но съвсем скоро щях да разбера, че не бе точно така...

Може би поради ранния следобед кафенето беше празно.

– Добър ден! – поздравих мъжа зад бара.

– Добър ден! – отвърна той.

– Една бира, моля!

– Че какво друго?! – усмихна се барманът. – От квар-тала ли сте? – попита той, докато пълнеше моята халба с бира.

– Да. Напуснах града... Живея в този квартал от няколко дни...

– Така и си помислих. Тук всеки познава всеки. А вас досега не съм ви виждал.

– Човек не може да познава всички – казах аз. – А тук често ли е така?

– Какво имате предвид? – попита барманът.

– Безлюдно.

– А, това ли? – усмихна се отново той. – Различно е. Всеки ден е различно. Сигурно сте забелязали, че наблизо е последната спирка на трамвая. От тук, малко встрани от кафенето, започват горски екопътеки. Различни хора пристигат почти с всеки трамвай – сами или на групи. И ако не минат през кафенето при влизане в гората, минават на излизане от нея. Идват и хора от квартала.

– Значи работа има достатъчно?

– О, да! Предостатъчно! Даже се радвам на паузи като тази – каза барманът и плъзна халбата с бира по барплота към мен.

– Навярно ще се виждаме често – казах аз, взех пълната халба и излязох навън. Седнах на сянка в градината и отпих от бирата. Наслаждавах се на лекия прохладен ветрец и на птичите песни. Мястото беше тихо и приятно, такова, на каквото отдавна не бях попадал. Сякаш се намирах на края на света.

Не след дълго, в кафенето влезе една красива млада жена. Тя се забави известно време вътре, така че си помислих, че е част от персонала. Неочаквано за мен, тя излезе с бутилка минерална вода и се спря на едно място, сякаш обмисляше нещо. Първо тя отпи от бутилката, огледа се, след което тръгна право към моята маса. Да, не бях се излъгал. Тази жена имаше много красиви черти на лицето, изящни форми на тялото, дълга коса и увереност, която и́ придаваше силен характер. Тя носеше светлосиня рокля, пристегната слабо с колан в кръста. Върху долния край на роклята можеха да се видят декорирани птици. Непознатата жена приличаше на фея, която току-що е излязла от гората.

– Нямате нищо против, нали? – придърпа тя един от столовете и седна срещу мен. – Наоколо няма жива душа. Това не се случва много често. Ще е глупаво, ако скучаем на различни маси.

– Имате право! – съгласих се аз и се представих. – Йонас! Приятно ми е!

– Теа! – отвърна красивото създание. – В този квартал ли живеете?

– Да, нанесох се предната седмица. Започвам да се чувствам неловко. Всеки ме пита дали живея в квартала.

– Извинявайте! Аз просто попитах – отвърна Теа и извърна поглед встрани с такова сериозно изражение, сякаш обмисляше да си тръгне. Тя може би съжаляваше, че е седнала при мен. А може би с мълчанието си тя ми даваше втори шанс?

Аз не знаех какъв разговор мога да подхвана, но трябваше да измисля нещо. Винаги съм поддържал тезата, че нищо в живота не се случва случайно.

– Може би знаете защо кафенето носи това странно име? – попитах аз, опитвайки се да наруша настаналото кратко мълчание.

– Тук всичко е странно! – отвърна Теа. – Андрé му е дал това име. Собственикът. Преди време той е бил запален по комикси и фантастика. Интересувал се е от тези неща, когато е бил по-млад.

– Какви неща?

– Телепортация, черни дупки, галактики, времеви портали, комети, астероиди, планети... Въобще неща от Вселената…

– Много интересно! – отвърнах аз. – Бегло съм запознат с тази тема.

– Не ви и трябва! – каза Теа и след известно мълчание продължи. – Харесва ми това кафене. Понякога тук стават необясними неща.

Аз си направих заключение, че „неща“ е любимата и́ дума.

– Например?

– Някои посетители на кафенето като че ли случайно попадат тук! Идват без да знаят защо!

– Аха!? Не разбирам това! – проявих лъжливо любопитство аз, с което насърчих Теа да продължи.

– И още нещо! Седят на тяхната маса, пият си пиенето и не обръщат внимание на никого! Не е ли странно това? Защо са дошли в кафенето, като няма да разговарят с другите!?

– Има много такива – вметнах аз. – Не е необходимо човек да търси причини за поведението на другите. До каквото и заключение да стигне, все ще сбърка, ако не ги познава добре.

– Не, не! Трудно ми е да ви обясня. Ще ви разкажа какво ми се случи преди няколко седмици и може би така ще ме разберете по-добре.

– Извинявам се, че ви прекъсвам, но няма ли да е по-добре преди това да си поръчаме по една бира? Аз черпя! – предложих аз.

– Добра идея! – отвърна Теа. Тя отпи от нейната бутилка с вода и я остави обратно на масата.

Времето беше задушно. Лекият вятър бе отминал. Влязох в кафенето и поръчах две бири на Андрé.

– Добре ли се чувствате тук? – попита ме той, докато пълнеше халбите с бира.

– Да. Кафенето е много уютно.

– Извинявам се за неудобството. Сервитьорката днес ще закъснее. С Теа отпреди ли се познавате?

– Не, сега се виждаме за първи път.

– Тя е много общителна. Със сигурност ще ви завърти главата! Теа изглежда чудесно, нали? – усмихна се Андрé и хвърли крадешком един бърз поглед към мен, в очакване аз да продължа разговора.

Тогава не познавах добре нито Теа, нито Андрé. Не знаех почти нищо за двамата и не исках да направя грешката да кажа нещо невярно. Затова замълчах. Само се усмихнах, благодарих, взех халбите и тръгнах към Теа, която ме очакваше отвън. Нашата маса бе под един малък навес.

– Йонас, смятате ли, че е нормално една жена да пие бира? – попита Теа, след като се върнах при нея.

– Познавам много жени, които пият бира – отвърнах аз, малко изненадан от нейния въпрос.

– О, да? Колко? Три, седем или само мен?

Ироничната и́ усмивка и погледът и́ изпод вежди ме изненадаха още повече. Не бях подготвен за този момент.

– Наистина познавам няколко. Не намирам нищо лошо в това.

– И аз познавам няколко – каза Теа. Мисля, че тя си играеше с мен.

– Значи всичко е наред! Наздраве! – вдигнах чашата си аз.

– Наздраве!

Теа отпи от бирата си и погледна встрани. Идваха нови гости, които се настаняваха по масите.

– Беше един горещ ден... – започна да разказва тя, все още гледайки към новодошлите. – Той беше с брада, пушеше лула, а очите му бяха морско сини. Истински моряк! И ризата му беше моряшка. От онези – на сини и бели райета. А може би беше капитан, излязал малко небрежно облечен в града, за да не бие много на очи със строгата си капитанска униформа. Така си мислех тогава. Между другото... В началото…

Теа запали нова цигара и отпи от бирата. Изведнъж, съвсем неочаквано, лекият ветрец откъм гората се завърна отново и малко поразхлади. Тя ме погледна.

– Извинявайте! Разсеях се малко… В началото си помислих, че той очаква някого – продължи тя. – Стори ми се неспокоен и превъзбуден. Аз бях седнала на друга маса, но той не погледна към мен нито веднъж. Мислех си да го заговоря. След още едно дръпване от лулата капитанът се закашля. Той отпи от бирата си, след което започна да чисти лулата си с някакви инструменти, предназначени за почистване на лули. Ако разбирах нещо от тютюн, от лули или от цигари, това щеше да е най-удобният момент да заговоря капитана. Макар че аз пуша, нищо не разбирам от тия неща. Затова замълчах. Ако той пушеше цигари, аз можех да му поискам една, след това огънче... Знаете как стават тия неща... Щеше да ми е по-лесно. Разбирате ли ме?

– Да! – казах аз. – Понякога човек не се решава да е първи.

– Не, не! Аз нямам проблем с това. Дори харесвам да съм първа. Просто тогава бях доста разсеяна. Имах среща с Ханс Петер, а какво би си помислил той, ако дойде в момент, когато аз разговарям с капитана? Не вървеше! Разбирате ме, нали?

– Да, разбирам!

– Възхищавах му се. Всеки ден не можеш да срещнеш капитан! – продължи все така ентусиазирано Теа. – Само като си помислех колко смелост е необходима, за да стане човек моряк, каква издържливост е нужна... Той беше сравнително млад или поне така изглеждаше. Бил е подлаган на много лишения в морето. А аз не бих могла... Не бих могла да издържа на тези дълги пътувания… Да гледам само безкрайни морски хоризонти... Така си мислех тогава и тези мисли също ме разсейваха... Имаше нещо много затрогващо в него – в малко прошарената му къса коса и брада, в сините му очи, които видях по-късно... А загорялото му от слънцето и вятъра лице излъчваше лятна топлина. Не разбирах как един моряк, който от месеци жадува за брега, няма желание да размени някоя и друга дума с непознати хора, закотвени като мен за сушата. Какво мислиш за това, Йонас?

– Не всички са толкова комуникативни като вас, Теа – усмихнах се аз. – Нека минем на „ти“. Какво ще кажете?

– Нямам нищо против! – съгласи се Теа. – Когато се обръщам към някого на „вие“, ми е много неудобно. Чувствам се така, все едно му дължа нещо. Тя отметна дългата си коса зад раменете и продължи: – Може би си прав, Йонас! Всеки човек е различен. Но аз изгарях от желание да се запозная с него. Никога не бях виждала моряк на живо. Капитан! Този беше първият, когото срещах. Ханс Петер не идваше, а на мен ми ставаше все по-любопитно. В един момент не издържах. Приближих се към неговата маса, погледнах го право в очите и казах първото нещо, което ми дойде на ума: „Вие сте моряк, нали? Капитан?“ Той не отговори веднага. Настъпи дълго мълчание. Тогава си помислих, че може би е чужденец и не ме разбира. „Не, не съм!“, каза той някак отегчено, безразлично може би. Погледна ме вяло и с такава странна гримаса, като че ли бях най-голямата досадница на света. „Просто трябва да изглеждам така!“, продължи той, стана и тръгна към трамвайната спирка. Тогава видях, че моряшката му риза отдолу беше разнищена и с петна по гърба.

Теа беше много доволна от себе си, че ми разказа тази история. Явно беше впечатлена от положението, в което бе попаднала тогава. Според мен нейният проблем се състоеше в това, че тя не можеше да си представи, как могат да съществуват мъже, които не я забелязват.

– Какво ще кажеш, Йонас? Бих искала да чуя твоето мнение по този въпрос.

– По кой въпрос?

– За всичко, което ти разказах. За моряка.

– А, за капитана? – поправих я иронично аз с усмивка. Лицето на Теа остана сериозно. – Трудно ми е да преценя. Имал е някакви причини човекът, за да се държи толкова дистанцирано.

– Мислиш ли? – попита тя, макар това да не беше въпрос. Някои хора често го задават, когато самите те нямат какво друго да кажат.

– Да не забравяме къде се е състояла тази среща, Теа! – казах сериозно аз. – Тук, в кафене „Портал на времето“.

– Е, и? – попита с неразбиращо изражение на лицето тя.

– Самата ти още в началото на разговора каза, че в кафенето се случват необясними неща, че тук идват странни хора.

Теа се замисли. Откъм гората се чу писък на сова. В кафенето междувременно се бяха настанили и други гости, а някои току-що пристигаха.

– Не знам какво да мисля, но този моряк, или който и да беше той, не бе тукашен – каза ми тя и направи кратка пауза, гледайки ме някак многозначително, сякаш ми съобщаваше сензационна новина. – Според мен той бе самотен, странен и причудлив човек – когато Теа обясняваше, тя постоянно жестикулираше с ръце.

– Всеки има своята история… Теа, ти си искала да се сближиш с този моряк, но това просто не се е получило. Не е нужно да драматизираш нещата. Навярно той е дошъл в кафенето, защото е искал да убие малко време, да си почине, да събере мислите си или всичко това наведнъж – предположих аз. – Или не е бил моряк и не е искал да разговаря с никого. Поне не и в този момент.

– Аз мисля, че той беше попаднал в кафенето случайно. Сякаш идваше от друго време и не знаеше как може да се върне обратно там, откъдето е дошъл.

– Теа, а на тебе не ти ли се е искало понякога да се върнеш назад във времето, за да промениш някои неща, които според теб не е трябвало да се случват, да искаш да поправиш минали грешки, които си направила?

– Да! Много пъти. Може би имаш право. Този гост на кафенето навярно се е питал как може да се върне назад. Бил е много зает със себе си. Търсил е втори шанс. Никога не бих се сетила за това. Сега, като се замисля, може би той е бил моряк, но е искал да скрие това от мен...

– Виждала ли си го оттогава?

– Не, не съм. Той може би е идвал в кафенето, но не и по същото време, когато аз съм била тук. А може би се е качил отново на своя кораб – каза Теа със замечтано изражение на лицето си.

– Не усложнявай излишно тази история. Случва се понякога човек сам да се подведе.

Обърнах глава към нея и погледите ни се срещнаха. Тя ме гледаше укорително. Не знам защо, но в този момент си представих Теа да лежи гола в леглото ми. Тя беше естествена и непринудена. Гласът и́ беше мек и приятен за слушане, а аз не можех да престана да я гледам. Морякът не ме интересуваше повече.

– Благодаря ти за този разговор, Йонас! За бирата също.

– За нищо! И на мен ми беше интересно!

– Някаква тъга се е прокраднала в сърцето ми. Хората идват и си отиват... Мога ли да те посетя някой път? Приятно ми е да разговарям с теб.

– Непременно!

Теа беше толкова пряма, че аз не можех да повярвам, че чувам това. На мига се запитах дали изречението с тъгата в нейното сърце не беше някакво заучено псевдооткровение. Всъщност, това нямаше никакво значение. Не беше трудно да предположа, че тя имаше доста богато въображение. А докъде ли би стигнала нейната фантазия в леглото? Имах неописуемо желание да бъда с Теа още сега. Тя вдигна глава и отново ме погледна. Усмивката и́ беше очарователна.

– Йонас, какво очакваш да се случи в твоя живот? – попита ме тя.

– Искам да знам как живеят хората, какво ги движи, какво идва след това... А ти, Теа, какво очакваш ти от твоя живот?

Теа бавно поклати глава надясно, после наляво, погледна ме дълбоко в очите и каза:

– Няма след това. Ние живеем само тук и сега. Не знаеш ли това?

Нейната обикновена житейска философия ми хареса.

– Имаш право – казах аз. – Най-важното е какво се случва в момента, тук и сега.

Не знам дали Теа ме беше чула. Тя наблюдаваше няколко врабчета, които търсеха трохи по земята.

– Искаш ли да хапнеш нещо? – попитах я аз.

– А ти? – обърна се тя към мен.

– Не си ли гладна? – Теа сви рамене като малко момиче.

Тя протегна ръка, взе менюто и започна да го разлиства. Поръча си салата и основно ястие, а аз – сьомга със зеленчуци и по още една бира. Въздухът беше горещ и усещах гърлото си постоянно сухо.

– Много е топло днес. Искаш ли да поплуваме в басейна в моята градина? Аз живея на две минути от тук – предложих аз, с известно вътрешно колебание, че може би избързвах и тя можеше да откаже.

Теа внимателно вдигна ръката си и докосна бавно слепоочието и бузата ми с върха на пръстите си, сякаш искаше да разучи по-добре лицето ми. Пръстите на Теа бяха стигнали до устните ми, когато тя каза:

– Защо не? Ще плуваме като корабокрушенци, търсещи спасителен остров! – гласът и́ прозвуча патетично. Нейните очи блестяха смело и предизвикателно.

– Нашият зов за помощ ще бъде чут от един капитан и той ще ни спаси на своя кораб! – реших да се включа и аз в играта, започната от Теа.

На път за вкъщи тя се опитваше да тръби с уста, имитирайки параходен сигнал и не спираше да казва на висок глас:

– Пристигаме! Спасени сме! Пристигаме!

С Теа се любихме в басейна, пихме вино, любихме се в къщата, вечеряхме, пихме още вино по време на вечерята и след това. Не помня колко пъти влизахме да плуваме в басейна. Както беше казала преди, Теа харесваше да бъде първа. Играхме някаква игра на карти. Тя не спазваше правилата, но аз се правех, че не забелязвам това. Харесваше ми да виждам нейното невинно изражение. Съгласявах се с всяко едно нейно желание: кога да влезем в басейна, кога да отворим нова бутилка вино, пожела сладолед, после шоколад. Косата и́ беше постоянно мокра. Темите за разговори избираше винаги тя. Говорихме за какво ли не. Смяхме се през цялото време. Някак импулсивно, естествено Теа започваше все нови истории с началните думи: „А знаеш ли какво ми се случи миналото лято?“ или „Нека да ти разкажа и това!“, „Не знам дали ще ми повярваш, но преди два дена срещнах една моя отдавнашна приятелка и тя сподели с мен, че...“ Беше ми забавно с Теа. Тя носеше радост в сърцето си. Забелязах, че тя не беше особено склонна да говори открито за себе си. Аз няколко пъти си променях мнението за нея и накрая съвсем се обърках. Задавах и́ въпроси и тя ми даваше изчерпателни отговори. Доколко те бяха истински или измислени, в един момент престана да има значение. Всичко, до което тя се докосваше, се превръщаше в една забавна въртележка.

Вечерта продължихме да си говорим. Виждах пейза-жи, които никога преди не бях виждал. Омагьосани места, за които Теа ми разказваше. Приказни светове... Те се появяваха и изчезваха безследно. Незнайно откъде се носеше музика, която никога преди не бях чувал. Ние си шепнехме думи, които никога преди не бях разбирал. Бяхме потънали дълбоко в тъмнината. Галехме се с пръсти, целувахме се навсякъде и преплитахме телата си. Изричахме думи, преди дори да си ги помислим с доловими само за нас гласове…

Беше станало твърде късно и очите ми започнаха сами да се затварят.

– Теа? – прошепнах аз... Спиш ли?

– Теа вече я няма – каза ми тя. – Тя си отиде. Не забеляза ли? Аз съм Анита.

В каквато и роля да влезеше Теа, в тази на Анита, на Лора, на Елена или на Алис, тя ги изпълняваше много добре. Беше винаги различна и неузнаваема. Към края на вечерта вече не знаех какво да мисля за нея. Тя беше невероятна! А късно през нощта се събудих, защото Теа ме бе възбудила без да усетя и се движеше върху мен, все едно яздеше жребец. Отново беше първа! След това просто лежахме така дълго време по гръб, с ръце до голите ни тела. Докато мълчахме, тя се надигна и положи глава на рамото ми. Сгуши се в мен и прокара пръсти по гърдите ми.

– Йонас, знаеш ли? Аз никога няма да отида в рая.

– Защо, Теа? Защо мисиш така?

– Защото нямам представа как се стига до там. А ти? Ти знаеш ли? – попита ме тя.

Обгърнах тялото и́ с ръце и не казвах нищо. Тогава ми се искаше да и́ призная, че през целия ми живот съм я чакал да дойде, че тя е всичко, което някога съм искал. Но не го направих. Бях толкова щастлив, че се страхувах да не прогоня щастието с някоя неподходяща дума, изречена в тази божествена нощ.

Нашите дрехи бяха разхвърляни по пода. Теа беше като диво цвете, ухаещо на свежест. Полунощ ли беше или по-късно? Така и не разбрах кога отново съм заспал.

Сутринта, докато си вземах душ, Теа влезе в банята и каза, че закъсняваме. Трябвало да побързам. Аз останах озадачен, защото не си спомнях да сме говорили да ходим където и да е, a когато излязох от банята, нея вече я нямаше.

През следващите дни няколко пъти се опитвах да и́ се обадя. Никой не отговаряше. Накрая си помислих, че не съм запомнил точните числа. При тази мисъл се почувствах ужасно – като изоставен. Да, миговете щастие винаги са кратки и идват рядко.

Беше един съботен ден около девет часа́ сутринта. Плувах в басейна, после си направих плодов шейк. Излежавах се на шезлонга и се наслаждавах на приятната сутрин. Слънцето галеше тялото ми. Романът, който пишех, можеше да почака. Той и без това вървеше бавно. Имах много записки върху по-малки и по-големи листчета. Колкото повече се ровех в тях, толкова повече се изгубвах в идеята и в текста. Не бях казал на моя издател, че пиша нов роман, нито пък на моите приятели. Не желаех да бъда пришпорван от когото и да било. Почти от седмица не бях посещавал кафенето „Портал на времето“. Мислех си, че мога вечерта да отскоча и да видя какво става там. Когато чашата с плодовия шейк беше празна, реших да проверя моята пощенска кутия. В нея бяха съботните вестници и едно жълто известие, в което бе написано, че е пристигнала някаква пратка за мен, която пощальонът е оставил при моя съсед Якоб Кремс. Не бих казал, че с Якоб бяхме най-добри приятели, но въпреки това бяхме добри съседи. Поздравявахме се, разменяхме градински принадлежности или споделяхме по някоя дума за времето. Понякога играехме заедно шах. Якоб беше дружелюбен и много сговорчив човек.

Първо се върнах до шезлонга да облека фланелката си, след което се отправих с жълтата бележка в ръка към къщата, в която живееше Якоб Кремс. След няколко позвънявания, той отвори вратата сънен и рошав, поклащайки се леко, докато стоеше изправен. Якоб въздъхна тихо и ме погледна с притворени очи. Устремени на-вън, право към лицето ми, се понесоха алкохолни пари и пушек от трева, при което се закашлях. Якоб като че ли не осъзнаваше защо е дошъл до вратата. Бях много близо до него и можех да забележа, че главата му беше започнала да оплешивява. Продълговатото му лице бе покрито с кървави жилчици, а очите му подпухнали – признаци за бурна и безсънна нощ. Премреженият му поглед бе отправен към мен. Гледаше ме, но едва ли ме виждаше, защото ниското сутрешно слънце грееше точно в лицето му. На пода зад Якоб лежеше един малък пакет. И тъй като той едва се държеше на краката си и нищо не казваше, реших да му поясня защо го безпокоя.

– Идвам за пакета! – казах му аз и посочих зад него. На пода зад Якоб бе захвърлен един малък пакет.

Якоб, който беше почти гол, се почеса по главата и без да каже каквото и да било, ме постави в недоумение, като затвори вратата под носа ми. Само след две-три секунди той я отвори отново и все така безмълвен ми подаде пакета. Още преди да затвори, отвътре се чу женски глас:

– Кой звъни? Закуската ли пристигна?

Веднага разпознах гласа на Теа. Не знам защо, но не изпитах ревност. Не изпитах и неприязън към някой от тях двамата. Сякаш все още таях в себе си надеждата, че с Теа някога бихме могли отново да сме заедно и всичко друго нямаше значение.

Обърнах се и тръгнах към вкъщи. Усещах леката миризма на трева, която все още се носеше във въздуха.

По пътя ме напуши неудържим смях. Представих си как недоспалият Якоб, след бурната нощ с Теа, е бил събуден сутринта от пощальона и е бил помолен да приеме адресирания до мен пакет. Навярно тогава той е бил точно толкова неадекватен, колкото беше и сега, по време на моето посещение. Пощальонът е бил при него преди около два ча́са. Якоб е приел моя пакет и, достигайки спалнята, се е проснал изтощен на леглото до Теа като мъртъв. И точно тогава, когато той се е унесъл в дълбок сън, аз му звъня и го събуждам отново. И идвайки някак си до вратата, той навярно си е помислил, че преживява дежавю. Затова Якоб беше толкова бесен. Бесен и неадекватен едновременно. Но в същото време и достатъчно слаб и неспособен, за да може да изрази по някакъв начин своя гняв. За мен тази ситуация беше твърде смешна, но едва ли тя бе такава и за Якоб. Надявах се вече той да е заспал отново.

Аз станах и се отправих към кухнята на приземния етаж, за да направя още кафе. Когато се върнах в беседката при Даниел, той каза:

– Много интересно разказвате. А какво стана с Теа след това? Срещнахте ли я отново?

