24.11.2008

Искаше да го нарисува...

Хвана четката и започна да шари по платното...

В главата й звучеше до безумие познатият рефрен:

„Ти никога няма знаеш, че не мога да те преживея,

ти никога няма да знаеш, че се уча без теб да живея,

ти никога няма да знаеш, че душата плаче и стене,

ти никога няма да знаеш..."

Да, той никога нямаше да разбере какво тя чувстваше към него в последните няколко месеца, нямаше да разбере чистото и искрено приятелство, което живееше в душата й и което тя толкова много искаше да му подари.

Четката все така шареше по платното, а боите се превръщаха в лицето на скъпия за нея човек. Тя беше прекарала последните няколко седмици мислейки, с какво беше сгрешила, за да го накара толкова бързо да се отдръпне и да загърби приятелството й... И днес също не спираше да мисли и да анализира... задаваше си хиляди въпроси, на някои от тях дори не можеше да отговори... знаеше само едно - винаги беше желала най- доброто за този човек, но явно той не я беше разбрал...

Остави четката и си спомни всички безсънни нощи, които бе прекарала в разговори с него, всяка дума... всички обещания, които му беше дала... Защо?

В главата й зазвуча друг рефрен:

„Дали аз закъснях или времето бързаше,

дали и аз закъснях или всичко бе сън,

отшумя като приказка каквото ни свързваше,

отшумя като празничен звън..."

Въпросите се прескачаха в ума и като на състезание, очите й се взираха в платното, от което я гледаше недовършеният и рисуван по спомени образ на мъжа, който смяташе за един от най- близките си хора...

Да, рисуван по спомени... толкова бегло си спомняше лицето му, а да гледа снимките му не искаше... всичко, свързано с него, сякаш забиваше нажежени игли в нея...

- Да, човек трябва да се бори за любовта си, но не и да обръща гръб на хората, които са готови винаги да застанат до него - помисли си тя - любовта е до време, а приятелите остават завинаги.

Но защо ли да я цени като приятелка, та той винаги й повтаряше: „Ти не ме познаваш..." А трябва ли да познаваш човек с години и да му знаеш и кътните зъби, за да му бъдеш истински приятел?

А дали тя трябваше да се бори за приятелството му? Може би просто трябваше да го остави на мира, да го остави да търси щастието и любовта... но... тя и без това никога не му беше пречила да е щастлив, напротив - винаги беше искала само най- доброто за него... но той така и не я разбра...

Е, добре... беше решила да го остави сам да реши какво да прави със живота си. Беше решила да го остави сам да реши дали все още иска да бъдат приятели...

- Нека бъде щастлив и животът му да е изпълнен с много щастие и любов. Ако аз съм била причината за това той да няма щастието и любовта, които винаги е искал, нека нещата останат както бяха в последните седмици. Но... ако сам реши, че заслужавам приятелството му, дано да има силите да ми прости...

Остави четката и отиде да си направи кафе...

След нея остана недовършен портрета на един от най-скъпите й хора...

Тя беше простила... а той дали щеше да й прости...