– Да, ние се виждахме в кафенето на Андрé, разменяхме по някоя дума понякога, но тези кратки разговори не можеха да компенсират импулсивното ми желание да бъдем отново заедно в леглото. Може би ролята на недостижима жена, която винаги първа решаваше, на нея и́ харесваше. Веднъж Теа сякаш потърси извинение, като ми каза, че понякога, като види красиви мъже, върши глупави неща. Но тогава така и не разбрах дали това се отнасяше за мен или за някой друг. През следващите дни не бях зает с нищо друго, освен да мисля за нейните топли и възбуждащи целувки. Аз не можех да си обясня защо Теа нямаше повече желание да се среща с мен. И може би точно затова, защото тя не ми даде каквото и да било обяснение, я направи желана от мен до последно, до деня на нейното изчезване. Тя ме отбягваше, сякаш не ме забелязваше, като че ли не можех да я впечатля с нищо. За какво щяхме да говорим? Ами ако се престори, че не ме познава? А може би щеше да размени няколко думи с мен от чиста учтивост и след това да ме напусне завинаги.

– О, колко жалко! – възкликна спонтанно Даниел. – Предполагам, че Теа често е постъпвала така. Тя просто не е искала да има последващи обвързаности с мъжете, с които вече е била.

– Даниел, късно е да мислим за това. Каквото и да предполагаме, всичко е само минало.

Истината за мен и Теа след нейното завръщане беше малко по-различна. Аз говорих с нея и съжалявах за то-ва. Поради някаква естествена вътрешна сдържаност, тогава аз реших да не споделям този разговор с Даниел. От една страна, това, което се случи, се разви неочаквано бързо и бе твърде нелепо, от друга страна, мъжкото ми самочувствие беше засегнато.

Когато Теа се появи в кафенето, още при първия удобен момент, аз я попитах:

– Извинете, не се ли познаваме отнякъде?

Тя се загледа в лицето ми за известно време, поклати глава и каза с усмивка:

– Не, със сигурност никога досега не сме се срещали. Как се казвате?

Думите и́ ме прободоха като с кинжал право в гърдите. Това бяха думи, които за секунда изтриха от всички календари на света времето, в които беше посочено черно на бяло точно кога и къде сме били заедно.

– Извинете! Припознал съм се – смотолевих аз и за да направя ситуацията забавна, попитах: – Да не би да имате сестра близначка?

В първия момент Теа се стъписа, после избухна в почти истеричен и продължителен смях. Почувствах се като малоумник. Оставих я да се смее и се отправих към вкъщи.

Но споменът за онази единствена нощ и всяка една разменена дума между нас, продължиха да живеят в мен.

Удоволствието и възбудата от написването на един роман ме отнасяше винаги твърде далеч и изгубвах всякаква представа за реалното време. Помня, че една вечер, както пишех, препрочитах и поправях започнатия от мен роман, съм заспал върху писалищната маса. Събудих се от смеха на Якоб и Теа, които минаваха през чемширената ограда, която разделяше двата имота. Те бяха пияни, може би и напушени, чисто голи и се смееха непрекъснато. Подвикваха моето име, за да сляза при тях. Наблюдавах ги прикрит зад една от завесите, само защото се страхувах да не влязат в басейна и да се удавят. Якоб се приближи до входната врата на къщата и позвъни няколко пъти. Той извика името ми на глас. После накъса цветя от градината и ги подари на Теа. Тя ги взе и започна да повтаря: „Ние сме Адам и Ева! Ние сме Адам и Ева! Ние сме Адам и Ева!“ Теа се въртеше в кръг с високо вдигнати ръце около Якоб. Той не можеше да се държи изправен и седеше по средата върху плочките около басейна, с кръстосани крака в медитативна поза. Голото тяло на Теа беше неустоимо с изящните и́ овални форми. Силует на женско тяло в мъглива светлина. След това тя започна да разпръсква цветята в басейна и скочи вътре. Якоб я последва. Двамата започнаха да се плискат с вода. Техният смях не секваше. После той я прегърна и зацелува гърдите и́. Oпита се да я обладае във водата, но Теа го отблъсна и излезе от басейна. Двамата се промушиха обратно през чемширената ограда и се върнаха в къщата на Якоб.

– Ама че нощ! – подхвърли Даниел. – Не ревнувахте ли?

– Това беше Теа. Аз не можех да я ревнувам.

– А какви чувства изпитвахте тогава?

– Честно казано, бях малко ядосан. Не разбирах какво бе намерила тя в Якоб.

– Навярно той и́ е правел скъпи подаръци, плащал си е за нощите с нея.

– Да, навярно така е било. Теа беше магнетична и естествена. Лесна за разбиране. Дълго време вътре в себе си се чувствах ужасно. Стараех се да не го показвам. Това чувство вече е притъпено, но все още не мога да го залича съвсем.

– Бих желал и аз да познавам Теа – каза Даниел.

– Да, доста мъже искаха да я познават. Онова лято в „Портал на времето“ се събираха много посетители. Повечето от тях идваха заради Теа. Някои я канеха на своите яхти, на излети в гората или в техните жилища. Беше ми забавно да наблюдавам нейните обещаващи и закачливи игри, в които понякога тя вмяташе и сарказъм.

– Ако разбирам правилно, навярно чрез поведението си Теа е искала да покаже, че не може да бъде купена толкова лесно – предположи Даниел.

– Да, може би. И аз първо за това се сетих – казах аз и се замислих за малко. – Но всъщност не бих предпо-ложил това. Който познаваше Теа, знаеше, че никой не можеше да влезе изцяло в нейния живот. Дори и с пари. Нейната общителност по-скоро граничеше с театрален флирт, зад който се криеше истинската Теа. Алкохолът в кафенето се лееше безспирно, поръчките не секваха. Във вечери като тази аз помагах на Андрé да не бъде сам със сервитьорката Розали́ в този хаос. Теа харесваше да бъде ухажвана, да привлича внимание. Често тя танцуваше и пееше в кафенето. Всички мъже залепяха погледите си в нея. Всеки един от тях се надяваше, че тази вечер ще бъде неговата вечер с Теа.

– Невероятна жена! Такива жени в днешно време рядко се срещат! – възкликна отново Даниел, който ме гледаше с широко отворени очи. Той явно беше силно впечатлен от Теа и очакваше аз да продължа нейната история.

– Теа можеше да бъде видяна по всяко едно време в кафенето: сутрин, следобед, вечер. Много рядко тя идваше без причина. В „Портал на времето“ Теа често си устройваше срещи с мъже. Ако тя се бе подвела, ако нещо в някого не и́ допадаше, тогава тя намираше тактичен начин да го отпрати. А понякога не идваше с дни, дори и със седмици...

Аз и до днес не преставам да чувам нейния глас, нейния смях в сънищата ми. Женствеността на Теа беше хармония, естественост и чувственост. Отдаваме се на страстите си, обвиваме се с ръце и така, притиснати един в друг се обсипваме с целувки... Тя танцува пред мен…

Погледнах часовника на ръката ми. Наближаваше обяд. Септемврийското слънце грееше приятно. Имах нужда от почивка след дългия разговор.

– Даниел, искаш ли да се разхладим в басейна? Ще донеса бански и за теб.

– Може. Защо не? Тук е като в рая – каза Даниел.

– Да, красиво е, но заслугата не е моя. Пабло, моят градинар, се грижи за басейна и градината.

Даниел беше по-добър плувец от мен. В ареста се бях занемарил физически. Трябваше да намеря време и да вляза отново във форма. Даниел много приличаше на брат си. Не само външно, но и по начина, по който той се движеше, по жестовете, които неизменно го придружаваха, когато говореше. Имаше известна прилика и в интонацията на гласовете им, в смехът им. Приликата между двамата постоянно ме връщаше към времето, когато Андрé беше тук…

След около половин час излязохме от басейна и легнахме върху хавлиените кърпи на тревата.

– Аз идвам от най-обикновено семейство – казах аз. – Съвсем неочаквано наследих една от моите лели. Тогава бях само на двадесет и осем. Току-що бях завършил университета. Десет години изминаха от тогава. Трябваше ми известно време, докато реша какво да правя с наследството. Мисля, че парите не са ме променили много. Възползвах се от сигурността, която те ми даваха и се отдадох само на писането.

– Йонас Бергер – произнесе името ми Даниел замислено и отчетливо. Той говореше бавно, излегнал се по гръб и гледайки към небето. – Мисля… Мисля, че съм чел нещо от вас. Един роман за едно младо семейство и любовникът на съпругата.

– „Преместването“ – помогнах му аз.

– Да, „Преместването“. Романът ми харесва. Голяма част от написаното е още пред очите ми. Как се ражда идеята за една толкова интригуваща и толкова завладяваща история? Има ли нещо биографично в нея, нещо, което лично сте преживяли?

– Често са ми задавали този въпрос. Нашият живот оставя следи навсякъде, Даниел. Също и този на нашите предци. Ако човек умее да наблюдава, ако се вслушва внимателно и целенасочено, той може да види и чуе това, което го интересува. Така е било винаги. Така и ще бъде. Всичко се свежда до сетивност. Няма нищо ново под слънцето, Даниел.

– Съжалявам! – отвърна Даниел. – Не успях да проследя мисълта ви.

– Накратко казано, говоря за житейския опит. Един писател трябва да познава не само своя живот, но и този на другите.

– Сега ви разбрах. Извинете ме за моята некомпе-тентност. Аз съм само един най-обикновен читател.

– Даниел, предлагам да се облечем и да се разходим в гората. Тя със сигурност ще ви хареса!

– Добре – съгласи се Даниел, – аз харесвам горските разходки. – А вие обичате ли да се разхождате в гората?

– Да, правя го с голямо удоволствие. Почти всяка сутрин тичам в гората. Освен това обичам слънцето и водата.

Това беше много стара гора с дървета, които се извисяваха величествено към небето. Горските пътеки, както и потоците, които ги пресичаха, бяха многобройни. На някои места се бяха образували малки езера, в които се събираха птици. Гората ухаеше на свежест, човек чувстваше връзка с природата. Аз много пъти бях влизал в нея. Понякога сам, понякога с Андрé. Познавах само част от гората, но едва ли имаше опастност да се изгубим.

С Даниел вървяхме мълчаливо. Усещах как ме обгръщаше спокойствие, как зелената тишина прочистваше насъбралото се в мен напрежение през последни-те няколко месеца, когато бях в предварителния арест.

– Да, завладяващо е! Йонас?

– Да?

– А какво имаше в пакета?

– Кой пакет?

– Онзи пакет, който сте взели от Якоб.

– Ааа! Това беше ръкопис на един начинаещ автор. През тези дни имах много ангажименти и бях го забравил. Даниел, всъщност аз нямах намерение да ви разказвам за този ръкопис и неговия автор, но може би все пак ще ви бъде интересно да чуете тази история.

– Ще я чуя с удоволствие. За вашето време не знам, но днес аз мога да остана с вас още осем ча́са.

– Чудесно!

Откакто се нанесох в къщата, започнаха да ми се случват много необичайни неща. Може би повече от на всеки друг за толкова кратък период от време.

След няколко дни, докато плувах в басейна, се сетих за пакета. Ръкописът, който беше вътре, бе на някой си Джо Ервин Хайс. Роман. Но не започнах да го чета веднага. Беше станало време за обяд и реших да отида в „Портал на времето“, за да хапна нещо. Андрé не беше в кафенето и затова нямах повод да се задържа дълго там. Върнах се сравнително бързо и слязох в градинската беседка с пакета. Тогава забелязах, че в него има и писмо. Джо Ервин Хайс пишеше, че е прочел всичките ми книги, впечатлен е от тях и е решил да потърси моето мнение за неговия роман. Нямах представа откъде той се бе сдобил с адреса ми.

Този ръкопис всъщност не беше роман, а само опит за такъв и съдържаше триста и шейсет страници, които, честно казано, за всеки биха били непосилно изтезание. Правех чести паузи, за да се разсея малко, после започвах да чета отново, с надеждата, че може би ще последват страници, които ще събудят интереса ми. Опитът за роман на Джо Ервин Хайс беше зле конструиран, персонажите бяха описани с най-малките подробности, с извънредно грозни лица, които човек трудно би срещ-нал в своето ежедневие. Те постоянно попадаха в нелогични ситуации. Диалогът беше неравен. Имаше три или повече убийства или опит за такива – нещо, което вече не помня точно.

– Йонас – прекъсна ме Даниел, – този роман роман на ужасите ли беше?

– Не. Не беше роман на ужасите, но за мен бе наистина ужасно да чета такъв текст. Честите правописни грешки, липсата на елементарна хронологичност и постоянната неугледна външност на повечето от героите ме затрудняваше още повече. Никога не се бях чувствал така. Можех да повърна всеки момент. След три дни на огромно неуважение към мен самия, затворих последната страница от ръкописа. Изминаха две-три седмици, а може би и месец, когато Джо Ервин Хайс ми изпрати съобщение на мобилния. Как и от кого бе получил моя номер, и до ден днешен не мога да кажа. Той пишеше, че ще пренощува в града преди да продължи пътуването си. Питаше ме дали имам време да се срещнем някъде и да поговорим за романа му. Нямах точна представа как би могъл да протече разговорът между нас двамата, но се надявах, че все някак ще се спрвя. Точно в шестнадесет и тридесет, половин час по-рано, вече бях в „Портал на времето“. Поръчах си едно уиски, за да се поотпусна. Джо Ервин Хайс дойде в кафенето малко след седемнадесет часа.

Даниел внезапно спря.

– Йонас, вижте! Цяло стадо със сърни и елени! – каза шепнешком той и посочи с ръка напред. Спонтанната му възбуда беше като на дете и може би затова не го упрекнах, че прекъсва разказа ми.

– Те са свикнали с хората и няма да избягат толкова бързо – казах му тихо аз. – Понякога идват на поляната до кафенето. Можете да направите няколко снимки с телефона си. Те няма да се изплашат.

– Величествени създания! – отбеляза сияещ Даниел. – Снимките станаха много добри. Продължете вашия разказ, Йонас! Извинете ме за прекъсването.

– Няма причина да се извинявате, Даниел. Природа-та трябва да се уважава– казах аз и след две-три крачки продължих: – Както вече казах, Джо Ервин Хайс дойде в кафенето малко след седемнадесет часа. Очаквах да е неугледен като героите от романа му, но за възрастта си той бе в добре поддържан вид и изглеждаше много добре. Може би беше на около седемдесет години. Честно казано, не очаквах, че той може да е толкова възрастен. Познах го по търсещия му поглед. Вдигнах ръка и той тръгна с бърза крачка към моята маса.

– Добър ден! Радвам се да се запознаем, господин Бергер! – каза приветливо Джо Ервин Хайс, след което стисна здраво ръката ми. — Уютно е тук.

Той беше с късо подстригана, стърчаща и пооредяла бяла коса. Лицето и ръцете му бяха груби. С неговия костюм, макар и малко поизтъркан, с бялата си риза и вратовръзка, навярно господин Хайс определено искаше да ми засвидетелства малко уважение.

– Аз идвам често в това кафене. Добре дошли в моя свят, господин Хайс!

– Намерихте ли време да прочетете моя роман? – попита Джо Ервин Хайс и се ухили. Зъбите му бяха пожълтели, но всички на мястото си. – Хареса ли ви? – Гласът му беше отчетлив и ясен. Нямаше никакъв акцент.

– Вашият роман ми хареса, господин Хайс. Ясен и точен. И ако той предизвиква емоции, включително негативни, това е успех в литературен смисъл. Много забавен и същевременно малко тъжен текст.

– Това ми показва колко е важно да позволиш на другите да оценят написаното от теб! – каза Джо Ервин Хайс и отново се ухили. Очите му шареха самодоволно под очилата, които носеше.

Аз не исках да разочаровам господин Хайс и затова започнах моя анализ с общи стандартни изрази, които всъщност нищо не означаваха. Те можеха да се съотнесат към всеки друг текст.

– Някои от моите приятели... или по-скоро познати, казват, че моят роман е ужасен, твърде преувеличен и им е било на моменти неудобно да го четат. Но това е любовна история на двама просяци, много романтична дори. Какво мислите вие, господин Бергер?

– Всеки читател има право на собствена интерпретация, господин Хайс – опитах се да бъда толерантен аз.

– Точно това си помислих и аз. И знаете ли, господин Бергер, аз изобщо не се засегнах. Моите познати просто не са забелязали вложената от мен самоирония в текста.

– Господин Хайс, за да има успех, едно четиво трябва да се хареса на широката читателска публика. Самоиронията не е достатъчна. Когато става въпрос за романа като жанр, трябва да се спазват различни литературни условности... похвати... Да се спазват различни техники при писане... Розали́! – извиках аз на сервитьорката и и́ направих знак да дойде. – Имам специален гост тази вечер. Един интересен писател. Господин Хайс – обърнах се към него аз, – поръчайте си каквото пожелаете. Аз черпя.

Джо Ервин Хайс се ухили отново, което ме наведе на подозрението, че навярно тази негова гримаса беше нещо като спонтанен тик. Той си позволи лек флирт с Розали́, докато си поръчваше бяло вино и кордон бльо. Аз се чувствах крайно неудобно не толкова пред него, колкото пред самия себе си, че не му казах какво наистина мисля за неговия роман още в началото и, че той няма да намери издател за този безполезен садомазохистичен текст.

– Господин Хайс, като се върнете назад във времето, бихте ли могъл да кажете, че някога сте бил щастлив и доволен? – опитах аз отново да отклоня разговора от романа и да науча нещо повече за личния му живот.

– И да и не. Аз вървях винаги против общоприетите правила. Напуснах гимназията без да завърша образованието си, разведох се без причина, не се интересувах какво говорят другите за мен... Исках да бъда всичко друго, но не и да спазвам някакви правила. Наслаждавах се на свободата, която имах и живеех както намирах за добре. В представите на другите дори може да прозвучи садомазохистично, но аз винаги съм искал да бъда различен по мой начин.

– Разбирам ви, господин Хайс – казах аз, изненадан от неговото самопризнание. Той беше свалил очилата си и старателно ги почистваше. – Художествената реал-ност с нейните детайлни описания във вашия роман може би затова понякога ми идваше в повече... Човек трябва много да мрази живота си, за да пише толкова ужасни неща!

– Мисля, че така трябва да бъде! Моят роман ще стане бестселър! Сигурен съм в това! Хм, това е добре! Това показва, че целта ми е постигната. Мизерията и бедността, когато са много, идват в повече и това отвращава, това смърди, но парите, колкото и много да са, винаги може да бъдат и още и още, парите не миришат, нали? Те правят щастлив всеки, който ги има.

– Както вече споделих с вас, вие имате интересен подход към писането. И стилът ви е оригинален. Беше цяло приключение за мен да прочета вашия роман! – излъгах аз от уважение към възрастта му и преживяното от него. – Вие сте бил просяк, господин Хайс? Не знаех това. Много съжалявам!

– Това беше много мило от ваша страна! Извинението е благороден жест! Вашата откровеност ми дойде добре. Да, трябва да призная – аз съм мазохист – каза той с усмивка, но с груб тон. – Ха-ха-ха! Беше шега! Ха-ха-ха! Но кой знае? Ха-ха-ха! – На мен не ми оставаше нищо друго, освен да се смея заедно с него. – Изглежда, че сте много чувствителен, господин Бергер. Рядко се случва нещо подобно. Вашата откритост ми се отрази добре, с нея вие погалихте душата ми. Много сте близо, господин Бергер! Имате правилен поглед към моя роман. И още нещо, вие току-що оценихте честно текста ми.

– Господин Хайс, имате ли издадени книги? – попитах аз след кратка пауза, но не от интерес, а само колкото да поддържам разговор.

– Имам ли издадени книги? Не! Все още не! Но благодаря, че се опитахте да ме подразните с този въп-рос! Написал съм силен философски любовен роман! Дали той ще има успех или не, само боговете знаят! Трябваше ми стабилна подготовка. Изчетох всичко, което намерих от Лайбниц, Ницше, Парменид, Хераклит и Декарт. Въпреки комплексите ми, от пубертета си въобразявам, че съм намерил философския камък на познанието. Ха-ха-ха! Каква самоирония само, а? Но подправена с щипка сериозност. Всъщност, аз винаги съм бил сериозен.

– Високо его и самоподвеждаща вяра в непогрешимост. Йонас, мисля, че Джо Ервин Хайс е шизофреник! – отбеляза Даниел. – Интересно ми е как е продължил вашият разговор?

– Да, срещата ми с него беше трудна. От този момент нататък можех да очаквам всичко от него.

– В моя роман виждам последния си шанс все пак да увенчая проваления си живот. – каза ми тогава той. – Моят герой се опитва да отговори на въпроса на Лайбниц защо има нещо, а не нищо.

– Да, забелязах това – излъгах отново аз, – но не мисля, че животът ви е провал, господин Хайс.

– Стигам до извода, че животът ми се е провалил, само ако го гледам изолирано и сведен до себе си. Бях женен. Разведен съм от двадесет и пет години. Сега седя в моята клетка, пиша роман и се надявам на достойно прераждане. Моят роман определено ще бъде бестселър!

– Пожелавам ви го! Човек винаги предполага, че постъпва правилно, но да не забравяме, че само Господ решава! – отбелязах аз, опитвайки се да спазвам нюансите на мислите му.

– Виждам нещо такова. Все пак съм пантеист. Пантеист, за когото все още е открито дали Бог все пак не надхвърля пространството и времето. Но сте прав. Индивидът не определя какво ще се случи. Не вярвам в сътворението. Да бъдеш е лесно. Все още съм очарован от вашата чувствителност, господин Бергер. Подобна реакция е рядка.

– Да, чувствителен съм, но рядко го показвам – казах аз.

– И с право! Не бива да се показвате на всички. Може ли да ви попитам как да си намеря издател? Предполагам, че би било трудно предвид количеството материали, които издателите получават всеки ден.

– Така е. Това от една страна. От друга страна погледнато, в днешо време много хора могат да четат, но малко са тези, които разбират какво са прочели.

– Ами така стоят нещата. Въпреки това ще завърша започнатото, без да имам каквито и да било дипломи за образование. Ха-ха-ха-ха! И на някои изучавали философия ще им се завие свят, докато го четат. Този роман е последният ми шанс. Аз не мога да се откажа от него. Освен това бих довършил историята си, дори ако получи отрицателна рецензия. Моето самочувствие също не е толкова ниско. Аз знам какво правя! – каза Джо Ервин Хайс и отново се ухили.

– Добре, приемам вашето решение – казах аз не малко изненадан.

– А какво друго ви остава!? Ха-ха-ха-ха! Трябва да го приемете, защото е истина! – той ми отговори с остър тон и аз разбрах, че не бива да повдигам отново тази тема. – Сега се отклоних от това, което всъщност исках да кажа… – продължи Джо Ервин Хайс. – Като цяло станах много подозрителен човек през годините, г-н Бергер! Моля, дайте ми ръкописа. Аз не съм от тук. Утре ме чака дълъг път и сега трябва да тръгвам. Удоволствие беше да се запозная с вас!

Джо Ервин Хайс взе своя ръкопис и с иронична усмивка напусна кафенето.

Тогава изпитах облекчение от неговото спонтанно заминаване и в същото време имах необяснимо чувство за вина. Вина, че не успях да му помогна. Или по-скоро, че останах неразбран.

– Пфу! Този Джо Ервин Хайс си е изградил доста интересен характер! – каза Даниел. – Честно казано, аз не бих могъл да намеря общ език с него. И не се чувствайте виновен, Йонас. Според мен той не е търсел вашата помощ.

– Човек трябва да бъде внимателен с такива хора. Те са подозрителни и много чувствителни, държат се агресивно, доминиращо, защото това е начин за защита. Всеки от нас има своята история, всеки минава по различен път.

– Срещнахте ли го отново? – попита Даниел.

– Да. В една събота, малко преди полунощ, телефо-нът ми иззвъня. Беше той, Джо Ервин Хайс. Спомням си, че тогава валеше сняг. Той ми каза, че е катастрофирал. Не можел да извика спасителна служба или полиция, защото нямал шофьорска книжка.

– Аха! Отново против правилата! – вмъкна Даниел.

Той се бе врязал с колата си в една снежна пряспа встрани от пътя. Лицето му беше цялото обляно в кръв. Стъклата на очилата му бяха напукани. Едната му ръка беше счупена. Аз напраих импровизирана шина от три тънки клона и тиксо. После с неговата вратовръзка прикрепих ръката му към тялото. Беше по-добре от нищо. Шината щеше поне малко да облекчи болката му. След половин час щяхме да сме в болницата.

– Аз знаех, че ще дойдете – каза ми Джо Ервин Хайс. Той беше облечен с кожено яке и имаше зелена зимна шапка на главата си.

– Откъде бяхте толкова сигурен? – попитах го аз, докато му помагах да се качи в моята кола.

– Защото сте много чувствителен. Казах ви го и в кафенето. Ще се върнете ли да приберете колата ми? Ще мина да я взема, когато всичко премине. Ето ключовете.

– Ще я оставя в гаража – казах аз. – Обадете ми се, когато ви изпишат от болницата.

По пътя Джо Ервин Хайс ми се извини. Каза, че е бил малко краен по време на нашата първа среща и би желал да останем приятели. Тогава го попитах дали е издал своя роман.

– Още не. Допълвам и доуточнявам някои ситуации. Нанасям корекции. Той трябва да стане перфектен. Без този роман животът ми няма да има смисъл. Аз ще го издам, когато той стане напълно готов. Трябва поне веднъж в живота си да постъпя правилно. Да направя нещо, което да доведа до край. Аз съм перфекционист, господин Бергер! – каза господин Хайс, вдигна високо главата си и с премрежен поглед присви устни.

– Тогава разбрах, че не самият роман, а пътят на неговото създаване, всъщност е смисълът на неговия живот. Джо Ервин Хайс не коригираше романа. Той коригираше чрез него своите грешки, които бе допуснал в миналото, като по този начин непрекъснато преминаваше от един времеви портал в друг.

– Не винаги нещата са толкова прости, колкото изглеждат. Човек може да научи много от вас – обърна се към мен Даниел.

– Аз споделям само моята гледна точка. Не очаквам да я приемете. Навярно вие имате ваше разбиране за това, което ви разказвам. Времето е мистерия. То не спира да ни озадачава. Миналото съществува в настоящето. Нашите представи за бъдещето ни съпътстват през целия ни живот. Но колкото и да е странно, почти всеки от нас възприема миналото си като поредица от грешки.

Оставих Джо Ервин Хайс пред болницата. Аз не слязох от колата. Какво е обяснил за счупената си ръка, как са се развили нещата с него – не знам. Рано сутринта се обадих на Андрé и заедно отидохме до мястото на злополуката. Завързахме колата на Джо Ервин Хайс с въжето, което беше винаги в багажника ми и я изтеглихме от снежната пряспа. Само предната броня беше малко огъната, но иначе колата беше в изправност. Андрé завъртя ключа и двигателят запали. Още валеше сняг. Целият път до града беше покрит в бяло. Движехме се и с двете коли внимателно и сравнително бавно през бялата завеса. Чистачките на колата не бяха в състояние да почистват снега от предното стъкло. Карахме към града с ниска скорост, магистралата беше празна. Снегът валеше все по-силно. Върнахме се с двете коли и ги оставихме в моя гараж.

През следващите седмици Джо Ервин Хайс не се обади да прибере колата си. Той може и да ме е търсил по-късно, но аз бях вече в ареста... Ще трябва да му се обадя тия дни...

Гората беше твърде голяма, за да се обходи за кратко време пеша. В по-голямата си част тя беше непроходима. Пътеките, проправени от хората, бяха тесни. Те напомняха на лабиринт. На много места по дърветата имаше поставени знаци от съвестни горски туристи, указващи посоката за изходите от гората. Разходката ни с Даниел бе като приключение. Заобикаляхме предпазливо места със силно обрасла коприва или с широко разпростиращи се бодливи храсти, прес-качахме паднали клони и дървета. Въздухът беше толкова чист и свеж, че всяко вдишване се усещаше като поглъщане на миниатюрни кристали. Навсякъде беше красиво. Горски цветя, песни на птици, елени и сърни с малките им, таралежи, катерици и диви зайци.

Вятърът си играеше с листата на дърветата. Колкото по-навътре навлизахме в гората, толкова и моята неувереност растеше, защото знаците по дърветата за обратния път ставаха все по-нарядко. Явно не бяхме избрали правилната посока, по която обикновено горските туристи поемаха. Даниел имаше доверие в мен и не по-казваше по никакъв начин, че е загрижен за нашето връщане.

Не помня какъв ден беше тогава, но в гората не срещнахме никого. Пътеката стана кална и още по-тясна. По нея имаше следи от различни животни. Как можах да се объркам? Трябваше да измисля някакъв повод, за да сменим посоката. Не исках да тревожа Даниел.

– Пътят е станал много по-лош, отколкото го помня – слъгах аз. – Преди не беше толкова зле. По-добре ще е да се върнем.

– Стигнали сме дотук. Нека да вървим, докато не можем да продължим – каза безгрижно Даниел.

Скоро се озовахме на равна поляна, заобиколена от дървета. Виждаше се небето. Това място не ми беше познато.

– Даниел, навярно сте много гладен.

– О, да!

– Да се връщаме тогава. Наближава два следобед. Ще поръчаме храна от някой ресторант наблизо. Имате ли любимо ястие?

– Не, аз ям всичко.

– Тогава ще поръчам две пици. Бира имам вкъщи.

– Добра комбинация! – съгласи се Даниел и ние тръгнахме по обратния път.

– Стигал съм сам и по-навътре в гората. До една дървена колиба.

– Влязохте ли вътре?

– Не. Видях я само отдалеко. Още по-навътре става по-тъмно и по-влажно. Особено, когато човек е сам, трябва да бъде предпазлив.

– Разбирам. Мога да си представя – каза Даниел. – На ваше място и аз не бих влязал вътре.

Той не забеляза моето безпокойство и истинската причина за нашето връщане. Даниел погледна към небето, сякаш търсеше нещо там.

– Харесва ми въздухът тук, различен е откъдето и да е другаде.

Ние продължавахме да не срещаме никого по пътя си. Изведнъж си спомних един следобед през есента, прекаран с Андрé и Розали́ в гората. Не знам защо се почувствах уморен от моите спомени, които често ме връхлитаха ненадейно. Чуваше се шумоленето на дърветата, което наподобяваше потаен разговор на някакъв странен език.

– Даниел, аз не знам почти нищо за вас. Разкажете ми нещо за себе си.

И той ми заразказва за семейството си, за съпругата си, която била фризьорка и за двамата им сина, които свирели на пиано. Оженил се за Лина, когато тя била бременна в петия месец. Все още живеели при нейните родители. Като деца Даниел и Андрé били неразделни.

– А за себе си нещо ще споделите ли?

– Моята биография е скучна. Нищо особено.

– Знам от Андрé, че сте пилот. Това скучна професия ли е?

– Донякъде да. Въпреки че постоянно летя и нощувам в различни градове, много рядко се запознавам с нови хора. Времето все не ми достига.

– Не всеки решава да стане пилот.

– Въпрос на вътрешна мотивация.

Харесвам дърветата. Харесвах ги тогава, харесвам ги и сега. Когато имам време, заставам под някое дърво, обгръщам го с ръце и поглеждам нагоре към върха му. Мога да прекарам часове така. Слушам птичите песни, дишам дълбоко и се опитвам да прочистя ума си.

Дърветата в гората в края на града бяха толкова високи, че изглеждаха като древни исполини. Короните им се люлееха от вятъра. Те като че ли тежаха над главата ми, също като спомените, които имах от това място. Известно време вървяхме мълчаливо, но това не притесни никого. Помислих си, че Даниел също като мен размишляваше за неща от неговия живот. Разбира се и за брат си Андрé. Аз исках да спазя някаква хроно-логия на случилото се. Бях започнал разказа си с нанасянето ми в къщата и все още не бях стигнал до тази част, частта за Андрé, от която всъщност Даниел най-много се интересуваше. Но той беше търпелив. Както сам беше казал, очаквал е толкова дълго да срещне някой, който да му разкаже истината, че още няколко часа не бяха от огромно значение за него.

Едва ли бих се заел да описвам запознанството си с Джо Ервин Хайс, ако преди това не бях разказал на Даниел историята с Якоб, Теа и пакета. Винаги, когато се сещах за нея, започвах да се смея отново. След като оставих Джо Ервин Хайс в болницата, не съм чувал нищо повече за него. Може би беше по-добре, че Якоб Кремс се бе изнесъл от неговата къща. Ако беше останал, той можеше да ми задава въпроси за Теа и Андрé. Как щях да му отговоря? Какво можех да му обясня? Той нямаше да ме разбере...

Когато поставя ръце върху кората на някое дърво, пръстите ми напипват само спомени…

– Даниел, бих желал да ви доверя една писателска тайна – подхванах аз отново своя разказ. – Не казвам „моя тайна“, защото тя е всеобща. Отнася се за всички писатели. Аз никога не чета отново моите книги след тяхното издаване. Само веднъж съм правил тази грешка и това беше много отдавна, след излизането на първия ми роман. Мислех си, че ще се насладя на отпечатания текст и на словесната емоция. Бях сигурен, че книгата е написана перфектно. Да, обаче не беше така. Тогава веднага започнах да нанасям поправки направо върху един от отпечатаните екземпляри. Когато две или три години по-късно се появи и второ издание, то излезе в разширен вид, с направените от мен допълнения, а поякога и съкратени места от първоначалния текст. След известно време по някакъв повод прелистих отново книгата и открих, че все още има места за коригиране, прецизиране и разширяване на някои диалози и пояснения. Тогава ми стана ясно, че аз ако продължа да чета една и съща моя книга, то винаги ще намирам какво да променя в нея. Затова престанах да я чета. Ако бях продължил да го правя, щях цял живот да пиша една и съща книга. Преработена, допълнена, разширена, но не и напълно нова. Защо ви разказвам всичко това, Даниел? Подозирам, че Джо Ервин Хайс сам е по-паднал в този лабиринт с капани. Търсейки перфектната форма на изразяване, на него му се налага да повтаря моите грешки. А именно – да прави постоянни промени в своя роман. Предполагам, че това ще да е причината, поради която той никога няма да го завърши.

– Защото е перфекционист ли? – намеси се Даниел.

– Не! – подчертах аз. – Защото той се мисли за такъв!

– Аха! – засмя се Даниел. – Разбирам! – усмивката дълго не слизаше от лицето му. След няколко крачки той добави: – Много забавен човек сте, Йонас!

Аз също се засмях. Харесваше ми неговата естествена непринуденост.

– Но ако съм прав в предположението ми, ще бъде много тъжно. Толкова надежди за нищо... – допълних аз.

Ние излязохме от гората и тръгнахме заедно направо през поляната към моята къща. Едва сега забелязах, че небето беше оковано с тъмни облаци, докъдето погледът ми стигаше. Те се приближаваха към гората. Въпрос на време беше кога ще завали.

Италианският ресторант, който бе наблизо, имаше услуга за доставка по домовете. Още преди да излезем от гората, аз поръчах от там две пици с кашкавал, гъби, шунка и пеперони по мобилния ми телефон.

Андрé, аз и Даниел много се различавахме, въпреки че бяхме почти на една и съща възраст. Андрé беше импулсивен, но и малко прикрит за другите. Той се отнасяше любезно към всички и можеше да бъде много добър приятел. Даниел беше подобно копие на брат си, но по-малко общителен. Сякаш не винаги беше съсредоточен и може би затова често не намираше правилните думи в разговор. А за себе си какво мога да кажа? Аз често оставах неразбран. Може би, защото винаги съм наричал нещата с истинските им имена... Но Андрé винаги ме е разбирал...

– А вашите дни само в писане на романи и посеще-ния в кафенето ли минаваха? – попита ме Даниел.

– О, не, разбира се, че не правех само това! – не можех да не се разсмея на този откровен въпрос. – Аз ви разказвам само това, което по някакъв начин е свързано с брат ви и с другите трима изчезнали.

Когато пиците пристигнаха, ние бяхме вече на втората бира. И двамата имахме апетит и почти не отронвахме и дума, докато се хранехме.

– Имам една изненада за вас, Даниел. Случайно намерих една страница от ръкописа на Джо Ервин Хайс измежду моите записки. Не знам как се е озовала там. Желаете ли да я прочетете? Страница 275. Ще придобиете по-добра представа за какъв текст става въпрос.

– Ще ми бъде интересно – каза Даниел с пълни уста. Той не ми изглеждаше на много заинтригуван.

– Изчакайте ме! Сега ще я донеса.

Аз влязох в къщата, качих се до работния ми кабинет и взех въпросната страница. Когато се върнах в градинската беседка, поставих страницата на масата пред Даниел и той зачете на глас.

„Старецът беше отблъскващ. Косата му бе мазна по темето. Бузите и брадичката бяха пълни със стърнища. Те дори избуяваха от носа му. Кафяво-зелените му очи бяха наполовина скрити от увиснали клепачи и подпухнали слъзни торбички. Погледнаха ме мрачно, показвайки ми, че човекът не се харесва. Дебелата брадичка беше обърната дълбоко навътре. Думата „трапчинка“ обаче би била недостатъчна за тази вдлъбнатина, тъй като тя повече приличаше на изкопана дупка. Под дупката пъпчивата му кожа се клатеше върху изпъкналата адамова ябълка, напомняща на оскубана пилешка шия. Фактът, че кожата на лицето му изглеждаше сравнително гладка, се дължеше на двете прехранени бузи. Те малко изпъваха кожата на лицето му, но то предизвикваше асоциация за круша, защото бузите висяха като две изпъкнали чувалчета на плоските му скули. Цялото това месесто изобилие беше прорязано от доста тясна уста, завършваща с дълбоки бразди от двете страни. Най-малко забележими бяха ушите му. Те просто бяха там и почти нормални. Освен това нямаше да има какво да се оплаква от леко гърбичния нос, ако една жълта изпъкнала пъпка не се беше издигнала уверено точно на върха му – сред малки дупки и кратери – и почти се пръскаше от гордост. Не, тази глава изобщо не ми харесва. Но за щастие успях да променя някои неща. Бръсначът беше пред мен, а душът ме чакаше зад мен. Първо бих довършил това отвратително нещо на върха на носа си с нокторезачка! Докато приключвах със сутрешния си тоалет, се зарекох никога повече да не стоя толкова близо до това безпардонно огледало. Поне не и на такава ярка утринна светлина.“

– Не е зле! – засмя се Даниел. – Можеше и по-гадно да бъде. Струва ми се, че Джо Ервин Хайс се е въздържал малко. Но на мен и една страница ми стига. След прочетеното остава неприятно усещане. Не знам как сте успели да прочетете всичките триста и шестдесет страници. Аз повече от една не бих могъл да прочета!

– Съвременен реализъм! – казах аз с ирония. – Тъжна история... Но стига сме говорили за Джо Ервин Хайс. Даниел, вече е почти шест. Има още много за разказване, а и разходката в гората беше дълга. Докато бях в ареста, разговарях рядко с някого. Надявам се, че ще ме разбереш. Днешният ден ми дойде малко в повече. Какво ще кажеш, ако продължим утре? – предложих му аз, очаквайки неговата реакция.

– О! – възкликна той. – Много съжалявам! Вие така увлекателно разказвате и самите истории са толкова интересни, че не се замислих, че може и да сте уморен.

– Не! Не, Даниел! Аз не съм толкова уморен от само-то разказване, колкото от спомените и емоциите, които предизвикват те у мен. Всичко е различно и никога няма да бъде същото като преди. И още нещо. Кафенето „Портал на времето“ ми липсва неимоверно много.

– Разбирам ви, Йонас! – каза Даниел, приближи се до мен и ме прегърна. Стана ми приятно. Отдавна никой не ме бе прегръщал.

– Ще се видим утре. Пак при мен по същото време. Вие сам казахте, че харесвате градината. Тук е тихо и спокойно. Няма кой да ни разсейва.

– До утре, Йонас! Ще дойда в десет.

– До утре, Даниел! Може да дойдете и в девет – пошегувах се аз. Той се усмихна.

Аз не исках да му разказвам всичко в един ден. От опит знаех, че хората се объркват, когато за кратко време получат много информация.

Малко след като Даниел си тръгна, започна да вали. Изведнъж лекият вятър се усили. В такова време какво друго можех да правя, освен да пиша? Пабло ми беше донесъл ръкописа на романа в ареста. Там имах достатъчно време да работя над него, а така и дните ми минаваха по-бързо.

Преди да се захвана отново с него, реших да си взема душ. След банята се видях в огледалото. Само на тридесет и осем, а изглеждах толкова стар! С тези кльощави ръце, отпуснати гърди и заоблено коремче тялото ми изглеждаше ужасно. Да, трябва да започна отново да спортувам… И да махна тази дълга коса от главата си.

Отидох в моята работна стая и разгърнах ръкописа, който лежеше върху бюрото ми. В основни линии романът беше завършен, още докато бях в ареста. Чел съм го няколко пъти и бях нанесъл десетки корекции. По същество романът беше добър и почти готов за печат. Трябваше само да напиша няколко финални изречения. Те можеха да бъдат оптимистични, подсказващи добро бъдеще за моите герои след края на романа, но изреченията можеха да са и други… Ще взема решение, след като Даниел си замине. Самият процес на писане е като влизане в различни портали на времето. До известна степен е така и с читателя. Отидох в спалнята и се проснах на леглото. Беше едва осем часа вечерта. Твърде рано за сън.

Есенният дъжд не спираше. Можех да чуя упоритото му тропане по покрива. Нямаше светкавици, нямаше и стряскащи гръмотевици. Само тихо ромолене.

Все още не се бях чувал с моя издател. Аз не го харесвах особено, но все някак преди успявах да го понасям. Той беше около петдесетгодишен, висок, слаб, от този тип хора, които вярваха, че тяхното мнение е единствено правилното. Откакто започна да ме посещава в затвора, той съвсем се промени. Явно бе повлиян от медиите, които раздуваха случая с четиримата изчезнали и той бе от тия, които не бяха на моя страна. Езикът му бе станал открито циничен и не пропускаше случай да не го използва. Преди той не беше такъв. Не бях готов за неговата арогантност и да се поставям в неудобно положение, в което да водя непристойни разговори с човек като него. Той ме смяташе за съпричастен към историята с Теа, Андрé и сестрите Хелман. Намекваше за любовен триъгълник, за убийство от ревност. Според него, сестрите Хелман са станали неволни свидетелки и е трябвало да премахна и тях. Той дори и за момент не допускаше, че може и да съм невинен. Тази негова игра на детектив ме изнервяше. Но аз го оставих да вярва в каквото ще.

Веднъж той ме попита дали съм започнал да пиша нещо ново. Интуитивно му отвърнах с „не“. Дали той знаеше, че съм излязъл от ареста? А Нора? Дали да не и́ се обадя сега? Не! Не и сега! Тя можеше да пожелае да се срещнем, а не трябваше да ме вижда в този неугледен вид. По-напред трябва да си подстрижа косата и да стегна тялото си.

През нощта силен вятър връхлетя гората и целия град. Не можех да спя повече и се събудих в три и половина. Дъждът от вчера продължи и през нощта. Станах от леглото, отидох в работната ми стая и включих компютъра. Девет месеца не бях преглеждал електронната си поща. Имах много получени писма, но повечето от тях вече бяха изгубили своето значение. Отговорих на някои от тях.

„Здрасти! Надявам се, че си добре. Ще се видим скоро. Самюел.“ Често получавах имейли от Самюел, но не знаех кой е той. Досега никога не съм му отговарял. Надявах се, че той сам ще открие грешката си и един ден ще престане да ми пише. Но днес реших да му обясня, че той изпраща писмата си на погрешен електронен адрес. Колко ли голямо ще бъде неговото разочаровние...?

Клепачите ми натежаха и легнах отново в леглото.

Събудих се рано сутринта. Небето беше покрито с плътни, тъмни облаци. Отворих прозореца и погледнах отново към тях. Нямаше никаква следа от слънчеви лъчи. Вече се разсъмваше. Часовникът показваше седем без четвърт. Вятърът беше отслабнал, но високо в небето облаците се движеха бързо. И ако човек погледнеше нагоре, можеше да разбере, че лошото време няма да свърши скоро.

И аз бях прав. Започна отново да вали. Събрах косата си на конска опашка и я стегнах с един ластик. Така е по-добре, помислих си аз. Облякох си панталона и една риза, наметнах якето си и тръгнах към пекарната. Оттам купих пресни хлебчета. След това отскочих и до супермаркета за две бутилки бяло вино и бира. Щом излязох навън, дъждът заваля още по-силно. Добре, че бях взел чадър със себе си.

На връщане взех вестниците от пощенската кутия. Оставих градинската порта незаключена заради Даниел. Вкъщи подредих продуктите в хладилника, взех си душ и се избръснах. Тогава усетих приятна лекота.

Седнах пред кухненската маса, отпих от кафето и от портокаловия сок, които току-що си бях направил и разгърнах един от вестниците. Въпреки лошото време, аз бях в добро настроение. Малко по-късно в къщата се разнесе приятната мелодия от звънеца на входната врата.

– Ама че време! – промърмори Даниел. – Добро утро, Йонас! Как сте?

– Добро утро, Даниел! При мен всичко е наред. Благодаря! Радвам се да ви видя отново!

– Често ли се случва да вали толкова дълго без да спре?

– Понякога. Това се дължи на гората. Тя привлича облаците.

– Аха! – възкликна Даниел и ме последва във всекидневната. Една от стените беше изцяло заета с рафтове, препълнени с книги. – Имате много книги. Всички ли сте прочели?

– Почти. Аз от юношеските си години ги събирам. Някои от тях съм чел и по два пъти. Но само тези, които си заслужават.

– А що за книги са те?

– Тези, които могат да променят живота ни.

– Интересно! Винаги съм се питал защо един писател пише? Откъде идва неговият стимул за писане? За да промéня живота на другите ли? – попита Даниел и се настани върху дивана.

– Не, не заради това. Чрез писането писателите освобождават ума си! Добър писател е този, който умее да наблюдава всичко около себе си. Ние оставяме мислите си върху белия лист и така прочистваме ума си. – Даниел беше впечатлен от моето спонтанно обяснение и ме гледаше с отворени уста. Нямаше как да не се разсмея. – Какво обичате да четете най-много? – попитах го аз. — Романи или разкази?

Аз тръгнах към кухнята, която се намираше в другия край на хола, взех от хладилника всичко необходимо за закуската и поставих нещата на масата. Даниел изчака да се върна и едва тогава отговори:

– Допадат ми и двата жанра. Зависи в какво настроение съм. Дали имам повече или по-малко време за четене. Защо ме питате?

– Питам ви, защото има причина да се предлагат и двата жанра. Така читателите могат да избират.

– Никога не съм се замислял върху това. Ще ми бъде интересно да узная – каза Даниел. Аз започнах да наливам кафе в чашите.

– Читателите са различни. Едни харесват да четат само разкази, други само романи, а трети и двата жанра. Защо това е така? Въпрос на концентрация, Даниел. Има такива, които не могат да се концентрират в многото страници на един роман и затова предпочитат да четат разкази. Слабата концентрация може да е по рождение, а може и да бъде проявена от вторично увреждане.

– Логично обяснение! Не бях мислил върху това Йонас. А кой според вас може да стане писател? Този, който има талант ли?

– Талантливите са много, Даниел. Писателят винаги трябва да има нещо ново за споделяне, да не повтаря написаното от други автори. А за това се изисква четене. Четенето само по себе си е удоволствие. Аз съм пристрастен към четенето, както и към писането. Всъщност, навлязохме в материята на читателската психология. Да не забравяме защо сме се събрали и да не се отклоняваме чак толкова. Нека продължим нататък.

– Интересно ми е да ви слушам. Вие казвате обикновени неща, които зная, но не съм се замислял върху тях – каза Даниел. Той отпи от кафето си и попита: – Йонас, вие сам ли живеете?

– Да, защо?

– Нямате ли си приятелка?

– О, имам! Виждаме се често. С Нора се разбираме много добре. Ще трябва да и́ се обадя тия дни. Тя също познава Андрé. Всъщност мога да ви разкажа как се случи това.

Понякога пътувам безцелно с колата ми из града. Посещавам моите родители, някои от предишните ми приятели или гледам някоя постановка в градския театър.

С Нора се виждаме рядко. Само два или три пъти в месеца. Когато отида при нея, няколко дена оставаме заедно и не излизаме навън. През цялото време, докато се храним, докато говорим за литература, докато гледаме филми, сме голи. Правим спонтанен и интензивен секс. Докато сме заедно, външният свят не съществува за нас, а денят и нощта престават да имат значение. Сексът при нашите срещи е по-важен от всичко останало. Нора никога не е преставала да ме привлича. Винаги ни е приятно да се срещаме. И двамата имаме еднакви интереси. Всеки от нас можеше да припокрие другия, но много често и се откривахме един друг в нова светлина. Както интелектуално, така и сексуално. С Нора се познаваме от почти седем години. Ние не можем да си представим, че някога бихме живели заедно, но не можем и един без друг. Нора внушаваше много от своите чувства, без да говори.

Имам ярки спомени от лицето и́, когато Нора изразяваше страдание, веселие, досада, недоволство или насърчение. Всички тези нейни чувства бяха подсилвани от пронизващия и́ син поглед. Нора умееше да изразява много от чувствата си без да говори.

Съвсем скоро след първия път, когато Нора се омъжила, тя установила, че не е щастлива, макар сексът със съпруга и́ да и́ харесвал. След втория брак тя била щастлива, но сексът бил почти нулев. Развела се втори път и решила никога повече да не се омъжва. Затова с Нора сме заедно само понякога и никой от нас двамата няма очаквания за бъдещо сериозно обвързване.

Поради редките ни срещи, винаги имаме какво да си кажем, да споделим нещо преживяно. Ние слушаме предимно нейната любима музика, заедно медитираме, пием слаби алкохолни питиета. Понякога само Нора, а друг път и двамата се уединяваме за известно време, за да запишем някоя хрумнала ни идея, фраза или изречение. И тя е писателка. Може би и по-известна от мен, поради това, че тя е активна феминистка и я познават много хора. А може би нейните романи се харесват, защото най-често в тях жените убиват мъже.

Нора отдавна желаеше да ме посети в къщата до гората, но все нещо се случваше и тя отлагаше тази възможност. Нейният апартамент бе станал отдавна единственото място за нашите срещи и ако започнехме да се любим и на друго място, това би било равно на изневяра. Така казваше Нора. Всъщност, тя ми каза това още преди да се преместя. Навярно е искала да ме спре, да ме задържи близо до себе си... Не знам... Не сме говорили никога за това...

– Даниел, ще запаля огън в камината. Само като гледам дъжда навън и настръхвам.

Аз започнах да подготвям тънки разпалки за огъня. Навън дъждът шумолеше по листата на дърветата.

Веднъж Нора ми позвъни и попита дали съм вкъщи. Да, казах аз. Щяла да дойде след час. Добре, съгласих се аз. До скоро!

Нора наистина дойде след час. Тя си беше направила екстравагантна прическа, наподобаваща огън. Косата и́ стърчеше във всички посоки на малки плитчици и бе боядисана червена.

Още от градината тя започна да прави разпалени забележки какво трябва да се промени: други цветя, други дървета, пътеката към къщата трябвало да заобикаля градината и да върви покрай зелената чемширена ограда със съседите. Казах и́, че градинарят ми е испанец и навярно моята градина е подобна на испанските, но ако тя желае, бих и́ уредил среща с Пабло, за да дискутират въпроса заедно. Нора веднага отхвърли това мое предложение.

Аз не и́ бях споменал, че Андрé също е тук. Когато ни видя, че идваме, той веднага излезе от басейна. Нора се здрависа с него. Тя си мислеше, че може да се прикрие, но аз забелязвах на мига играещите и́ очи по водните капки, които се стичаха от русата коса на Андрé и продължаваха надолу по тялото му. Нора трудно откъсваше погледа си от него. Андрé знаеше за моята връзка с нея и се опитваше да бъде учтив, но не и да и́ дава повод тя да си мисли нещо повече. След малко той се извини и влезе в къщата да се преоблече. Андрé не би направил нещо, което на мен не би ми се понравило. Той знаеше, че аз и Теа бяхме заедно, но никога не попита как сме прекарали онази вечер.

Щом той е бил свободен, това означава, че денят е бил понеделник. Понеделник беше единственият почивен ден за персонала на „Портал на времето“ и тогава кафенето бе затворено. Да, точно така беше. Денят беше понеделник.

Андрé се върна, облечен с бяла риза и сини панталони. Оставих двамата сами и отидох в кухнята да взема чаши и вино. После седнахме в беседката. Андрé отвори бутилката и наля вино в чашите. Беше късен следобед, но още рано за вечеря.

– Наздраве! – каза Нора и вдигна своята чаша. Тя не можеше да сдържи интереса си към Андрé и искаше да узнае повече за него. – С какво се занимавате, Андрé? Вие сте художник, поет може би? – На Нора и́ харесваше да говори, изричайки думите с особена напевна интонация. Често тя дори ги провлачваше и подреждаше в различна от общоприетата последователност.

– От всичко по малко – отвърна Андрé. – Аз творя космическо изкуство. Рисувам планети, звезди – всичко, което е във Вселената... Това направление в изкуството е познато и като Space Art. За него се изискват специфични познания, но и въображение. Също като при поетите...

– Йони! – изпя Нора името ми и продължи с напевна театралност. – Как си могъл да пазиш само за себе си толкова интересен талант? Андрé, къде могат да бъдат видяни вашите картини?

За първи път виждах Нора така объркващо въодушевена. Сигурен съм, че тя едва сега чуваше за космическо изкуство.

– Повечето от тях са в дома ми. Други са в моето кафене, но днес то е затворено. В понеделник то винаги е затворено. Почивен ден. Ако имате време, елате някой път на закуска или за едно питие и ще ги видите. Йонас може да ви придружи.

– Непременно ще дойда! – Нора не се отказваше от нейните напеви. – Убедена съм, че ще бъде вълнуващо преживяване. Доколкото знам от Йонас, вие сте най-добрият му приятел.

– Ние можем да говорим за всичко, разбира се, без емоционална зависимост – намесих се аз. – Двамата с Андрé сме много различни, но навярно точно затова ни харесва да бъдем заедно толкова често.

– Ммм… Йонас! Tова означава, че понякога вие двамата говорите и за мен?

– Случвало се е – отвърнах аз. – Нора, надявам се, че няма да се обидиш, но ти никога не си била основна тема в нашите разговори. Интересите на Андрé са свързани със законите на вселената, планети и звезди...

– Андрé, предполагам, че вселената не е единствената ви любов – любопитството не можеше да напусне Нора.

– Разбира се! Закъде сме без любовта на жените? – засмя се Андрé малко притеснен.

– Любовта е навсякъде! – каза Нора и нашите погледи се срещнаха.

– Много ми е приятно с вас двамата, но аз трябва да тръгвам! Йонас, не ме изпращайте! Не оставяйте Нора сама! – каза Андрé.

– О, колко жалко! Наистина ли трябва да тръгвате? Останете още малко! – Нора не можеше да скрие разочарованието си.

– Да, наистина! – отвърна убедително Андрé. – Елате да разгледате картините в кафенето. Преди обед има по-малко гости. Ще се радвам на вашето посещение!

– С удоволствие! Благодаря за поканата! Ще дойдем на всяка цена! – каза Нора с театралния си напевен глас.

Предполагам, че Андрé си тръгна, за да ни остави сами.

– Йонас, извинявайте за въпроса, но ако трябва да избирате, коя бихте предпочели – Теа или Нора? – попита ме Даниел.

– Аз съм свободен човек. Мога да имам различни връзки с жени. Честно казано, Нора ми е достатъчна. Аз я познавам отдавна. С нея се допълваме взаимно. Чувствам се сигурен с нея, желан и уважаван. А с Теа нямахме достатъчно време да се опознаем истински. Тя ще остане загадка за мен. Затова не мога да сравнявам двете. Те са много различни. Не мога да дам еднозначен отговор. Навярно по-късно ще ме разберете по-добре, Даниел, когато ви разкажа повече. Имайте още малко търпение.

– Честно казано, Нора не се вмества в моите представи за жена, с която бих живял – каза Даниел. – Извинете ме! Къде е тоалетната?

– Направо и след това вратата вляво.

Чувствах се прекрасно в този квартал на края на града. Тук можех да дишам, да пиша... За мен това място беше като убежище, място далеч от шума и суетата. То беше място, където можех да се чувствам свободен. Отдавна се опитвах да обясня това на Нора, която още от началото беше изненадана, че искам да живея толкова далеч. Тогава и́ казах да не приема преместването ми твърде лично. Аз не съм отишъл на края на света. И веднъж, след едно от нейните зачестили посещения, тя сподели, че ме разбира. Или просто се беше престорила… Не знам... Нора беше жена, която решаваше на момента. Понякога тя казваше неща, които после отричаше да е казвала някога.

Нора винаги говореше с много странна интонация, разтягаше думите, а после бързо отново ги свиваше или говореше ту високо, ту ниско. Писането и говоренето бяха нейно хоби. Дори бих стигнал дотам, за да кажа, че когато бяхме заедно, тя не само се държеше театрално, но често създаваше словесни небивалици в стремежа си да покаже, че е различна. През годините я бях опознал много добре и бях свикнал с нейните странности. Но аз ценях Нора не заради тях, а заради другата и́, сериозната и́ страна. Тя беше много ерудирана личност. Винаги ми е било приятно да разговаряме, да обсъждаме някоя истинска или фиктивна житейска ситуация с нея, съотне-сена към героите от нашите романи. Нора имаше неочакван, но логичен поглед върху нещата. Тя харесваше да се облича екстравагантно и да бъде ексцентрична.

Както вече споменах, с Андрé се запознахме в кафенето „Портал на времето“. После го виждах още два-три пъти, но не сме разговаряли. По това време бях разкъсван от задължения. Бях много зает с обзавеждането на къщата, с представянето на последния ми роман, по това време майка ми беше за кратко в болница...

Веднъж, около четири седмици след като пристигнах в този квартал, отидох в кафенето да закуся. Чуваше се, че Георг беше в кухнята, Розали́ винаги идваше след дванадесет, а Андрé беше сам зад барплота. Той беше угрижен и това му личеше от пръв поглед.

– Добро утро! – поздравих аз. – Бих желал да закуся. Варено яйце, шунка, кашкавал, масло, две хлебчета и кафе.

– Кафето с мляко ли да е или черно? – попита Андрé.

– С мляко – отвърнах аз и седнах близо до барплота, но с гръб към стената.

Скоро Андрé донесе поръчаната от мен закуска, а към нея и чаша плодов сок.

– Забравихте да поръчате плодов сок. Включен е в цената на закуската – каза той и попита: – Мога ли да седна при вас за момент?

– Разбира се! Заповядайте! – казах аз и посочих с ръка към един от столовете.

– Розали́ няма да дойде днес – започна видимо притеснен Андрé. – Всъщност, няма да я има цяла седмица. Не знам какво да правя. Някой трябва да я замести, а няма кого да попитам. Имате ли познат или някой друг, който може да заеме нейното място за една седмица? Но и да е подходящ за тази работа.

– Трябва да помисля – казах аз. – Ще говорим след закуската.

Аз нямах никого предвид, но не можех да откажа веднага. Андрé беше разстроен. Колкото и да прехвърлях в паметта си мои познати и роднини, не виждах някой от тях, който би бил подходящ да работи като сервитьор.

Тогава ме осени мисълта, че мога аз да опитам. За няколко дена все ще се справя някак. Освен това, ще мога да виждам по-често Теа, ако тя реши да дойде в кафенето. До края на закуската бях твърдо убеден, че ще приема работата като сервитьор. Така щях да науча повече за тази професия, а събраният опит навярно би ми помогнал за някой бъдещ роман.

– Какво ще кажете, ако наемете мен? – попитах аз уверено.

Андрé беше приятно изненадан от моето предложе-ние.

– Сигурен ли сте? – попита той.

– Да. Сигурен съм! Кога започвам?

– Веднага! – отвърна той.

Първо трябваше да науча менюто наизуст. После Андрé ми показа как се подрежда и носи пълна табла. А когато има повече гости, не трябва да говоря дълго с тях; да не връщам таблата празна, а да проверявам дали има чаши и прибори по масите за отсервиране. Така се пести време и почивката ми ще е по-дълга...

Аз набързо отскочих до вкъщи да се преоблека с черен панталон и бяла риза.

Разбира се, че се вълнувах. По обед гостите не спираха да идват. Аз взéмах техните поръчки и ги предавах на Андрé. Той поемаше грижата да ги подготви, подреждаше всички чаши и чинии върху подноса и ми го предаваше с касовата бележка. За мое учудване, аз работех така, сякаш винаги съм бил сервитьор.

Около два часа следобед имаше само две заети маси. Андрé стисна ръката ми, потупа ме по рамото и усмихнат ми каза:

– Йонас, вие сте роден за тази професия! Справяте се страхотно! Гладен ли сте? Нека направим малка пауза.

Между четири и девет вечерта работата ми се удвои. Идваха туристи след горската си разходка, някои познати лица от квартала, други си поръчваха храна за вкъщи. Имаше и много от постоянните гости. Те се поздравяваха от маса на маса, викаха се по име на висок глас и вдигаха високо чашите си. Не забелязах как мина времето. Боляха ме ръцете и краката. Аз замествах Розали́. Тя беше едно нежно и крехко създание, което вършеше тази работа всеки ден. А аз като мъж не смеех да се оплача. Какво би си помислил Андрé за мен?

И това не беше всичко. Накрая, когато всички гости се разотидоха, последва цялостно почистване на градината, на масите и столовете отвън, след това почистване на пода и барплота в кафенето. Добре, че чистотата в кухнята беше задължение на готвача Георг. Малко преди единадесет вечерта вечеряхме и аз се прибрах вкъщи. Душ и в леглото. Нямах сили за нищо повече.

Не всички дни бяха тежки. Аз още след третия ден свикнах с натоварването и дори намирах работата като сервитьор за забавна. А честно казано, когато Розали́ се върна, направо не ми се напускаше. Имаше и часове, в които само двама-трима госта седяха на по чаша бира. Аз използвах тези моменти, за да разговарям с Андрé. Така разбрах за неговото увлечение към фантастичната литература, към планетите и загадките на вселената и, че е чел много книги по астрономия. Той говореше твърде разпалено по тези теми. Някои от неговите картини, висящи по стените на кафенето, Андрé използваше като нагледен материал, когато ми обясняваше за формира-нето на галактиките, за възникването на свръхнова, за черните дупки или за постоянното отдалечаване на Луната от Земята.

От ден на ден двамата се сближавахме все повече и повече. Андрé не се интересуваше толкова от художествена литература, но аз бях завладян от неговите космологични познания. Вселената беше един непознат за мен свят. До този момент моите бегли познания се ограничаваха само до нашата Слънчева система.

– Виждахте ли Теа през това време, когато работехте в кафенето? – попита Даниел.

– О, да! Даже няколко пъти! Често съм се чудил какво имат предвид хората, когато говорят за чувства. Да, всеки има емоции, но не всеки знае какви са очакванията му от любовта, каква връзка би желал да има.

– Искате да ми кажете, че не сте разбирали достатъчно добре Теа?

– Да. Не разбирах защо тя пропиляваше младостта си с мимолетни връзки. Те са до едно време.

– Доколкото разбирам, Теа е била от жените със свободен дух. И щом веднъж се е оставила да бъде водена от течението, не е могла повече да се спре.

Аз се изненадах да чуя тези думи, изречени от Даниел. Той беше не само явно впечатлен от Теа, но и бе започнал да се изразява не по-лошо от мен.

– Мъжете обичат това, което не могат да притежават – продължи Даниел. – Чел съм някъде това.

– Вярно е. Но това твърдение не може да бъде съотнесено само към мъжете. Така е и с всеки друг човек. Дори когато няма никаква надежда, ние продължаваме да се надяваме.

– Съгласен съм с вас. А илюзията? Тя не е ли другото име на надеждата?

– И да и не. Всички се нуждаем от илюзии. Една надежда може да изглежда като илюзия за едни, а за други да е напълно реализуема. Надеждата ни води към онова съвършенство, за което често не сме и предполагали, че бихме могли да достигнем. Повечето от важните неща в живота са били постигани от хора, които са продължавали да упорстват, дори когато е изглеждало, че няма никаква надежда.

– Работих за кратко в кафенето още няколко пъти. Андрé ми имаше доверие и знаеше, че може да разчита на мен. От ден на ден нашето приятелство ставаше все по-силно. Понякога се срещахме при мен. Той обичаше да плува и басейнът беше добър повод за нашите срещи. Всеки от нас двамата споделяше с другия някои от своите младежки преживявания, своите настоящи и бъдещи планове. Андрé беше убеден, че всяко човешко същество има невероятния шанс да срещне любовта на живота си веднъж, най-много два пъти. Той ми разказа за детството си, за студентските си години. Без свян сподели с мен първото си интимно преживяване с момиче, което след това никога повече не е срещал... Бил е на четиринадесет години тогава...

– О, да! Спомням си... – каза Даниел. – Брат ми също ми е разказвал за това шестнадесетгодишно момиче. Криста. Мисля, че се казваше Криста.

– Навярно. Той не спомена името и́. Нашите разговори ме зареждаха със словесна енергия, която ми помагаше да пиша – продължих аз. – Един ден, както бяхме седнали на ръба на басейна, с потопени крака във водата, Андрé ми каза:

– Знаеш ли, Йонас? Аз съм влюбен. Влюбен съм в Теа.

Ние отдавна бяхме преминали на „ти“. Любопитството на Даниел изведнъж се изостри. Навярно той до този момент не бе предполагал, че Теа може да е имала нещо общо с брат му. Изненадата се четеше в очите му.

– Откога? – полюбопитствах тогава аз.

– От много отдавна. Откакто тя започна да идва в кафенето. Има около три години оттогава... Бяхме три седмици заедно.

– Защо се разделихте?

– Един ден тя внезапно изчезна. Спря да се обажда. Не отговаряше на моите телефонни обаждания. Аз я търсех, но не можех да я открия. Тогава бях като полудял. Мислех си за най-лошото... И точно така, както беше изчезнала, след около два месеца тя се появи отново. Теа дойде с един младеж в кафенето и те останаха дълго на тяхната маса. Изглеждаха така, сякаш водеха сериозен разговор. Имах чувството, че те имат някаква обща тайна.

– И през тези три години ти не я ли попита къде е била? Не си ли разговарял с нея?

– О, да! Говорихме! – каза Андрé. – Оказа се, че Теа не помни да ме е познавала някога. Каза ми, че ме вижда за първи път. Тя ме попита за моето име. Запознахме се отново. Не знам какво беше станало с нея, къде е била, какво е преживяла...

– Странно! – казах аз.

– Аз исках тогава да я целуна – продължи Андрé. – Стоях до нея и чувах нейното дишане, вдишвах дъха и́... Не можех да се примиря с безразличието и́. Нямах никакво обяснение за нейната промяна... Тези три седмици, през които бяхме заедно с Теа бяха просто... перфектни!

Макар и за кратко, аз също знаех какво е да бъдеш заедно с Теа. „Разбира се, че са били перфектни!“ – помислих си тогава аз.

– Много ми липсват нашите разговори, нашите шеги, разходките, прегръдките... Нейното живо въображение... Дните, когато бяхме заедно с Теа бяха най-щастливите дни в живота ми...

Андрé замълча, знаейки много добре, че всички думи са безсмислени. Едва след този разговор аз разбрах защо той често беше затворен в себе си, някак отнесен. Болката и страданието го бяха променили.

Дълго време Андрé не казваше нищо. Мълчахме и двамата.

– Навярно му е било много тежко да вижда Теа в компанията на други мъже – вметна Даниел.

– Със сигурност е било така! – отвърнах аз. – И на мен ми беше много трудно. Знаете ли, Даниел, много често хората не си дават сметка доколко тяхната връзка е игра, доколко е любов, доколко е само секс и доколко е сериозна. Но аз няма смисъл да ви обяснявам тия неща. Вие сте женен.

– Да, от девет години – отвърна Даниел. – Моята връзка е сериозна, но без любов, игра и секс никоя връзка не би продължила дълго.

– Така е. Аз не желая да ставам моралист. Само искам да отбележа, че всеки човек се влюбва поради различни причини, макар че общо взето те си приличат. Има и редки случаи, когато някоя любов те държи толкова дълго, че се превръща в част от самия тебе, в част от твоята същност. Това става, когато един от двамата, а понякога и двамата се опитват да представят тяхното полово влечение в нещо неповторимо, в нещо по-сложно, отколкото е то самото.

– Йонас, искате да кажете, че в някои случаи сексът става първозначим, превръща се в игра и измества любовта?

– Точно така! И сега сигурно се питате защо подхванах тази тема? За да опиша по-добре Теа, Даниел. Тя умее да бъде непредсказуема, да се шегува, да бъде сериозна, с една дума – да бъде себе си. Когато един мъж общува с Теа, той получава всичко. Тя е естествена, женствена, чувствена, времето с нея е обвито в хармония. Сега разбирате ли чувствата на вашия брат към Теа?

– До този момент аз бях убеден, че всички загадки имат прости обяснения, но историята с брат ми е като лабиринт от изненади. А аз си мислех, че го познавам добре...

– Да, за съжаление не всичко е толкова просто. На мен едва ли би ми било по-лесно, ако съм на ваше място, Даниел. Знам, че ви е трудно да разберете всичко, но не забравяйте, че аз ви разказвам осем месеца от моя живот. Осем месеца, разказани само в рамките на няколко часа.

– Да... – каза Даниел, след което въздъхна дълбоко. – Далеко ли сме от края?

– Може би сме стигнали до половината – казах аз. – Време е за обяд. Макар че вали, ако искате, можем да хапнем нещо навън.

– Този път аз черпя. Какво ще кажете да отскочим до китайския?

– Добре! – съгласих се аз. – Да не се измокрим, ще отидем с моята кола до там.

По пътя до китайския ресторант и по време на обяда ние говорихме за всичко друго, но не и за Андрé. Не само Даниел, но и аз имах нужда от разведряване. Усмивките на сервитьорите, както и лицата им бяха суховати. Човек трудно можеше да разбере за какво мислят и какви емоции изразяват. Изглежда, че това бе типично за азиатците. Но не намерих за необходимо да обсъждам с Даниел тези мои впечатления.

Следобедът бавно се точеше, а ние седяхме отново във всекидневната на партера. Дъждът не преставаше. Даниел рядко ме прекъсваше и слушаше с интерес моя разказ. През по-голямата част той мълчеше, сякаш искаше да попие в съзнанието си всяка една моя дума и да я изживее.

– Андрé беше споделил веднъж, че от младежките си години е имал желание да се снима с манекените в модните магазини – продължих да разказвам аз. – Той намирал това за забавно, но не знаел как биха реагирали неговите приятели, ако си навлече неприятности от страна на търговците. Затова пазел в себе си това свое неосъществено желание дълго време.

– Това е много необикновено и интересно желание! Не трябва да го отлагаме повече! – казах му аз насърчаващо. – Кога започваме фотосесията?

– Наистина ли!? Това сериозно ли го казваш? – извика високо Андрé.

–На всяко желание все някога идва времето да се сбъдне. Но обещавам, че няма да кажа на никого – казах сериозно аз.

– Какво? – попита Андрé. – Какво няма да кажеш?

– Няма да кажа на никого, че си щастлив.

– Спри да се шегуваш, Йонас! – засмя се той.

Андрé не можеше да си намери място от превъзбуда. Той веднага се зае да прави списък с магазини за дрехи, които да посетим. Забелязах, че познава града много по-добре от мен. В неговия списък имаше имена на улици и магазини, които аз не знаех.

В деня, в който решихме да обходим магазините за дрехи, Андрé беше облечен с тъмносин костюм, но вместо вратовръзка, си беше сложил едно пъстро шалче около врата, което отлично му подхождаше. Навярно съм имал странно изражение на лицето при появата на Андрé, защото той побърза да каже:

– Какво? Не одобряваш ли как съм облечен? Ако не ти, то манекените в магазините ще ме харесат. Снимките ще станат страхотни! Като ги видиш ще се убедиш сам!

Андрé рядко се смееше, но когато го правеше, смехът му бе повече от заразителен.

Той умишлено беше избрал само по-големите магазини за дрехи, където имаше поставени манекени в просторните салони. За него нямаше значение дали те бяха облечени с мъжки или с женски дрехи. Андрé не зае сериозна поза за нито една от снимките. Той заставаше или лице в лице срещу манекените или гръб в гръб, сядаше в краката им, сочеше ги с пръсти, прегръщаше ги. Гримасите, с които позираше бяха също забавни. Снимките станаха наистина невероятни.

Някои жени в магазините се обръщаха след нас и ни заглеждаха. Ние, аз и Андрé, нямахме никакви проблеми с персонала, защото винаги избирахме момента, когато никой от тях не беше наблизо.

Не разбрахме как стана това, но един от управителите забеляза нашата фотосесия и тръгна към нас. Докато обмислях какво бих могъл да му кажа като извинение и оправдание, с широка усмивка той се ръкува с всеки от нас. Точно сега не си спомням името му.

– Извинете, вие от някоя рекламна агенция ли сте? – попита той със сключени ръце зад гърба си и издадени гърди напред. Униформата, която носеше, бе поне един номер по-голяма и той изглеждаше смешно в нея.

– Не, това беше спонтанно хрумване от наша страна. Нямаме намерение да предлагаме снимките където и да е! – отвърнах аз възможно най-убедително, опитвайки се по някакъв начин да прикрия професионалната камера. – Ние сме туристи.

– Значи ще използвате снимките само за себе си?

– Разбира се! – каза Андрé.

– А не знаехте ли, че преди това трябваше да поискате разрешение!? – попита строго управителят.

Аз и Андрé не оценявахме положението, в което бяхме попаднали за толкова сериозно, но въпреки това не намирахме каквито и да било убедителни думи, с които да се измъкнем от този неудобен разговор.

– Ние не знаехме това. Вашият магазин за дрехи е много добре подреден, чист и просторен. Както вече казах, да направим няколко снимки с манекените, беше само едно спонтанно решение – отвърнах аз.

– Вие сте луди глави! – каза управителят на магазина и отново се усмихна. Той не бързаше. Явно искаше да покаже, че владее ситуацията и ни държеше под напрежение. – Досега не ми се е случвало да видя някой, който да се снима с манекените в магазина. Но знаете ли? Донякъде и двамата ми харесвате. Предлагам ви да направим следното. Сега ще отидем в моя офис и там ще прехвърля снимките от вашата камера в служебния ми компютър. През следващите няколко месеца ще продължа да проверявам дали някои от снимките ще се появят някъде в пресата или в интернет. Ако всичко е така, както казвате, с това забравяме за случилото се.

– Съгласни сме! – казахме ние едновременно. После го последвахме до неговия офис, където той прехвърли снимките в компютъра си. Управителят ми даде визитката си и ние излязохме от магазина.

Андрé беше превъзбуден от преживяното през деня и преливаше от емоции. През целия път до вкъщи той не спираше да говори и да се смее. Докато седеше в колата, Андрé няколко пъти ми благодари, хващаше главата ми с две ръце и ме целуваше по бузите.

Вкъщи аз прехвърлих снимките в моя компютър, след което ги изпратих на неговата електронна поща.

След няколко дена Андрé донесе подготвения от него фотоалбум. Докато го разглеждахме, почти не успявах да кажа каквото и да било. Той имаше какво да каже за всяка една снимка, жестикулираше, смееше се. Андрé беше щастлив, а аз се радвах заедно с него.

От този ден той значително се промени. Стана по-енергичен в работата си в кафенето и бе по-учтив с гостите. Лъчезарната му усмивка не слизаше от лицето му. Розали́ и Георг не знаеха на какво се дължи тази видима промяна в Андрé и се опитваха да узнаят причината. На техните въпроси аз повдигнах рамене и отговарях, че нищо не знам.

– Никога не съм се чувствал толкова впечатлен от малките неща – каза Даниел.

– Даниел, малките неща са наистина малки, незабележими за някои, но твърде значими за други.

Беше следобед. Ние си пиехме кафето и хапвахме сладкиши.

Някои гости на кафенето бяха различни от всички други, за които някога съм чувал или виждал. Често в кафенето пристигаха такива, които носеха куфари. В началото не обръщах внимание на това, защото си мислех, че те са нормални пътници. Те се държаха естествено като всички други гости на „Портал на времето“. И в това, че бяха с куфари, нямаше да има нищо необичайно, ако кафенето не се намираше в края на града. Откъде идваха или накъде заминаваха, за мен беше загадка.

Такъв бе и този случай, на който станах свидетел в един късен следобед през септември. Точно, когато наближавах кафенето, пред мен една група от шумни млади хора зае всички места в градината. Не ми остава-ше нищо друго, освен да вляза вътре. Седнах на една от свободните маси в дъното на кафенето, където джубок-сът стоеше до стената и поръчах на Розали́ нещо за вечеря с чаша „Совиньон блан“. Малко след мен дойдоха две възрастни дами с куфари и седнаха недалеко от мен. Те също си поръчаха вечеря и две чаши бяло вино. Джубоксът не беше пуснат и в кафенето цареше пълна тишина. Нямам навик да подслушвам чужди разговори, но двете дами започнаха да говорят твърде високо.

– И както вече казах, мисля, че Ули беше най-добрият ми приятел. Франц не чак толкова… Двамата бяха много различни.

– Защо мислиш така?

– Как да ти кажа? Те и двамата бяха женени… Всъщност, това нямаше никакво значение за мен.

– Защото тогава и ти беше омъжена, нали?

– Можеш ли изобщо да ме разбереш? – избухна видимо по-младата дама. – Направо не знам защо водя този разговор с теб! Опитвам се да си изясня някои неща за самата мен, а ти постоянно ме прекъсваш! И ако не се познавахме и двете толкова добре, щях да зарежа всичко и да си тръгна!

– Катeрина, ти не разговаряш с мен! Ти водиш един безкраен монолог! И изобщо не се интересуваш какво мисля аз! Не е трудно да си представя какво е мнението на другите за теб!

Настъпи неловко мълчание. Двете жени отпиха една след друга от чашите си с бяло вино и продължиха да мълчат. Катeрина беше явно разстроена. Очите и́ бяха светли, а косата и́ боядисана в тъмнокафяв цвят. Тя беше извърнала глава към прозореца и без да оставя гледката навън, каза:

– Може и така да е, но не ми пука! И аз начаса̀ ще те оставя сама в кафенето! – каза троснато тя, но не ставаше от стола си.

– Кати, ти не можеш да си тръгнеш. Ти ме покани на вечеря и аз няма да плащам!

Катeрина отпи още една глътка от чашата си, пое дълбоко въздух, след което едва забележимо въздъхна.

– Ули беше по-деликатен, по-нежен и по-чувствителен. Той ме разбираше и подражаваше на шегите ми.

– Ха! Ти? И шеги?! Хм!?

– Ти със сигурност ревнуваш!

– Кой? Аз? – каза възмутено Ингрид. – На моята възраст?

– Да, Ингрид! Ти! През цялото време се тревожа какво говорят другите хора за теб и напоследък дори се старая да не мисля за това. Вече наистина не знам какво да правя. С всяко решение, което искам да взема, страхът от възможни мнения и преценки от другите за теб замъглява зрението ми.

Косата на Ингрид беше естествено бяла, а очилата и́ стояха почти на върха на малкия и́ нос. Тя изглеждаше на около седемдесет, а Катeрина може би бе с около десет години по-млада.

– А Ули преди Франц ли почина?

– Франц почина преди две години, а Ули е още жив! – поясни със сдържан тон Катeрина.

– Сигурна ли си че беше така?

– Сигурна съм, защото Ули не дойде на погребението на Франц! Обади ми се по телефона, за да ми се извини!

– Щом не е дошъл, тогава може и вече да го е нямало. Може той да си е отишъл преди Франц.

– Ули е още жив! Казах ти го преди малко!

– Не знам. Аз и двамата не съм ги виждала много отдавна…

– Защо не ми вярваш, Ингрид? Аз съм по-млада от теб и моята памет е по-свежа от твоята! – Катeрина беше на път отново да се ядоса. И тя беше ядосана, но се овладя след още няколко дълбоки въздишки.

– Помниш ли, че Ули ме наричаше „Китри“? – поведе тя разговора в друга посока.

– Защо пък точно „Китри“? – попита с ококорени очи Ингрид.

В този момент Розали́ донесе моята и техните вечери. Тя ни пожела добър апетит и се оттегли. Разговорът между Катeрина и Ингрид остана встрани от съзнанието ми. Аз не можех да разплета плетеницата на техния живот. Те се намираха в своя портал на времето, в който не можех да вляза само от един подочут кратък разговор между тях двете. Катeрина и Ингрид започнаха да се хранят. Те бяха доволни и хвалеха една на друга поръчаните от тях ястия. Аз също се заех с моята чиния. Очаквах с нетърпение да се прибера възможно най-скоро вкъщи и да продължа с писането на новия ми роман. Той ту вървеше много добре, ту се запъваше.

– Навярно той е бил шизофреник! – чух гласа на Ингрид. – Затова не можеш да направиш правилна преценка или поне такава, която би ти се сторила логична.

– Както и да е, но във всеки случай аз го обичах – отвърна някак примирено Катeрина.

– А той не умря ли в една психиатрична болница извън града?

– Не, Ули е още жив! Колко пъти да ти казвам? Често се чуваме по телефона, но само толкова! – каза несдържано и на висок глас Катeрина, като направи един голям знак минус с ръка във въздуха и за пореден път въздъхна дълбоко.

Беше ми станало забавно да следя този необичаен разговор, макар че от моя страна погледнато, да подслушвам, беше непочтено. Всъщност, аз винаги съм харесвал да изучавам хората. И друг път съм го правил. Имам предвид това с подслушването. Предполагам, че чуждите разговори допълваха по някакъв начин езиковите празнини в моето собствено аз. Думи и фрази, които не си позволявах да казвам, изречени от други, ми доставяха удоволствие да ги чуя.

– Аз знам какво целиш с твоите въпроси! – каза Катeрина.

– Не, не знаеш! – отвърна Ингрид.

– Ха! Защо да не знам? – повдигна вежди Катeрина. Тя беше задала въпроса с леко подигравателен тон.

– Защото аз нищо не целя!

– Няма значение. Скоро ще отидем там и повече нищо няма да е същото. Даже и за този разговор няма да се сещаш! Ха-ха! Идваш ли? Ще закъснеем!

– Не, аз не мисля да идвам с теб! – каза категорично Ингрид на висок глас, така че аз не можех да не я чуя. – Не искам да ходя там!

– Както желаеш! Но да знаеш, че много ще съжаляваш! – изсъска Катeрина през зъби.

– Ами това е положението! – каза с непоклатимо изражение на лицето си Ингрид и скръсти ръце върху гърдите си.

– Съвсем сама тук ще умреш като куче! – Катeрина стана, притвори очи и въздъхна. После тя небрежно хвърли няколко банкноти върху масата, взе куфара си и по най-бързия начин напусна кафенето. Изражението на лицето и́ издаше, че нейното търпение бе достигнало допустимите си граници. Катерина изглеждаше така, сякаш тя не можеше да понесе повече никакви други разговори с Ингрид.

Малко след това Ингрид също взе куфара си и се запъти към изхода. Аз седях объркан на стола си, като замръзнал. Андрé говореше тихо с Розали́ и и́ обясняваше нещо. Станах, минах покрай тях и излязох навън, обладан от любопитството къде отиваха тия стари дами. Тогава дори и сметката си не платих.

Катeрина, малко отдалечена от кафенето, държеше лявата си ръка в джоба на палтото си, а с другата пушеше цигара.

– Почакай! Идвам! – викаше Ингрид, влачейки куфара след себе си. Катeрина като че ли нарочно се скри зад ъгъла, а Ингрид подтичваше тромаво, доколкото възрастта и́ позволяваше. – Знаеш, че не можеш да тръгнеш без мен! – продължи да вика Ингрид запъхтяна, докато не изчезна и тя зад ъгъла, в посока към началната спирка на трамвая.

– Всичко това се случи няколко седмици преди да стана управител на кафенето „Портал на времето“.

– Йонас, мисля, че си спомням – каза Даниел. – Това не са ли двете изчезнали възрастни дами? Ингрид и Катeрина. За тях също бяха писали във вестниците.

– Те са две сестри, Даниел. Катeрина и Ингрид Хелман, Андрé Жéрар и Теа Вернер. Четиримата безследно изчезнали – казах аз и станах от дивана, приближавайки се до френския прозорец. – Жалко е, че навън продължава да вали, а точно сега ми се плува. Исках да се освежа, да се отпусна малко.

Даниел също стана от мястото си и дойде близо до мен. Той за кратко се вгледа в дъжда навън, погледна ме за момент и започна да се съблича.

– Защо не? – каза той. – Вземете бански за нас двамата и една водна топка! Един дъжд няма да ни уплаши! Не сме от захар! Ще бъде забавно!

Колко много си приличаха двамата братя Жéрар! Ако Андрé беше тук, щеше да направи същото като Даниел.

Даниел първи стигна басейна и веднага скочи вътре, а когато изплува на повърхността, той ми извика:

– Дъждът е топъл! Водата не е студена!

Ние плувахме в басейна, плискахме се във водата, подхвърляхме си топката един на друг. Това беше нещо различно, нещо налудничаво, което не бях правил досега. Игра с топка под дъжда. Забавлявахме се като деца.

Щом се върнахме отново в къщата, аз запалих огън в камината. После донесох две чаши и бутилка бяло вино. Първо отидох в спалнята на горния етаж да се преоблека. Когато се върнах, Даниел също се беше преоблякъл и сушеше косата си пред камината. Ние седнахме един срещу друг на дивана с чаша бяло вино в ръка. Косите ни бяха още мокри.

Беше в края на септември, точно преди година, когато една вечер ми хрумна идеята, че Андрé и аз можем да наемем малка моторна яхта, за да отидем на риболов и да прекараме известно време заедно в близкото езеро. Когато споделих с него моето предложение, той се съгласи. Нашият план беше да стигнем първо до острова в средата на езерото, да направим там кратка почивка, а след това да продължим до отсрещния бряг, където се намира едно малко рибарско селище.

– Трябва да призная – каза Андрé, – че никога преди не съм ловил риба.

– Нито пък аз – излъгах. – Само съм виждал как се прави. А управлявал ли си някога яхта?

– Отдавна не съм бил на яхта, но се надявам, че ще се справя!

– Радвам се да чуя това!

Аз подготвих всичко необходимо и, когато денят за отплаване дойде, с Андрé натоварихме багажа и тръгнахме с моята кола към пристанището, отдалечено на около тридесетина километра от града.

Отплавахме рано сутринта. Ние имахме всичко, от което се нуждаехме: слънце, приятно настроение, няколко сандвича, консервирана храна, вода и бира.

Беше приказна сутрин с малки снежнобели облачета в небето. Аз застанах първи зад руля. Чувах шума на водата, която притискаше корпуса на яхтата, понякога като шуртене, понякога като съскане. Мистериозни водни форми от бяла пяна и слънчев блясък. В далечината наоколо планински зелени възвишения, слънце и лек вятър... Скоро изгубихме всякакво чувство за време. Всичко беше като сън. О, колко щастлив бях тогава! Андрé също наблюдаваше водната шир, зелените хълмове и небето. Омагьосани от гледката, и двамата дълго мълчахме.

Аз мога тихо да говоря сам със себе си и го правя много често. Наблюдавам нещо или някого и разсъждавам наум върху него. Както казва една известна английска писателка, „аз съм дете на думите“.

– Много е красиво. Отдавна не съм се чувствал така, освободен от всичко. Сякаш съм на края на света – каза Андрé. След това той ме погледна и се усмихна. Усмихнах му се и аз.

– Водата звучи почти така, сякаш езерото ни разказва нещо.

– Аз не разбирам езика на езерото, но според мен то диша – отвърна Андрé и се извърна към мен.

Намалих скоростта на яхтата, като включих двигателя на средни обороти. Отдалеко се виждаше изкуственият остров, който е не по-голям от петстотин метра в диаметър. Той беше направен заради водните птици. Част от тях кръжаха в небето над него. Островът беше обгърнат в голям мъглив воал. Имах усещането, че сякаш бяхме заключени в гигантска кутия, че се намирахме в един измислен свят. Бях започнал да се съмнявам как е възможно толкова много красота да бъде събрана на едно място!

Имаше опасност корпусът на яхтата да заседне на някоя скала. Не познавах брега около острова и не исках да рискувам. Трябваше да закотвим яхтата по-встрани от острова и да стигнем до него със спасителната лодка. Андрé пожела сам да гребе до брега.

– Чувал съм за езерото от гостите в кафенето, но никога не съм идвал тук – каза той. – От работа не ми остава много време.

– Бяхме веднъж тук с Нора. Беше хубаво! И на теб ще ти хареса! Между другото, достъпът на хора до острова е строго забранен. Той е резерват за птици. Затова не трябва да се бавим много.

– Това ще бъде вълнуващо! Харесвам да правя забранени неща. Но аз не се безпокоя много. Мъглата ще ни прикрие. Прав ли съм? – попита Андрé.

– Надявам се – отвърнах аз.

Изтеглихме лодката на брега. След това всеки от нас си отвори бутилка бира. Решихме да обиколим острова и тръгнахме по тесния бряг, осеян с малки камъчета.

– Сякаш времето тук е спряло – каза Андрé.

– Да, така е – съгласих се аз. – И понеже спомена думата време, искам да те попитам. Мислиш ли, че телепортацията е възможна?

Андрé започна да се смее.

– Съвсем сериозно те питам – казах аз.

Малките камъчета скърцаха под краката ни. Подпла-шени от шума, птици излитаха стремглаво от гнездата си. Андрé не бързаше да ми отговори.

– Навярно е възможна – каза той. – По тази теория са написани много книги, заснети са и документални филми. Има и хора, които се представят за пътешественици във времето. Но аз гледам скептично на това.

– Защо си нарекъл кафенето „Портал на времето“? Воден от носталгия, когато си вярвал, че невъзможното е възможно или просто поради комерсиалната цел?

– Йонас, защо ми задаваш тези въпроси? Не мисля, че мога да следвам твоето намерение.

– Провокирам те, Андрé! Предизвиквам те да пред-приемеш нещо! Как мислиш да продължиш? Ще оста-неш завинаги нещастно влюбен или ще вземеш нещата в свои ръце!?

– Йонас, а ти какво би направил на мое място? Както изглежда, ти имаш някакво разрешение, което аз не знам.

– Върни се към книгите, Андрé, към твоето предишно увлечение към неразгаданите тайни на вселената.

– Аз от дванадесет години не се занимавам с това. Правя добри пари в кафенето и ми харесва да работя там. Продължавам да рисувам, но това е друго.

– А Теа? Мислил ли си как можеш да си я върнеш? Ако успееш да намериш път назад във времето, можеш да я намериш, когато тя е на осемнадесет или двадесет години и тогава, вероятно ще си първият мъж в живота и́. Андрé, ти трябва да намериш начин да си върнеш Теа. Пътуването във времето не е единствената възможност. Просто помисли върху това!

Андрé отпи от бирената бутилка и ние мълчешком продължихме обиколката на малкия остров, забулен в мъглата.

– Вече не ставам за това. Ентусиазмът ми се е изпарил – каза той. – Едва ли ще се получи.

– Сигурен ли си? Откъде знаеш това?

– Минал съм по този път, Йонас. Девет години прекарах в четене и догатки. Машини на времето, червееви дупки, изкривяване на времето и какви ли не още хипотези и теории! Айнщайн стига до заключението, че времето може да се ускорява, забавя, отклонява и огъва. В своята обща теория на относителността той отива толкова далеч, за да каже, че едно събитие може да бъде както в миналото, така и в бъдещото.

– Радвам се, че знаеш много по този въпрос – отбелязах аз. – Основата я имаш. А ние къде се нами-раме в момента? В миналото или в бъдещето?

– Отговорът на този въпрос е много лесен. Сутринта, когато тръгнахме с яхтата и цялото пътуване до острова вече останаха в миналото. Яхтата беше в миналото, сега тя е в настоящето. Когато тръгнем отново, ще пътуваме към бъдещето. Целта ни се намира в бъдещето, но когато я достигнем, тя ще бъде в настоящето, после ще се превърне в минало…

– Андрé, но това означава, че настоящето не същест-вува. Tо трае само няколко секунди и на практика е незабележимо.

– Да, Йонас. Настоящето отбелязва само временната граница между минало и бъдеще. Пътуването във времето е една хипотетична възможност, но дори тази възможност някога да стане реалност, възниква въпросът как да се избегнат парадоксите, които биха възник-нали от нарушаването на причинно-следствените връзки. Как би се върнал обратно пътешественикът във времето? По-вероятно е той да остане в миналото. И най-малките промени назад във времето могат да имат изключителни въздействия в настоящето и в бъдещето, в по-нататъшното развитие на живота на Земята. Предполага се, че пътуване във времето е възможно само със скорост два-три пъти по-голяма от тази на светлината. А на този етап тази скорост е недостижима за човека.

– Много неща са се променили през последните дванадет години. Започни от там, откъдето си спрял. Аз ще работя вместо теб в кафенето. Отдели толкова време, колкото ти е необходимо. Поне опитай! Бори се за любовта ти, Андрé!

Андрé спря за момент.

– Йонас, мислиш ли, че ще се получи?

– Разбира се, че ще се получи! Просто досега не си вярвал достатъчно силно в себе си. Андрé, ти питал ли си се понякога, защо в кафенето често пристигат хора с куфари? Закъде пътуват те? Откъде се връщат? А и Теа не те е познала. Ти сам ми разказа за това. Теа и мен не разпознава. Къде е била? Къде отива? Защо тя не се появява със седмици и, когато се върне, сякаш не познава никого?

Андрé ме гледаше учудено и с отворени уста. Той се хващаше за главата с двете си ръце, въртеше се в кръг, вперил поглед към небето, приклякваше, отново се изправяше и не преставаше да повтаря моето име. Подплашени от неговите възгласи, ята птици излитаха от храстите и от върховете на дърветата на острова.

– Йонас! Ти си гений! Как направи това!? Как... Как стигна до това? Не! Йонас! А аз съм пълен идиот! Не мога да повярвам! Това е брилянтно! Йонас, ти от дълго време ли знаеше това? Защо не ми го каза по-рано?

– Не. Разбира се, че не съм гений! Просто сега събрах фактите, Андрé – отвърнах му аз.

– Всичко е ставало пред очите ми, а аз не съм го виждал. Вероятността да успея сам е твърде малка. Ще дойдеш ли с мен, Йонас? – попита спонтанно Андрé и задържа погледа си върху мен в очакване на моя отговор.

– Андрé – казах му аз и поставих ръка на рамото му, – ти и сам ще успееш! Аз не мога да дойда. Някой трябва да се грижи за кафенето. Може би по-късно...

Той се просълзи и ме прегърна. И така, както беше с глава на рамото ми, каза:

– Йонас, ти затова ли организира това пътуване с яхтата? Подготвил си красива раздяла?

– Не, Андрé! Не! Идеята за пътуване с яхта беше да си прекараме едно страхотно време заедно. Не съм мислил за никакво красиво сбогуване. А разговорът за пътуване във времето беше случаен. Нищо не съм подготвял предварително. Казах ти само какво съм забелязал. Изборът дали искаш да направиш нещо или не, зависи само от теб. Сега ще отидем ли до лодката? Трябва да се качваме на яхтата.

Ние продължихме да обикаляме острова, като от време на време вземахме камъчета от брега и ги хвърляхме във водата. Мълчахме известно време.

– Не мога да спра да следя вашия разказ! – каза Даниел. – Ако се разсея дори за момент, ще пропусна нещо важно.

Даниел довърши кафето си, постави чашата обратно върху чинийката и взе парче сладкиш.

– Можем да направим кратка пауза. Желаете ли още кафе? – попитах го аз.

– С удоволствие! – отвърна той.

Аз отидох в кухнята, налях вода в машината и започнах да правя кафе. Даниел стана от дивана, приближи се до библиотеката и прокара пръсти по книгите от единия рафт, който беше на височината на дясната му ръка. Спря се на една книга, издърпа я от рафта, разлисти я и започна да я чете. Той дори не забеляза, че аз съм се върнал с двете чаши прясно направено кафе и го очаквам на масата.

– Мога ли да продължа да разказвам? – попитах приветливо аз.

– Извинете! Разбира се! Продължете!

Спомням си онази сутрин съвсем ясно, всяка стъпка из острова, всяка дума, която аз и Андрé си казахме. Толкова пъти съм се обвинявал, че го подтикнах към тази безумна идея... Тогава исках просто той да е щастлив и не мислех колко много ще ми липсва, ако го няма. И не само той. Също и Теа…

Не бяхме забелязали, че черни облаци са се насъб-рали. Започна да гърми. Навярно някъде валеше, но не и на острова. Черните облаци бяха доста встрани от нас. Трясъкът от гръмотевиците се разнасяше надлъж и нашир.

Стигнахме до малката спасителна лодка на брега. Мъглата над острова беше започнала да се вдига. Андрé гребеше обратно към яхтата. Когато стигнахме до нея, качихме лодката на борда и я закрепихме здраво. Ние не бързахме да продължим. Отворихме две консерви да заситим глада.

– Ще ловим ли риба? – попита Андрé.

– Точно мислех да те питам същото – отвърнах аз.

Беше около обяд. Андрé извади въдиците и стръвта. Закачихме стръвта на кукичките и хвърлихме влакната от двете страни на яхтата. Ние бяхме в обсега на острова и можехме да бъдем неприятно изненадани от някой патрулиращ катер. Затова аз постоянно се оглеждах във всички посоки. Засега не забелязвах никаква опастност.

– Все още не съм ловил риба – каза той, – но вече усещам вълнението.

– Предполагам, че мястото е добро за риболов – споделих аз.

– Заради острова ли?

– Да. Водата тук, откъм сенчестата страна, е по-хладка. Рибите харесват това, да не са изложени на слънце. Знаеш ли какво искам да ти кажа, Андрé?

– Да, Йонас?

– Ако пътуването във времето не се получи, просто поговори с Теа. Навярно тя ще те разбере… Надявам се, че не е късно. Един ден може и да съжаляваш, че не си я опознал достатъчно добре.

– Бъди спокоен. Все ще измисля нещо... – отвърна малко вяло Андрé.

Изведнъж той започна бързо да издърпва влакното на въдицата си. Андрé беше от другата страна на яхтата и докато стигна до него, от водата вече се показваше една голяма риба. Андрé нямаше нужда от моята помощ. Той умело издърпа рибата на палубата и я пусна в приготвената кофа.

– Добър екземпляр! – похвалих го аз.

– Рибата трябва да е била много гладна. Хвана се доста бързо.

Хванахме още няколко риби. Стръвта свърши и ние прибрахме въдиците. Андрé се опитваше да се държи естествено, но аз можех да забележа, че той като че ли не беше тук. Беше отнесен в своите мисли. Рибите бяха достатъчни да покрият за един-два дни поръчките с рибни ястия в кафенето. Георг умееше да приготвя рибата много вкусно.

Андрé включи дизеловия двигател и витлото се завъртя. После той насочи носа на яхтата към по-дълбоки води и плавно отплавахме към малкото рибарско селище. Андрé продължи да управлява яхтата мълчаливо. Известно време аз се наслаждавах на красивата гледка. Яхтата разбиваше с носа си малките вълни и ги превръщаше в бяла пяна. Вятърът рошеше русата коса на Андрé. Аз не можех да понасям повече неговото мълчание и го попитах:

– Тревожи ли те нещо?

– Не. Нищо не ме тревожи! – отвърна той без да отмества погледа си, вторачен напред в далечината.

– За какво си мислеше?

– За нищо.

– Нещо лошо ли направих?

– Не... Всичко е наред... – отговори някак разсеяно той.

– Не изглеждаш много добре.

– Така ли? – обърна се той към мен. – Ти също.

В следващия момент Андрé ми се усмихна, сякаш искаше да ме успокои.

– Всичко е наред! Не се безпокой! – каза ми той. Аз се престорих, че съм съгласен, и кимнах.

Не се чуваше нищо друго, освен дишането на езерото. Аз изчаках малко. Помислих си, че той желае да каже още нещо и този път ще се опита да бъде по-ясен. Но след като това не се случи, реших да продължа с въпросите.

– Андрé, би ли ми разказал как започна всичко?

– Какво имаш предвид?

– Какво събуди твоят интерес към планетите, време-то, пространството и всички други загадки на вселената?

– А, това ли имаш предвид? – каза Андрé, без да пуска кормилото. – Имам чичо, който колекционира часовници. Той настройва всеки един от тях на различно време. Когато бях още малко момче, веднъж го попитах кому е нужно това? Тогава той ми каза, че времето трябва да бъде свободно, да си тече както си иска. Той прави това от дълго време.

– Твоят чичо е като герой от приказките – отбелязах аз. – А защо той прави това?

– Защото той си мисли, че така може да надхитри времето. Щом живее, обкръжен в многовремие, ще остане безсмъртен.

– А той жив ли е още?

– Да, жив е. Но никога не излиза от дома си. Само вкъщи се чувства защитен. Според него навън времето тече по друг начин.

– Странен човек е твоят чичо!

– Да. Странен е! Когато бях малък, бях много впечат-лен от неговия начин на мислене. Имал съм дълги разговори с него. Той ме запали за тия неща. Знаеш ли, Йонас, че времето съществува само там, където има гравитация? Знам това от него.

– Не – отвърнах аз. – Не знаех това. Моите познания в тази посока са повърхностни. Гледал съм няколко документални филма, но не винаги всичко в тях ми е било ясно.

– Аз не съм го виждал отдавна. Помня, че преди, когато го посещавах често, моят чичо бе зает с разрешаването на въпроса как се движи времето. По траекторията на нарастваща плоска спирала или то има формата на цилиндрична спирала?

– Времето не се ли движи само напред, като вектор? – вмъкнах аз. – Така са ме учили в училище.

– Моят чичо отричаше тази теория. Той оглеждаше всичко, което се отнася до времето, под лупа. По всеки въпрос имаше винаги собствено мнение.

Приближавахме малкото рибарско пристанище. То се виждаше съвсем ясно в далечината. Малки вълни плискаха носа на яхтата и със свистене пяната им целуваше бордовете и́. От черните облаци нямаше и следа. Слънцето свободно огряваше малкото селище. Андрé започна постепенно да намалява скоростта, насочи носа към входа на пристанището, маневрира и успешно пристана яхтата на кея. Пуснахме котвата, вързахме яхтата и слязохме на брега.

– Справи се много добре! – похвалих го аз. – Откъде имаш този опит?

– Не си ли чувал за „Яхтен клуб Жéрар“?

– Не. Все още не. Клубът твой ли беше?

– Клубът беше собственост на моята фамилия. Давахме яхти под наем. Бизнесът вървеше добре до началото на едно лято, когато се изсипаха поройни дъждове. Имаше и силен вятър. Нивото на водата в яхтения залив само за два дни се покачи с повече от метър. Три дни никой не смееше да се покаже навън. Беше си истинска катастрофа. Не само за нас, но и за местните рибари. Някои се възползваха от лошото време и откраднаха яхтите. Всичките седем.

– Защо? Кой би могъл да направи това?

– Конкуренция.

– О! Не беше ли намерена поне една?

– Не. Нито една. Може би бяха умишлено изведени в открито море и след това потопени.

– Получихте ли обезщетение от застрахователната фирма?

– Беше дълга история, но в крайна сметка да. С част от парите отворих кафенето.

– Можеш да продължиш да ми разказваш, но нека преди това потърсим някой ресторант – предложих аз. – Ще е добре да хапнем нещо.

– Ние преживяхме много тежко закриването на яхтения клуб – прекъсна ме Даниел. – Това беше дългогодишна мечта на нашия баща. Всички да работим заедно и да сме винаги едно сплотено семейство.

– Разбирам – казах аз. – Навярно за никой от вас не е било лесно.

Даниел кимна няколко пъти с глава и отново насочи погледа си към мен. Очите му блестяха. Той едва сдържаше сълзите си.

Беше късен следобед. Плътните тежки облаци вися-ха ниско. Поради дъжда ние с Даниел не можехме да предприемем нищо. Стоенето вкъщи беше уморително. Поне за мен беше така. Самотен, странен, непрестанен дъжд. Даниел ме наблюдаваше през цялото време. Дори да гледах встрани, усещах впития му в мен поглед.

Единственото място, където можехме нещо да хапнем, беше една неугледна кръчма. Жената зад бара вършеше всичко. Тя прие нашата поръчка, донесе ни две халби бира, а после се изгуби в кухнята. Не след дълго се появи сияеща с двете порции риба, пожела ни добър апетит и се върна отново зад бара. Тя бе около петдесетте, скромно, но стилно облечена, с късо подстригана, навярно боядисана тъмна коса. Рибата на скара беше вкусна. Ние поръчахме още две бири.

Езерото бе заобиколено отвсякъде с високи зелени хълмове. Навярно то някога е било кратер на вулкан. Слънцето се скри зад един от тях и ние решихме да се върнем в яхтата. Лодките на кея се поклащаха празни сред леките вълни. Нямаше жива душа. Навярно рибарите се бяха прибрали по домовете си.

На брега имаше много малки къщички. Някои от тях още светеха. Сутринта ние бяхме станали рано, недоспали и изморени от пътуването. Намерението ни беше да спим в яхтата. Леглото в нея беше малко, но все някак прекарахме нощта. Трябва да е било около осем вечерта, когато и двамата заспахме.

Аз имах неспокоен сън. Всяка една вълна, колкото и малка да беше тя, поклащаше яхтата. Често се събуждах, обръщах се настрани или по корем и пак заспивах. Всъщност това беше полусънно състояние, в което ме спохождаха непрестанни сънища.

Сънувах Нора като русалка. Тя се гмуркаше в езерото и се появяваше от различни страни на яхтата. Играеше си с мен, като ме караше да я търся. Тя се смееше през цялото време. Нейната дълга коса се разпростираше по гърба и раменете и́. Когато изплуваше отново, Нора всеки път ме приканваше с ръце да отида при нея във водата.

Сънувах и майка ми. Тя ми каза, че знае къде ще отида. Каза ми, че няма да се върна, но да не се тревожа за нея. Аз я чувах, а тя мен не. Беше странен разговор. Объркан. Тази нощ имах и други сънища, за които не бих желал да разказвам. Това бяха сънища, изпълнени с безпокойство, с разочарование и провал, свързани с Андрé и Теа. Често човек сънува места и обстоятелства, за които някой някога е говорил, а съвсем други подробности и лица излизат наяве... От никого неканени сънища вечер идват при нас. И веднъж влезли в тях, сме пленени от тяхната магия и изгубваме себе си в многобройните им портали...

За мен изпълнената със сънища нощ беше свършила и аз лежах буден в леглото. Някъде около четири часа́ станах и излязох на палубата. Въздухът, студен и метален, сякаш можеше да пререже гърлото ми. Небето – без облаци. Слънцето току-що се показваше зад един от хълмовете в далечината. Беше красива утрин. Накацали чайки по яхтата и по всички лодки, слънчеви проблясъци в езерото.

Виждаха се първите рибари, които идваха към кея, говореха си нещо и се смееха високо.

Андрé се събуди малко по-късно от мен. Може би пристигащите рибари, които подготвяха лодките си за отплаване, му бяха нарушили съня.

– Добро утро! Добре ли спа? – попита той. С несресаната си руса коса Андрé приличаше на безгрижно дете.

– Добро утро! Не съвсем! А ти?

– Сънувал си кошмари?

– Няколко – отвърнах аз.

– Уау! Значи си сънувал и заради мен.

– Мислиш ли, че сънищата са важни?

– Не знам какво трябва да означават сънищата – каза Андрé. – Те просто минават бързо през мен и, когато се събудя от тях нищо не остава. И така е по-добре. Те само ме объркват.

– Човек постоянно забравя нещо – казах аз. – Прав си. Понякога е по-добре така.

Както бяхме планували, отплавахме от пристанището по изгрев слънце. Предложих на Андрé да управлява яхтата. Без да спираме където и да е, след около три ча́са стигнахме до отсрещния бряг на езерото, където бяхме оставили колата. Половин час по-късно вече бяхме в кафенето „Портал на времето“. Андрé занесе рибата някъде в кухнята и ме попита дали ще остана за закуска. Аз се съгласих.

– Мислих през цялото време – каза ми тогава той. – Ще се възползвам от идеята ти. Ще се заема отново с моите книги, ще потърся и нови, ще пътувам с трамвая. Ти имаш право, Йонас. По-добре да се опитам нещо да направя, отколкото само да наблюдавам как постепен-но губя Теа все повече и повече.

Това пътуване с яхта ни сближи много. Лятото беше към края си. Тогава още не знаех, че само след по-малко от три месеца никога повече нямаше да видя Андрé. Есента скоро щеше да започне...

От седми октомври станах управител на кафенето. Розали́ и Георг ми помагаха във всичко, с което не можех да се справя сам – доставки, фактури, как да използвам фирмения компютър и всичко останало… Андрé им беше казал, че ще отсъства около месец.

Tой четеше книгите си вкъщи и от време на време ми звънеше да ме пита как се справям с работта в кафенето. Аз му подсказах тази идея, но Андрé можеше и сам да стигне до нея. Не исках нищо друго, освен той да бъде щастлив. Тогава още не знаех колко скъпо ще ми струва всичко това…

Последният път, когато се видяхме с Андрé, беше вечерта на седемнадесети срещу осемнадесети ноември. Тъкмо заключвах вратата на кафенето, когато той позвъни и ми предложи да отидем до езерото.

– Йонас, виждал ли си някога падащи звезди? – попита ме той.

– Няколко пъти – отговорих аз. – Защо ме питаш?

– Тази вечер е пикът на леонидите. Ще се виждат стотици на час. Искаш ли да ги гледаме заедно? Ще бъде страхотно!

– О! Това звучи впечатляващо! Не съм виждал толкова много падащи звезди наведнъж.

– Да, този спектакъл не е за изпускане. Ще мина да те взема с моята кола. След десет минути. Става ли?

– Става!

Аз бях уморен, умирах за сън и единственото ми желание бе да се прибера вкъщи и да спя. Но не можех да му откажа. Нощта беше с ясно небе и студена. На път към езерото Андрé започна да ми обяснява:

– Леонидите са метеорен поток, познат и като метеорен дъжд, който изгаря в земната атмосфера. Това явление се наблюдава, когато Земята пресече орбитата на кометата Темпел-Тътъл. Хората ги възприемат като падащи звезди.

– Сега вече ми е по-ясно. А защо пътуваме толкова надалеко?

– Трябва да излезем от светлинното замърсяване на града. А освен това, надявам се езерото да бъде спокойно и светлината от изгарящите звезди ще се отразява във водата. Така небесният спектакъл ще бъде двоен за нас.

Макар че нощта беше студена, тя наистина бе невероятна. За първи път виждах толкова много метеорити. Андрé ги беше наблюдавал много пъти, но изражението на лицето му бе като на възхищаващо се щастливо дете. Ние се бяхме изкачили на един гол хълм, за да виждаме езерото отвисоко. Бързо преминаващите светлини в небето наистина се отразяваха във водата. Каквито и думи да употребя, ще бъде недостатъчно, за да опиша преживяното в тази нощ.

Когато се връщахме, попитах Андрé дали се е спрял на някоя от възможностите да си върне Теа.

– Още работя по въпроса – отвърна той и все така съсредоточен върху пътя, продължи да шофира.

Около два часа́ през нощта Андрé ме върна обратно у дома. Взех си един бърз горещ душ и си легнах. Мислех си, че цяла нощ ще сънувам падащи звезди, но не сънувах абсолютно нищо.

Андрé беше обещал, че ако открие начин да се върне назад във времето, преди това ще се видим да се сбогуваме. Но това не се случи. Един ден той спря да отговаря на моите позвънявания. Няколко дни чаках съобщение от него. Напразно. Аз не знаех какво се случва, къде се намира той. Няколко пъти го търсих на неговия адрес. Никой не ми отваряше вратата. Вечер прозорците му не светеха. Поколебах се дали да не вляза от страничния вход. Но какво можеше да донесе това? Най-много някой да ме види как прескачам оградата и да си навлека неприятности.

И точно тогава, когато дните ми бяха натежали от усещането за празнота, на единадесети декември сутринта, получих съобщение на мобилния си телефон от него: „Аз успях. С Теа сме заедно...“ Имаше още няколко изписани изречения, но не можах да ги прочета. Те започнаха да избледняват и изчезнаха, сякаш никога не бях получавал това съобщение. Обзе ме някакво странно чувство, сякаш внезапно бях попаднал в бурни води и не виждах бряг, до който мога да доплувам. Но то не беше паника, а нещо като безтегловност, неописуема радост и дълбока тъга едновременно. После краката ми натежаха неимоверно и ме задърпаха отново към земята. Трябваше да седна...

Да, бях развълнуван. Радвах се, че Теа и Андрé бяха заедно… Започнах отново да мисля непрестанно за тях. От самото начало знаех, че тези мисли няма да спрат да ме занимават на следващия ден, както и през останалите дни. Когато той работеше в кафенето, ми трябваха само две минути, за да отида при него или да чуя гласа му по телефона. Аз не знаех, че ще ми бъде толкова трудно.

Не можех да си обясня защо съобщението изчезна от телефона ми. Навярно се беше получил парадокс, който не позволяваше пренасяне на информация от миналото в бъдещето. Бяха нарушени някакви закони на Вселената... Но въпреки всичко, аз получих това съобщение. Този факт ме наведе на мисълта, че няма съвършени неща. Дори и във Вселената...

Колко неудобно беше това, колко смущаващо, когато осъзнах, че този гладък ежедневен поток от срещи и разговори между нас, беше прекъснат. Андрé и Теа ги нямаше. Не знаех, изобщо не подозирах, че те ще ми липсват толкова много. Колкото повече време минаваше, толкова по-неспокоен ставах. Бях като болен. Съзнателно или несъзнателно в мислите ми постоянно изплуваха спомени за тях. Трябваше да намеря сили в себе си и да се сбогувам и с двамата...

По това време бях в кафенето. Не споменах нищо за СМС-а от Андрé на Георг и Розали́...

– Как ли може да се е случило това? – попита ме Даниел.

– Никаква представа! Нямам ни най-малката представа, Даниел! Разбирам, че сте объркан, както и аз... Какво да пием? Вино?

– С удовоствие! Предпочитам да е бяло. Йонас, мислиш ли, че миналото може да се повтори?

– Разбира се, че може! Но има една подробност. Миналото не се връща само. Който го търси, трябва сам да отиде при него.

Аз донесох две чаши и сипах в тях от виното.

– Ясно! – каза Даниел замислено.

– Добре! Докъде бяхме стигнали...? Ммм, да!

Розали́ и Георг отдавна бяха престанали да ме питат дали имам някакви новини от Андрé. Настроението в кафенето беше напрегнато. Когато не беше заета, Розали́ четеше хороскопите във вестниците с надеждата да научи нещо ново за Андрé. И тримата се надявахме, че някой ден той ще се върне и всичко ще бъде както преди. Беше ми странно, че те не забелязваха отсъствието на Теа. Никой от двамата не свързваше изчезването на Андрé с нея.

През зимата дните бяха къси и времето все не ми стигаше. Имах усещането, че живеех в друга реалност. Дните и нощите се сливаха, а аз работех в „Портал на времето“ в очакване следващите гости да са Теа и Андрé. Ей-така, те ще влязат в кафенето и ще си поръчат по едно питие , ще се шегуват и смеят, сякаш никога не са били някъде другаде…

Наближаваше Коледа. Аз помогнах на Розали́ в украсата на кафенето. Поставих разноцветни лампички върху коледната елха отвън. Но за нас този Коледен празник беше тъжен. Вече нямаше с кого да се смея.

Не можех да се срещам толкова често с Нора, както преди. Тя не разбираше защо работя в кафенето. Задаваше въпроси, на които аз не можех да отговоря. Не ми оставаше време за романа.

– Само един въпрос, Йонас – прекъсна ме Даниел. – Подозирахте ли за всичко това от самото начало?

– Не. Тогава изобщо не мислех за себе си. Мога честно да ви кажа, че онзи разговор с Андрé на острова беше спонтанен. Аз исках само да го извадя от меланхоличното му настроение. Исках да го подтикна да потърси начин да си върне Теа. Нищо повече! Никога не съм вярвал истински, че пътуването във времето е възможно, никога не съм си и помислял, че ще загубя Андрé завинаги.

Навън още валеше. Бяхме свикнали с тихия шум от капките, които падаха в тревата и по покривите на къщите наоколо. От време на време се чуваха и поривите на вятъра, които разклащаха върховете на дърветата в гората. През следващите дни слънцето едва ли ще се покаже. С Даниел седяхме близо до запаления огън в камината.

Странни неща се случваха в кафенето. Не знам защо. Може би заради неговото име, а може би и заради неговата отдалеченост от града. Каквато и да беше причината, то привличаше необичайни посетители.

Беше около пет часа́ следобед, четири дена преди петнадесети януари, когато ни арестуваха. Валеше сняг. В кафенето влезе слаб мъж, вероятно около трийсетте. По това време повечето маси бяха празни. Той носеше голяма папка, от тези, които художниците имаха, пълна с множество картини и започна да ги показва на всички гости. От Джубокса се разнасяше стара песен на Елвис и аз не можех да чуя какво ги пита, но те поклащаха отрицателно глави, след което продължаваха техните разговори. Накрая той дойде при мен на бара и си поръча чаша чай. Лицето му показваше загриженост, а погледът му беше тъжен.

Луната и всички звезди бяха там, където винаги са били. Всъщност, имам предвид картините на Андрé, окачени по стените в кафенето. Вчерашният сняг се беше задържал по покривите на къщите и по дърветата в гората, а новият се трупаше върху него. В такава студена вечер за всеки беше по-добре да е на топло и уютно място.

Непознатият остана на бара, отпивайки от чая си.

– Художник ли сте? – не можах да сдържа любопитството си аз.

– Нещо такова... – отвърна той с угрижения си поглед. – Аматьор съм. Бихте ли погледнали моите картини? – попита той, и преди да успея да отговоря, ги извади от голямата папка, поставяйки ги на барплота пред мен.

Аз взех картините и започнах да ги разглеждам. Върху някои бяха изобразени лица на хора, а върху други – красиви пейзажи. Някои от тях – само скицирани, а други – оцветени и показани в детайли.

– Разпознавате ли някои от нарисуваните места? Може би и лицата на тези хора? – попита ме непознатият.

– Пейзажите са просто пейзажи. Те могат да бъдат навсякъде. Не познавам тези лица. Въпреки че не разбирам много от рисуване, мога да кажа, че сте добър художник!

– Благодаря!

Непознатият започна да събира и подрежда карти-ните в голямата папка. Аз бях задържал една от тях в ръцете си – един изключително детайлен портрет на красива млада жена. Tова беше Теа. Аз не можех да забравя очите и́, устните, косите и́... Колкото по-дълго се вглеждах в лицето и́, толкова по-силни ставаха топлите вълни и спомени, които ме връхлитаха. Потъвах все по-дълбоко и по-дълбоко в сините и́ очи, сякаш се давех в океан далеч от брега и не исках вече да бъда спасен.

– Господине, господине! Добре ли сте?

Бях изненадан, че някой иска да разговаря с мен в дълбоката вода, в която се намирах, но когато отместих погледа си от портрета на Теа, видях загриженото лице на непознатия художник.

– Благодаря! Добре съм! Какво има? – попитах тогава аз, малко смутен и още несъзнавайки къде се намирах.

– Бихте ли ми върнали картината, господине?

– Ах, да! Заповядате! – подадох му я с нежелание аз.

– Задържахте я дълго време. Познавате ли тази жена?

– Не, не господине, не я познавам! Не си спомням някога тя да е идвала тук. Просто се наслаждавах на красотата и́. Нищо повече...

– Аз рисувам моите сънища – каза непознатият. – Показвам картините на хората, с надеждата, че някой ще разпознае местата, които съм нарисувал или лицата от портретите. Това е единственият начин да си върна предишния живот. Страдам от амнезия.

– Съжалявам, че не можах да ви помогна. А откъде сте сигурен, че предишният ви живот ще ви хареса? Защо не започнете всичко отначало? – попитах го аз. – Млад сте още!

– Защото трябва да знам дали някой ме очаква, дали не съм нужен на някого – отвърна ми той.

– Да, сериозна причина имате! Продавате ли картините?

– Не. Не ги продавам! – каза непознатият и извади портфейла си да плати чая.

– Аз черпя! – казах му аз.

– Много мило от ваша страна!

– Няма за какво да благодарите! Това е само един чай. Желая ви успех и щастиe!

– Благодаря ви! – каза художникът. – Никой досега не ми е пожелавал това.

Той напусна кафенето с неговата голяма папка с картини, в която държеше будни своите сънища. В главата ми се въртяха различни мисли. Навярно младият художник беше един от любовниците на Теа за една нощ. А може би тя му беше сестра, негова братовчедка...? Както и да е, но със сигурност двамата са се познавали много добре. Били са много близки. Образът на Теа се бе запечатал в съзнанието му до най-малката подробност. Дори амнезията му не е успяла да го заличи. Той не се бе затруднил с рисуването на нейния портрет.

– Защо не го задържахте, Йонас? Защо не му казахте, че познавате Теа? – попита ме Даниел, който мълчеше през цялото време.

– Какъв щеше да бъде смисълът, Даниел? Теа я нямаше. Тя беше някъде заедно с Андрé. И двамата бяха неоткриваеми. Щях да направя нещата за него още по-сложни. Тогава не попитах художника за името му и съжалявам за това. А може би трябваше. Той беше просто един странен непознат, който бе попаднал в капана на един от порталите на времето.

– Мисля, че разбирам мисълта ви, Йонас. Искате да ми кажете, че времето дори да е едно и също, то е разделено на портали. Всеки от нас може да попадне в определен времеви портал и животът му да продължи в него.

– Точно така, Даниел! Въпреки че понякога се случва и да преминем от един портал в друг. Най-простият пример, който мога да ви дам е следният. Живее си някой тихо и спокойно, има приятели, роднини, дом, жена, деца, като всички останали. Но един ден той решава или му се налага да прекоси океана с кораб. Поради буря корабът потъва и той се спасява на необитаем остров. Така този човек остава без важните за него неща, които е имал и животът му продължава в един друг времеви портал, много по-примитивен от предишния. Времето е широко като понятие, а в действителност е необхватно в неговите разновидности в космически мащаб. На практика то остава неразбираемо за човека. Но нека се разсеем малко с други неща, Даниел! – предложих аз. – Хайде да идем до хладилника и заедно да решим какво можем да си направим за вечеря.

– Ммм! Нещо вкусно! – потри ръце Даниел и ме последва в кухнята. Той винаги имаше апетит. Отворих хладилника.

– Какво ще кажете за пържени картофи? Харесвате ли пържени картофи с риба?

– Да! С удоволствие! – каза Даниел.

Осем вечерта. Поривите на вятъра блъскаха и виеха в прозорците. В момента не валеше. Изненадващо, в този момент навън небето беше ясно. Аз копнеех да се обадя на Нора, за да чуя гласа и́. Когато взех мобилния си, се отказах. Разбрах, че не бях готов за това... Времето напредваше и, докато вечеряхме, започнах да разказвам следващата история, която бях счел за нужно, че Даниел трябва да узнае. Спомнях си сравнително добре детайлите в нея и цялостната картина, която съставих от тях.

От момента, в който се преместих в къщата, до ареста, живях на този адрес почти десет месеца, като през последните три бях управител на кафенето „Портал на времето“. През цялото това време, поне веднъж седмично, идваше една жена и винаги разказваше едно и също. Нейните авторски права били откраднати. Тя минаваше между масите и молеше всеки за помощ. Питаше всеки как би могла да си върне авторските права. Никой не и́ обръщаше внимание, защото това си беше повече от абсурдно твърдение.

Аз никога не съм я виждал в изряден вид. Косата и́ винаги беше сплъстена, немита от дълго време. Дрехите и́, стари и износени, висяха върху нейното слабо тяло. Често беше боса. Аз винаги съм искал да се опитам да разговарям с нея, но или съм пропускал нейните посещения в кафенето или пък все се намираше някой, който да я наругае и тя, уплашена, побягваше надалече. Не можех да си обясня защо през цялото време в кафенето се случваха толкова странни неща…

През зимата дните минаваха бавно. Аз бях заел мястото на Андрé като управител на кафенето почти от три месеца и не бях чувал нищо ново за него или Теа. Беше ми станало ясно, че никога повече няма да ги видя. Навярно отсега нататък животът на Андрé ще остане скрит и потаен. Мистериозното негово съобщение не ми излизаше от ума. И се питах колко ли още ще продължи тази зима? Беше тринадесети януари...

Не ми се работеше в кафенето, но бях обещал на Андрé, че ще го заместя. Лишавах се от неща, които преди ми доставяха удоволствие. Може би не трябваше да се премествам в тази част на града. Може би не постъпих правилно спрямо самия себе си, когато предложих на Андрé да го заместя в кафенето. Може би това решение беше необмислено и грешно. За първи път бях започнал да се съмнявам, че животът ми протича в правилната посока.

В късния следобед на четиринадесети януари, навън валеше сняг и духаше силен вятър. Бе станало към шест вечерта, а почти нямаше посетители. Странната жена се появи отново в кафенето, облечена с нейните дрипи, премръзнала и гладна. Още щом я видях да стои колебаеща се на прага, излязох иззад бара и се запътих към нея. Тя се уплаши от бързото ми реагиране и понече да излезе навън.

– Почакайте! Не си тръгвайте! – казах и́ аз. – Влезте! Навън е студено.

Тя се спря, поколеба се за миг, погледна ме в очите и реши да ми се довери. После я поканих да седне на един от столовете, след което помолих Розали́ да и́ донесе чай.

– Как се казвате? – попитах я аз.

– Мелани. Казвам се Мелани Хорват – тихо отговори тя, навеждайки глава. – Откраднаха ми авторските права. Не знам какво да правя.

– И това ви притеснява? Как стана това, Мелани? Разкажете ми.

Тя се замисли известно време, дъвчейки долната си устна.

– Бях на почивка в чужбина. Когато се върнах вкъщи, вратата беше разбита. Липсваха много неща. Също и авторските ми права. Те бяха всичко, което имах – каза тя и се разплака. – Негодници!

– Не! Не плачете! Как изглеждаха вашите авторски права? Обяснете ми!

На Мелани и́ трябваше малко време, за да овладее сълзите си, погледна ме плахо и каза:

– Преди се занимавах с професионална фотография. Имах много снимки вкъщи. Отвсякъде, където съм била. Всички бяха откраднати. Късометражните ми филми, които бях правила. Фотографската ми техника... Правех снимки на красиви сгради, на природата, на известни личности... – Мелани каза всичко това много бързо, сякаш искаше да се освободи от отдавна носено бреме. Тя изведнъж започна отново да плаче.

– Как мислите, кой би могъл да направи това?

– Това бяха хора – каза Мелани.

– Кои хора?

– Мисля, че е по-добре да не ви разказвам за това. Тези хора не бива да се дразнят. Искам само да получа обратно авторските си права.

– Страхувате ли се от тези хора?

– Да – отвърна тя и нейните очи зашариха неспокойно, като че ли проверяваше за опасност.

– А в гората, тази зад кафенето, били ли сте? Правихте ли снимки на животните, на дърветата там...?

– Да. Гората е много красива! Както през зимата, така и през лятото – каза тя и за първи път се усмихна.

Реших, че след тази нейна усмивка, ще мога да я предразположа към по-голяма откровеност.

– Родителите ви живи ли са? – попитах я аз.

– Вече не ги виждам – отговори Мелани. Тя изглеждаше малко неспокойна.

– Защо?

– Вие сте първият човек, който иска да ми помогне – каза Мелани и тогава ми стана ясно, че тя не иска да говори за родителите си. Тя отново се опита да се усмихне. Но това беше една тъжна и подправена усмивка, в която имаше повече болка, отколкото някаква спонтанна радост. Усетих, че тя се срамува от мен.

Розали́ донесе чай за Мелани и кафе за мен. Беше тъмно навън, но човек можеше да забележи как вятърът постоянно променяше посоката на падащите снежинки. В кафенето двама старци от квартала си говореха тихо. И двамата жестикулираха разпалено. Те не се интересуваха нито от Мелани, нито от нашия разговор.

Аз усещах промените в тялото и́ и в душата и́. Кражбата или нещо друго, я бе разтърсило и променило разума и́. Гледах как тя разрошва кичурите си сплъстена коса, после ги разпуска и сякаш това нейно занимание и́ помагаше да се почувства по-добре. Мелани ме забеляза, че я наблюдавам и ми се усмихна отново с нейната подправена усмивка, сякаш кокетничеше с мен. Изведнъж тя хвана косата си, увъртя я и я прибра на кок.

– Пийнете от чая! Поне малко ще се стоплите! – подканих я аз, защото тя не докосваше чашата. – Много съжалявам, че ви се е случило това.

Мелани се престраши и с уплашени очи, като се оглеждаше встрани, взе чашата и отпи от чая. Аз не знаех как да тълкувам странното и́ поведение.

– Не се страхувайте. Тук сте в безопасност – окуражих я аз. Мелани остана със сведен поглед и не казваше нищо. – Значи вашите снимки са вашите авторски права. Така ли трябва да ви разбирам?

– Да. Не знам какво да правя. Можете ли да ми помогнете?

– За съжаление аз не съм разследващ полицай. Аз съм най-обикновен човек, като всички други – казах и́ аз. – Кога стана кражбата?

– Преди много време. Не знам точно, защото и къщата я няма вече. Никой не ми вярва, че някога съм живяла там – каза Мелани и отново се разплака. Тя се опита да потисне едно нервно потрепване върху лицето си, но не успя.

– Успокойте се! Всичко ще бъде наред. Навярно сте гладна. Останете на масата, а аз ще видя какво е сготвил нашият готвач днес. Сега се връщам!

Влязох в кухнята. Във въздуха се носеше ароматът на топла храна. Попитах Георг какво е останало от обяд. Той започна да изброява различни ястия. Аз избрах зеленчукова супа и пилешко с картофи за Мелани. След това занесох двете чинии на нейната маса и се върнах зад бара, за да я оставя да се нахрани на спокойствие. Тя изяде всичко много бързо и напусна кафенето в момент, когато приготвях бутилка „Каберне Совиньон“ и две чаши за едни нови гости. Може би Мелани си бе помислила, че ще трябва да плати за чая и храната и затова бе хукнала навън. Този път не ми беше удобно да излизам, за да я връщам обратно. Имах да обслужвам други гости.

Тогава се запитах дали можех да се доверя на Мелани. Така ли се е случило всичко, както тя казва? И защо точно на нея? Случайно е снимала някого? Имала е някакви доказателства против него? Уличаващи снимки? Компрометиращи? За всичко това можех само да предполагам...

– Малко не ми се връзва тази история за Мелани с изчезването на брат ми. Не разбирам, Йонас! Защо ми я разказахте?

– Не бързайте толкова, Даниел! Сега ще ви обясня. Оставих тази история за накрая, защото имам предположение, че тя има някаква връзка с неразгаданото мистериозно изчезване на Теа, Андрé и сестрите Хелман.

– Мислите, че Мелани също е намерила пътя?

– Възможно е! Или някой и́ го е показал. Не твърдя, че е истина. Само предполагам. Мелани никога не е била толкова близка с някой и точно затова нейното отсъствие не е било забелязано. Никой не е подал сигнал в полицията, за да бъде тя обявена за издирване. Така мисля аз.

– Но Мелани може да е напуснала града, може да е умряла от премръзване през оная зима…

– А може и да е последвала Теа и Андрé. Тя може да е петият изчезнал човек!

– На какво почива вашето предположение, Йонас? Вие търсихте ли я?

– Опитах се. Имам познат бивш съученик, който работи в адресната градска служба. Още на следващия ден, рано сутринта, му се обадих по телефона с молба да ми даде сведения за нея. Лице под името Мелани Хорват не бе регистрирано там. Звънях в болниците и в полицията, но без резултат. Може би грешката беше моя, защото аз не попитах Мелани в кой град е живяла, къде се е случила кражбата. Носят се слухове, че някъде в другия край на гората имало пещери, в които живеели бездомници и навярно тя също е била там. И мисля, почти съм сигурен в това, че Мелани е петият изчезнал човек. От онази зимна вечер, когато тя беше в кафенето, никой не я е виждал повече.

– Йонас, в кой век сме? Кой живее в пещери? Не вярвам в това! – на лицето на Даниел се появи лека скептична усмивка.

– И аз не вярвам. Само казвам какво си мислят хората.

– Всичко, което ми разказахте е много заплетено. Но въпреки това, сега зная много повече отпреди. Красива история! Благодаря ви, Йонас!

– Колкото и да е красива, толкова е и тъжна…

– Имате право, Йонас. Историята е тъжна. Но аз съм щастлив, като зная, че Андрé е жив – каза Даниел, който беше станал и нетърпеливо ходеше напред-назад във всекидневната. – И трябва да знаете, че оценявам вашата готовност да преминете заради мен още веднъж през времето, което сте преживели, за което много ви благодаря!

– Даниел, вие трябваше да узнаете истината. Беше ми приятно да я споделя с вас. Аз ви дължах това.

– Благодаря ви още веднъж, Йонас! А всичко това разказахте ли го в полицията? – попита ме Даниел.

– Не! И как бих могъл? Те нямаше да ме разберат, нямаше да ми повярват. Аз нямам доказателства, нито свидетели...

– А някои дори биха си помислили, че умишлено сте измислили тази история и хладнокръвно укривате четири трупа!

– O, да! Или дори пет! – усмихнах се аз. – Би било напълно възможно да ме обвинят в това! А дори да ми бяха повярвали, докъде би ги отвел моят разказ? Kакво биха могли да променят разследващите? Никой не може да намери Андрé, никой не може да го върне обратно.

– Да, така е! – съгласи се Даниел.

– Сложно е както за обяснение, така и за разбиране...

– Какво мислите, Йонас? Андрé би ли се върнал някога?

– Даниел, Андрé е щастлив там, където е. Той не иска да се връща. А и да иска, може би не може.

– Това, в което вярвам е, че със сигурност неговото отсъствие е само временно и то няма да продължи вечно. Може би скоро брат ми ще намери начин да се върне.

Аз кимнах окуражително.

– Да, съвсем правилно! Е, зависи… Ако времето и обстоятелствата позволяват и, ако му се отдаде възможност, брат ви ще ви посети някой ден. Даниел, животът продължава. Не бъдете толкова тъжен! Може би един ден Андрé ще се появи отново.

Не, аз не вярвах в това, което току-що казах на Даниел. Но той имаше нужда от надежда и аз реших да му я дам.

– Всичко това ми изглежда странно – каза Даниел. – Да, наистина всичко е много сложно. Нека и аз ви раз-кажа какво ми се случи веднъж. Това стана последният път, когато бях тук, преди около три месеца. Шляех се около кафенето с надеждата да намеря някакъв знак, оставен от брат ми и тогава към мен се приближи един самотен и измъчен от живота скитник. Той ми каза, че е опасно да се навъртам наоколо, че мястото било прокълнато. Всеки, който приближи кафенето, рано или късно ще го сполети нещастие. Той не каза нищо повече и изчезна в гората.

– Когато хората не могат да си обяснят нещо, те измислят небивалици. Те правят нещата още по-неразбираеми, като им прилепват неверни епитети и така ги усложняват още повече.

– Навярно имате право, Йонас. И още нещо. Андрé още не е обявен за мъртъв, но аз един ден ще го наследя. Не знам, не съм решил още – каза Даниел, – но аз най-вероятно не бих отворил кафенето отново.

– На ваше място бих направил същото. Вдигна се много шум около изчезването и всички хора в района са наплашени. Никой няма да прекрачи прага му, ако го отворите отново.

– Дори да се смени името му?

– Да, може да го промените, но и с друго име, хората пак ще свързват кафенето с „Портал на времето“, с изчезналите и с проклятието.

– Според вас какво бих могъл да направя?

– Съборете го, Даниел! Заличете го от хорските погледи. Само тогава един ден те ще забравят, че на това място някога е имало кафене, наречено „Портал на времето“, че е имало безследно изчезнали хора. Навярно след двадесет или тридесет години и за проклятие няма да се говори. Ако кафенето остане, всеки ще го заобикаля. За вас и за всички други така ще е най-добре. Хората в квартала не се чувстват спокойни след случилото се. Когато пазарувах сутринта, в магазина никой не отвръщаше на поздравите ми.

Даниел се замисли за момент и каза:

– Може би сте прав. Трябва да помисля. Благодаря ви за гостоприемството! Решил съм да пътувам още тази нощ.

– Разказах ви до най-малката подробност всичко, което знам. Надявам се, че съм ви помогнал.

– О, да, вярвам на всичко, което ми разказахте. Сега се чувствам по друг начин.

– Как точно? Какво имате предвид?

– Още първия път, когато влязох в жилището на Андрé, вътре цареше пълен хаос. Неговите любими комикси, книги за вселената, фантастични романи, всички те бяха разхвърлени. В спалнята, във всекидневната, в кухнята... Сега, когато ми разказахте тази история, разбирам защо той е оставил този безпорядък в дома си. Вярвам ви, Йонас. Всичко се връзва...

– Даниел, Андрé е там, където той иска да е.

– Йонас, не може да се отрече това, че историята на Андрé е мистериозна и пълна с изненадващи обрати. Но все пак, мисля, че той е постъпил правилно. На негово място и аз бих направил същото и затова го разбирам. Където и да се намира сега брат ми, той е най-големият щастливец на света. Намерил е голямата си любов. Това ме кара и аз да се чувствам щастлив. Но защо не се е свързал с мен, за да се сбогуваме? Това не мога да си обясня.

– Разбирам ви, Даниел! Вие не сте очаквали от него да направи това. Навярно един ден ще го срещнете и ще го попитате сам.

– Аз имам смътната увереност, че в някакъв момент Андрé ще се върне – каза Даниел. – Тази увереност поддържа надеждата ми и ми дава подкрепа. Ето защо дори не мога да си представя какво всъщност означава, че той никога няма да се върне.

– И аз се надявам! Андрé сигурно се тревожи за теб – казах аз.

– А вие, Йонас? Къде искате да бъдете? Ще останете ли в тази къща?

– Ще се опитам – отвърнах аз.Честно казано, не знаех къде другаде бих могъл да отида, не знаех къде принадлежах. – Трудно е за всеки да бъде сам там, където са останали твърде много от спомените му. Но не се тревожете за мен! Ще се справя някак. Всъщност, аз ви дължа едно извинение, Даниел!

– За какво, Йонас? – попита Даниел и реши да седне отново.

– Когато бях управител на кафенето, в онази декемврийска вечер, вие дойдохте и ме попитахте знам ли къде е брат ви. Аз наистина не знаех къде е той, не знаех дали ще се върне. А и как можех да ви обясня всичко само с няколко изречения? Сега разбирате защо тогава това не беше възможно. Не можех да ви дам каквато и да било информация. Андрé и останалите изчезнаха по загадъчен начин. Но вече това, което знам аз, го знаете и вие. Нищо не съм скрил от вас. Нищо не съм измислил. Моля ви да ми обещаете нещо, Даниел.

– Какво е то?

– Запазете тази история за себе си, Даниел. Обещайте ми! Не я разказвайте на никого.

– Обещавам! И без това никой не би ми повярвал.

– А останалото го знаете. Сутринта, след първия истински сняг, на петнадесети януари, около десет часа́, когато отваряхме обикновено кафенето, пред него ни очакваше група полицаи. Те арестуваха и трима ни. Мен, Розали́ и Георг. Последваха дълги и безсмислени разпити с едни и същи въпроси. През пролетта те разораха земята около кафенето, търсеха и в гората следи от улегнала почва. Претърсиха дома ми и разкопаха почти цялата градина. Оставиха ни в ареста, дори и след като не намериха каквито и да било улики. Общественият натиск беше силен. Ние тримата бяхме всичко, което разследващите имаха. Медиите спекулираха със случая, макар че не разполагаха с никакви факти. След шестия месец първо освободиха Георг. Той, като готвач, нямаше пряк контакт с клиентите на кафенето. Така аз и Розали́ останахме двамата основни заподозрени относно четиримата безследно изчезнали. Разбира се, че през цялото време ние бяхме в отделни килии. След още три месеца, поради липса на каквито и да било доказателства, освободиха и нас.

– Трябва да тръгвам, Йонас! Всичко това е разбираемо и тъжно, същевременно затруднително и обезнадеждаващо – каза Даниел и въздъхна дълбоко.

– Не бих ви задъ́ржал повече. Беше ми приятно с вас, Даниел Жéрар! Приятен път!

– На мен също, Йонас Бергер! Най-добрият разказвач, когото познавам! – засмя се Даниел.

Ние се прегърнахме за сбогуване.

– И карайте внимателно! – извиках след него аз.

III

Аз гледах как Даниел се отдалечава. Той отвори градинската порта и изчезна от погледа ми. Очаквах, че ще се обърне и за последно ще ми помаха за сбогом, но той не направи това. Дъждът още валеше. Беше ми приятно да освежа ума си и затова не бързах да вляза в къщата.

Даниел ме бе попитал дали ще ми е тъжно, ако напусна това място. Не, не бих съжалявал. Бих могъл да му кажа, че когато го напусна, това ще бъде голямо облекчение за мен. Аз вече не се чувствах щастлив тук. Но не можех да му кажа всичко това. Даниел вярваше, че Андрé един ден ще се върне и ще ме потърси. Той разчиташе на мен...

Светлините в градината се бяха включили. Ситният дъжд едва ромолеше. В мен се бяха събудили много предишни спомени и не исках да оставам сам вкъщи. Колко често съм си задавал едни и същи въпроси? Тогава, а и след това. Преди години бях чел един научнофантастичен роман, в който светът е потънал в развалини и мръсотия. Точно така чувствах душата си сега. Загубеното беше загубено... В този момент иззвъня телефонът ми. Той беше във всекидневната и ми трябваше малко време, за да стигна до него. Може би е Даниел. Забравил е да ми каже нещо или има още въпроси...? Бях се измокрил малко от дъжда. Беше единадесет вечерта.

– Здравей, Йони! Разбрах от вестниците, че са те пуснали от ареста. Много се радвам за теб! Кога ще се видим?

Аз познавах Нора много добре и веднага усетих нейното колебание и тревожната нотка в гласа и́. Чувствах известна сдържаност и напрегнатост от нейна страна.

– Не знам точно. Трябва ми малко време... Нещо важно ли има?

– Обичаш ли ме още, Йони?

Аз чувах дълбокото и́ дишане.

– Разбира се, че да! Какво се е случило?

– Така или иначе ти ще узнаеш. По-добре ще е, ако го научиш от мен...

Нора замълча, сякаш не искаше да продължи. Тя беше решила да ми каже нещо важно, нещо, което я притесняваше, но имаше нужда от време и аз реших да и́ го дам. Беше явно, че на нея и́ е трудно да доведе започнатото до край.

– Какво, Нора? Какво искаш да ми кажеш? – попитах я аз с най-нежния глас, който можех да изрека.

– Йони!? Тук ли си още?

– Да. Тук съм – казах аз и седнах на дивана.

– Все още ли ме обичаш?

Към нейното дълбоко дишане се прибавиха хлипане и подсмърчане и аз започнах вече сериозно да се тревожа.

– Много те обичам! Не съм спирал да те обичам! – казах и́ аз и наистина бях искрен.

– Гласът ти е толкова мек и топъл... Вярвам ти, Йони... Аз… аз бях бременна... – каза след малко Нора. – Ти беше в затвора... Бях в паника и… и не знаех какво да правя сама... Кажи нещо, Йонас! Йони? Чуваш ли ме? Можеш ли да ми простиш?

Не намирах точните думи и не казвах нищо. В този момент изпитвах нужда да изкрещя. Силно и продължително. Въпреки това, аз успях да се сдържа. Можех ли нещо да променя с моето крещене? Всичко отдавна е свършило.

Навярно се е случило още през първия или втория месец от престоя ми в ареста, когато ме разпитваха десетки пъти на ден, когато мисълта за Теа и Андрé не ми излизаше от главата, когато бях унизен и безпомощен. Какъв съвет можех да и́ дам тогава, когато бях притискан от всички страни? Не можех да спя, не можех ясно да мисля… А сега бях поставен пред свършен факт. Моето крещене още повече би разстроило Нора. На мен то нямаше да ми помогне много. На нея още по-малко. Кое решение би било правилно в онзи момент и кое неправилно, беше трудно да се определи. Всички летни дни за мен се състояха само от очакване. Очакване кога ще напусна тази малка затворническа килия. Тогава единственото ми спасение беше моят ръкопис. Писането ме поддържаше духом.

– Много ли те болеше? – едва ли някога съм задавал по-глупав въпрос от този.

– Не... Бях под упойка...

– Добре! Това е добре! Всичко ще бъде наред. Не плачи, скъпа... Обичам те!... Липсваш ми! Ще се видим след няколко дни... Моля те, не плачи повече...

Не знаех какво повече можех да и́ кажа…

Дъждът се усили отново. Аз гледах с празен поглед едрите капки, осъзнавайки, че нямам право да съдя или обвинявам никого. Колко крехък и непредсказуем е животът? Можех да бъда баща, да сме семейство... Гледайки дъжда, ме обзе смирение, почувствах се лек, нищожен, прашинка от всемира. Нищо ново под слънцето… каквото е било, то пак ще бъде... и каквото се е правило, пак ще се прави…

В къщата отсреща някой мечтаеше, гледайки също като мен дъжда. Различавах само нечий силует. Разбира се, че той не беше на Якоб. Бавно започнах да идвам на себе си. Времето не бе за разходки, но аз наистина трябваше да изляза. Нора можеше да не ми казва всичко това по телефона. Ако бяхме се срещнали някъде, щях да я прегърна, да се опитам да я утеша. Сега тя е сама с нейната болка... А може би се е страхувала? Тя не е знаела как бих реагирал на новината за аборта…

Но колкото и да се опитвах да разбера, оправдая и оневиня Нора, истината за мен си оставаше тази, че тя никога не ми се е доверявала достатъчно. Едва сега си дадох сметка за това... Въпреки честите телефонни разговори, които тогава провеждахме с нея след ареста ми, тя не ми каза нищо за нейната бременност...

Постепенно започнах да осъзнавам, че съм заобиколен от множество големи разочарования. Чувствах се малък, незначителен, невидим. Неохотно се съгласявам, че трябва да приема нещата такива, каквито са… Не исках да повярвам, че това беше моят живот. И не ми оставаше нищо друго, освен да крещя. Дълго и продълително... Гласът ми заехтя в празната къща…

Чувствах се опустошително. Не ме свърташе на едно място. Имах чувството, че ако не предприема нещо веднага, земята под мен ще пропадне. Мистериозен импулс ме подтикваше да изляза навън.

Загасих огъня в камината с вода от кухнята. На пода лежаха празни бутилки, а на масата имаше мръсни чаши за кафе, чаши за вино и чинии. Няма значение, помислих си аз. Утре или по някое време, когато се върна, ще въведа всичко в ред...

Отворих френския прозорец, минах през него и го затворих след себе си. Тръгнах по градинската пътека под дъжда. Вятърът виеше пронизително в гората, сякаш искаше да я разкъса. Точно когато заключвах градинската порта, започна да вали още по-силно. Това е само един дъжд, помислих си аз. Рано или късно той ще спре. Бях без чадър и закрачих възможно най-бързо към трамвая, който беше на спирката. Качих се в него и той потегли. Навярно ватманът ме бе забеляал и ме бе изчакал. Обзе ме чувство на вътрешно примирение. Бях напуснал къщата, която бе изпълнена само с тъга. Това беше едно импулсивно желание, извън моето съзнание, което преди всичко предопределяше нуждата ми от бягство. Нищо друго не нарушаваше тишината, освен дъждовните капки.

Аз гледах през прозореца вляво от мен. Предният ден беше четвъртък. Всъщност, четвъртъкът не бе свършил. Беше малко преди полунощ. Шумеше тих дъжд. В началото бях единственият пътник. Градът ми се стори променен, но не си дадох труд да потърся в спомените си как изглеждаше преди. Той беше същият и в същото време беше друг. И тогава в съзнанието ми проблеснаха неочаквани подробности, свързани с Нора, с Андрé, с Теа, с Даниел... Толкова точни подробности, които изглеждаха без значение в момента... Сякаш имах очакването, че зад всеки уличен ъгъл отвън би могло да се появи познато лице. Бях потънал в това чувство на празнота и вина, което отдавна не ме напускаше. Тогава разбрах, че да се радваш на щастието на някой друг е непоносимо тъжно.

Все още гледах през прозореца на трамвая. Дървета и сгради бягаха пред погледа ми. Улиците бяха празни, а магазините затворени. Мокрият град блестеше под светлините, идващи от рекламите и уличните лампи. Това беше ясна, завладяваща светлина, която ме заслепяваше и в крайна сметка свикнах с нея. Аз пътувах без цел и посока. Тогава разбрах, че мястото ми вече не е тук. Маршрутът на трамвая беше променен или по-скоро не помнех откъде минаваше той. Съобщаваните имена на спирки не ми говореха нищо. Нещо не беше както трябва. Не можех да се ориентирам в коя част на града се намирам. Аз не можех да разбера какво става. Моите спомени пълзяха като сенки около мен… Всичко беше минало – много отдавна затворено в един от многото портали на времето. Беше ли безсмислено да се ровя в отдавна забравени събития, които мълчат, оставени поради давност, някъде в полицейските архиви? Тази история с Андрé, Теа и всички останали ми даваше този добър вид тъга, която ме правеше да се чувствам жив. Какво облекчение... Каква ирония... Жив и самотен. Исках утрешният ден да ми донесе нещо различно, нещо, което ще ме накара да бъда щастлив… нещо трайно и смислено… Никога не съм се чувствал толкова самотен, както сега.

На една от трамвайните спирки се качи влюбена двойка. Момче и момиче. Навярно около двадесетгодишни. Те бяха мокри и се смееха шумно. Една обикновена влюбена двойка, която в този момент се интересуваше само от себе си. Те седнаха недалеко от мен, като продължаваха да говорят, да се закачат и смеят. Двамата бяха толкова щастливи и толкова заети със себе си, че като че ли не забелязваха другите пътници.

– Не прави така, Андрé! Не е честно! Не ми причинявай това! Боли ме! Престани! Не прави така! – повтаряше момичето през смях. В един момент тя се извърна и започна да удря момчето с юмруци по гърба. Той се забавляваше и дори я поощряваше.

– Точно така, Теа! Още можеш! Продължавай! – дъждовни капки се стичаха от косите им.

– Ще ме дразниш ли още? А? – казваше Теа и продължаваше да удря слабо Андрé по гърба.

Не можех да повярвам! Това бяха наистина те – Теа и Андрé! Тя беше с къса коса, с кожено яке и с черни джинси. Млада, красива и лъчезарна. Невинна. Андрé си бе оставил мустаци и дълги бакенбарди. Младежките косми по лицето му бяха тънки и редки. Устата ми неволно се изкриви в умилителна усмивка. Това, което се случваше пред очите ми, беше като прекрачване в миналото през няколко невидими врати.

Аз се хванах за бедрата и ги стиснах силно. Не, това не беше сън. Не беше и видение. Имах непреодолимото желание да отида при тях. Исках да ги поздравя, да ги прегърна, да им задам хиляди въпроси, да прекараме цялата вечер заедно... Понечих да стана от мястото си, но само след миг осъзнах, че не трябва да правя това. Седнах отново. Те едва ли щяха да си спомнят за мен. Кой би имал бъдещи спомени? Аз не съществувах за тях. Те се намираха в друг времеви портал. Как можеше да се случи това? Преплитане на времеви измерения? Някаква спираловидна времева динамика или изкривяване на времето? Не бях запознат с тези неща и не можех да намеря каквото и да било обяснение за тях...

Теа и Андрé слязоха след няколко спирки. Сърцето ми биеше лудо от вълнение. Имах сълзи в очите си... Те не ме познаха. Не ме забелязаха. Или по-скоро аз не съществувах в тяхното настояще. Няколкото спирки с трамвая в дъжда ме бяха върнали назад във времето... Това беше невероятно! От този момент нататък нямах страх от неизвестното и несигурност относно това, което щеше да ми се случва. Точно обратното! Едва се сдъ́ржах от щастие. Не можех и не исках да променя нищо от това, което преживях. Може би пак ще ги видя двамата, пресичащи някое кръстовище или в градското кино...

Тогава осъзнах напълно, че мястото ми вече не е там, където бях. Погледнах неволно към прозореца на трамвая и видях отражението си. Оттам ме гледаше един красив тийнейджър. Замълчах за момент замислено, след което го попитах, сочейки го с пръст:

– Хей ти? Какво ще правиш ти сега?

Слязох на следващата спирка. Не се чувствах ни най-малко неспокоен, въпреки че около мен всичко трепереше. Трябваше да се опитвам да запазя равновесие. Беше тъмно, както преди. Трамваят отмина и трептенето изчезна. Накъде да тръгна? Пресякох улицата, вперил поглед в монументалната фасада пред мен. Това беше гара. Бях само на осемнадесет години и се чувствах лек, много лек... Бях малко замаян.

– Здравей!... Йонас, здравей!

Обърнах глава към посоката, откъдето идваше гласът. Беше едно момче на моята възраст.

– Йонас? Това ти ли си?

– Не! – отвърнах аз и ускорих крачки, прикривайки лицето си между раменете ми... И докато се отдалечавах, обърнах глава назад и извиках високо с преправен глас: – Припознали сте се!

Мисля, че няма значение къде ще попадне човек – в миналото или в бъдещето – всичко ще му изглежда странно, а хората около него винаги ще му се струват подозрителни… След няколко крачки в дъжда се почувствах по-добре и тръгнах да се разхождам по улиците – непознати улици и сгради. Само някои от имената им ми подсказваха, че някога този град е бил моят град, по чиито улици са минавали познати хора. А сега… Сега съм тук. Случаен човек на случайно място. И отивам някъде. Къде ли? Запомнил съм някакъв трамвай, който преди спираше до моя дом. Сега трамваят отива другаде… Град… Град с улици, с хора, с кафенета и магазини, със стари трамваи… Вървя по алеите в някакъв парк и се разминавам с почти невидими сенки на роднини и приятели, на стари любови. Хиляди спомени оживяват, като избледнели стари снимки... Безкрайни редици дървета и падащи листа от тях по улици и тротоари. Стигам до място, което изглежда още по-безлюдно от предишните. Въпреки че градът е чист и на места добре осветен, той ми е пуст и непознат. Аз пресичам един площад, в средата на който има много цветя и малки осветени фонтани. После следват само тесни тъмни улички. Няма никой друг на тротоара... Вероятно като дете съм се изгубвал в този квартал десетки пъти… С всяка стъпка чувството, че тялото ми всъщност не ми принадлежи, става все по-силно. Но аз все още усещам земята под краката си...

Една жена с късо червено яке, мина покрай мен и ми се усмихва. Тъмно бе и не видях добре лицето и́. Тя ме подмина, но след малко се върна.

– Ние не се познаваме, но какво ще кажеш да опитаме заедно? – попита ме тя.

– Вече е късно. Трябва да се прибирам – казах малко смутено аз. – Вкъщи ме очакват. Може би друг път. Но можем да повървим малко заедно.

Без да каже и дума, непознатата жена тръгна редом с мен. Лицето, ръцете и дланите и́, краката и талията и́ бяха пропорционални на тялото. Тя запали цигара, присви очи и издуха дима във въздуха.

– Искаш ли и ти?

– Благодаря! Аз не пуша!

– Нищо ли не искаш от мен? Освен да се разхождаме и да разговаряме?

– Да. Това е добре като за начало, не мислиш ли? – отвърнах аз.

– Е, това всеки може да го направи. Трябва да се отпуснеш. Отвори сърцето си, бъди свободен. Иначе не може да водим открит разговор – каза непознатата. – Аз не искам да те поучавам. Раменете ти все още са напрегнати. Не знаеш какво да правиш, нали?

– Малко съм изненадан и объркан – отвърнах аз, след което тя се спря, обърна се към мен, погледна ме някак изпитателно и каза предизвикателно:

– Знаеш ли, струва ми се, че ти не си този, за когото те мисля.

– Откъде можеш да знаеш кой съм, преди да сме говорили. Ти дори не ме познаваш!

– Така е – съгласи се тя, сякаш беше решила да ми даде още един шанс.

Ние продължихме да вървим по тъмните улички.

– Мисля, че знам какво искаш да ме попиташ – наруших мълчанието аз.

– Добре! И какво точно?

– Дали те харесвам.

– Може и така да се каже, – усмихна се тя и бързо добави: – А ти харесваш ли ме?

– В известен смисъл да.

– Какво харесваш в мен?

– С теб се разговаря лесно. Това ми харесва. Не виждаш ли, че още сме заедно?

– Какво означава това за теб?

– Това означава, че те харесвам.

– Тогава всичко е наред! – отвърна тя. – Не се притеснявай! И аз те харесвам.

В този момент усетих, че всяка следваща дума би била твърде объркаща за мен. Известно време наблюдавах непознатата жена мълчаливо.

– Ние сме тези, които просто продължаваме по пътя си, без да се притесняваме – добави малко по-късно тя, после пак замълча, но отново за кратко. – Аз съм на двадесет и пет – продължи тя. – Може би малко по-възрастна от теб. Мога ли да ти дам един непоискан съвет? Винаги има първи път!

Непознатата забави крачките си, така че ние вървяхме заедно рамо до рамо.

– Трябва да има нещо, което искаш да ми кажеш – погледна ме тя. – Или може би нещо да ме попиташ?

Вървях известно време и гледах мълчаливо трото-ара, нервно пъхнал ръце в джобовете си. После тя ме прегърна през раменете и ме поведе в посока към парка. Косата и́ ухаеше приятно. Аз бях само един тийнейджър без какъвто и да е опит. Бях любопитен какво ли ще е първото ми преживяване с жена. Сърцето ми биеше лудо от вълнение, не преставах да се потя и вече имах ерекция. Нейните думи ме объркваха още повече.

– Как се казваш? – престраших се да попитам аз.

– София. А ти?

– Йонас.

– За какво си мислиш, Йонас? – попита София.

– За нищо специално.

– Разкажи ми нещо весело.

– По-добре не! – отвърнах аз.

След това София дълго време не каза нищо. Навярно тя беше дошла при мен, за да отвори нова страница в живота ми. След двадесет-тридесет крачки тя ме хвана за ръката и ме спря. Oбърна се към мен и обгърна главата ми с двете си длани. После София плъзна лявата си длан зад тила ми, а пръстите на дясната прокара през лицето ми, задържа ги върху моите устни, приближи лицето си до моето и едва тогава ме целуна. Аз също я прегърнах и я стиснах нежно. Една прегръдка, една целувка в тъмнината... Устните и́ ухаеха на праскови. Ръцете ми бяха обвили нейното тяло, за да направят целувката по-дълга. Тялото ми трепереше от вълнение...

– Много си добър в целувките! – каза тя.

След няколко минути стигнахме до безлюдния парк с детски съоръжения за игра, с дървета и храсти. Седнахме на една от пейките и започнахме безмълвно да се събличаме…

Имах чувството, че изкачвам планина, опитвайки се да се задържам с ръце и крака в скалите, внимавайки да не се свличам надолу. В полумрака продължихме да се изкачваме все по-нагоре по стръмната планина. Всеки орган, всеки мускул, всяка фибра от тялото ми копнееше за светлина. Едва виждах София, но ясно усещах нейното тяло и топлия и́ дъх. Къде бяхме по това време след полунощ? Изкачвахме се все по-нагоре и по-нагоре към планинския връх, към слънчевата светлина. София стенеше моето име, сякаш ме беше изгубила по пътя нагоре и ме търсеше в тъмнината. Въздухът ставаше все по-горещ. Аз я държах здраво и заедно продължавахме да се изкачваме още по-нагоре. Всичко се рушеше и се изграждаше отново и отново пред очите ми. Няколко пъти. Бях въвлечен в игра на надмощия. Телата ни се преплитаха и не искаха да се разделят. Бях на седмото небе! Чувствах се страхотно, като истински мъж. Обливаха ме топли вълни. Не можех да сравня това преживяване с нищо друго. И никаква мъдрост тук не беше нужна...

Аз достигнах върха на планината и видях слънчевата светлина...

Ние лежахме неподвижни и тихи върху пейката. Нежен вятър галеше голите ни тела. Аз бях със София и това, че бяхме заедно, ми харесваше.

Незнайно защо от паметта ми изплуваха бледи картини на някаква къща, басейн, градина с цветя… Някакво кафене... трамвай... София и моят първи път... В главата ми се рееха объркани мисли. Всичко ми бе мъгливо и неясно.

Все още бях потънал в мисли, така че не забелязах кога тя е станала, облякла се е и вече се изгубва между дърветата в парка. София си тръгна така, както беше дошла. Като случайна сянка в мрака. А звукът от нейните отдалечаващи се стъпки ми подсказваше, че тя никога повече няма да се върне...

Седях безмълвен на пейката в парка, докато съзнанието ми възстановяваше различни еуфорични моменти от преживяното със София, поради което отново получих ерекция. Вятърът отново се раздвижи. Стана ми хладно и се облякох.

Аз вървях, без да знам къде отивам... Въздухът беше свеж и влажен. Часовникът ми показваше един и половина през нощта.

Никой не продумва. Нито някой ме поздравява, нито пита как съм – нито дума. Отначало тази тишина е приятна, тя ми помага да създам някакъв ред в мислите ми без да ме обърква шумотевицата на града. Смътно долавям как тишината все повече и повече ме заду-шава. Смалява ме. Стъпките ми стават странно лениви и почти неразличими в полумрака на града. Нощ е. Може би трябва да се върна, да избягам от сенките, които сега са ме наобиколили и ме гледат с широко отворени очи в очакване да им кажа защо съм дошъл.

Не мога да нарека този свят свой. Чужд съм и тук, и там... Съзнанието ми се шляе между двата свята, без да знае на кой от тях принадлежи… Но аз ще се справя. Няма случайни неща. Щом съм дошъл тук, значи трябва да остана. Обладава ме усещането за умора и изтощение. Аз съм само осемнадесетгодишен.... Имам много време пред себе си... Постепенно започвам да си спомням сградите, улиците, дърветата. Тук, в този квартал, мина детството ми…

Стигам пред сграда с големи тъмни прозорци. Само два от тях светят на последния етаж. Спомням си, сигурен съм, че живея в това жилище. Аз ли бях оставил да свети? Дали някой ме очакваше? Не съм бил в тази част на града от толкова дълго време… Още когато навлязох в този квартал тази вечер, осъзнах, че е време да се върна у дома. Бях развълнуван. Около мен цареше почти болезнена тишина. Сърцето ми ще се пръсне от биене. Уморен съм и не мога да продължа. Краката не ми се подчиняват. Стига съм се скитал из улиците! Не предполагах, че пътят ще е толкова дълъг. Постепенно започвам да си спомням как изглежда домът ми отвътре. Чувствам се уверен и спокоен. Сълзи напират от очите ми и се стичат по лицето ми. Изтривам ги с длан и отново отварям очи. Виждам замъглен силует да стои до прозореца.

Тръгвам уверено по стъпалата. Тихо отварям вратата и прекрачвам прага, изгарящ от любопитство. Обзема ме онова усещане за топлина и добре познат мирис на дом...

От определена възраст в паметта на всеки се появяват празнини в неговото минало, времеви фрагменти, в които сякаш той не е съществувал. И колкото и да напрягаме паметта си, колкото и да се опитваме да си спомним какво е станало тогава, тези места остават извън времето и пространството на нашия живот. Времевите фрагменти сякаш са изтрити от съзнанието ни. И макар тях да ги няма, да нямаме ясен спомен за отминалото време, те драскат нашето любопитство, предизвикват въпроси, на които не можем да дадем отговори. Но това не е толкова трагично, защото към тези празнини ние можем да се върнем във всеки един момент и е достатъчно само силно да пожелаем да преминем през тях, като през времеви портал, за да запълним празнотата отново с живот – такъв, какъвто той би могъл да бъде или такъв, какъвто сме искали да е. Можем да опознаем хора, на които по една или друга причина преди не сме обръщали достатъчно внимание, можем да се срещнем с роднини, които преди сме отбягвали. Заровените в паметта подробности и събития ще изплуват, сякаш са се случили вчера... Да, така е. Порталите на времето съществуват в самите нас. Те са като бели петна в паметта ни... Всеки изминава по различен начин пътя на живота си. Някои преминават през големи портали на времето, други – през по-малки. Толкова често пътуваме, местим се на едни и същи места по различно време и въпреки разстоянието от години, винаги срещаме едни и същи хора.

Колкото и неразкрити тайни и подробности от живота си да възстановява човек, в неговите спомени винаги ще остават мъгляви картини, имена без хора или хора без имена. Съществува много голям риск той да се изгуби в своите собствени портали на времето, в онези възстановени разговори с хора, които малко или много е познавал в предишни пространства и времена, хора, които ще останат близо до него завинаги... Животът на всеки от нас може да се сравни с цяла вселена. Така че няма нищо нелогично в това, ако ние понякога се озоваваме в някой от предишните ни времеви портали, оглеждаме се около нас и разбираме, че сме се изгубили в миналото...

Знам, че всичко това звучи малко объркващо и налудничаво, но е точно така, както се опитах да го обясня. Нашето недоизживяно минало понякога се връща като сянка, за да ни преследва. И често това е единственото ни спасение…

Надявам се, че разбирате какво имам предвид.