Послание

Беше 2.30 през нощта и не спях. Бях отчаяна, бях уморена от живота си. Сега всички биха казали “Какво е видяло едно 16 годишно момиче от този живот?”. Бях влюбена безнадеждно и  глупаво в едно момче. Разбира се, той не отговаряше на чувствата ми. За да се засили болката, аз исках да бъдем приятели, което само по себе си не е нещо толкова трудно и мъчително. Той не прояви интерес, но за да се завърже интрига той се оказа привлечен от една  моя съученичка (за да бъдем точни моя приятелка). Разбира се, той я разлюби след няколко месеца и точно толкова опити да му обърне внимание ( беше заблуден, че и тя има чувства). След това имаше и още едно момиче, с неговия късмет отново моя позната. Сега всеки би казал “ Още едно разбито сърце сред хиляди други”. Искам да обоснова това, което направих и затова ще ви изясня положението. Аз не бях от популярните, даже може би бях загубенячка според някой мои съученици. Като цяло изглеждах нормално като за средностатистически тийнейджър. Бях малко по-пълна (дебела за някои) и имах проблем с кожата. За мен бяха ежедневие злобни подмятания и явни нападки с викове “изрод”. Много често бях обект на подигравки цели дни и седмици, докато злобните човечета не си намираха друга жертва. Може би това, че бях по-притеснителна, ме правеше лесна жертва. Не можех обаче да намеря причина за злобата, която те изливаха върху мен като помия. Искаше ми се да вярвам, че това, че бях по-умна и имах истински приятели, ги правеше като хищници. В един момент усетих, че тяхното освобождаване на омраза ми докарваше толкова много стрес и комплекси, колкото възрастните имаха за целия си живот. Имаше дни, в който плачех истерично, без да може някой да ме утеши. Друг път, преди да заспя, мокрех възглавницата си със изстрадани сълзи. Стигна се до там, че влизах със страх в час, че отново ще отнеса много подигравки. Звънецът за излизане ме вкарваше в паника дали да стоя в стаята и да чувам словесната им отровата срещу мен или да изляза като победена и да чувам само смеха им. Често коридорът или дворът бяха убежище за краткото междучасие. Обличах се така, че да  не се появи повод да ме посочат с пръст. Спрях да взимам участие в разговорите както в час, така и извън. Даже не излизах с приятелите си, ако моите мъчители бяха с нас. Разбира се, не всички ме обиждаха - някой само се смееха. Това беше положението. Никой не ме разбираше, приятелите и родителите ми нищо не можеха да направят. Аз имах идеи, но те не се оказаха изпълними. Да ги изгонят беше трудно, а моята мечта да се преместят си остана само мираж. Желанието да не ходя на училище пък се оказа несъвместимо с идеите за решаване на проблема на родителите ми. Всичко още повече се усложни и с първото влюбване, което направи невъзможно идеята да не се предавам. Най- добрата ми приятелка също не ме разбираше, а това е нормално - ако не си бил загубенякът в училище, нищо не си видял. Тя се опитваше да помогне, но никой не можеше. Нито приспивателни, нито антидепресанти, нито наркотиците от приятел на приятели на твой познат от бившето даскало. Като се замисля, ганджата явно не беше качествена, защото дори не ми се завъртя главата. А съчетанието на водка за утеха и екстази не беше удачна, защото не се чувствах по-добре. Така, че всички стимуланти на света не помогнаха. Дълго обмислях да стана, така да се каже, “лека”, въпреки килограмите ми отгоре, но идеята някак не ми беше по вкуса, колкото и да бях пропаднала. Пък и душевната дупката си беше моя, не исках да замесвам някои друг след майка ми и най-добрата ми приятелка, който с това, че ми бяха близки подписваха съгласието си да ги нагърбвам с проблемите си. Много гадно се чувствах след сълзлив телефонен разговор посред нощ или споделяне на терасата, защото знаех, че съм гадна подла егоистка. За бога, и другите имаха проблеми!!! Ето и още един пич, когото не харесвах много. Не че съм била много набожна, но вярата ми не премина това изпитание.

Бях станала жалко подобие на жизнерадостното момиче от снимките от преди 10 години. И всичко благодарение на няколко несигурни и загубени идиота от класа и едно момче, на което не му пукаше за мен - просто беше казал “забавен човек” и ме беше определил за “дръпната”.

Та такава беше ситуацията и тя беше причината да не спя. Мисълта, която ме мъчеше в 2.30 сутринта беше кое е това, което е по-тежко. Най-интересното на такива среднощни размисли беше, че стигах до “феноменални” прозрения, на които не бих била способна отпочинала и напълно будна. Знаех, че влюбването няма да е единственото и че човекът за мен не е този, който срещнах в курса по рисуване.  Не бях убедена обаче, че има някой за мен. Не бях сигурна дали образа, който виждах в огледалото беше реален или пречупен през очите на съучениците ми. Не знаех коя съм - дали зубрачка с буйни вежди, оприличавана на грозната Бети, която всички отбягват или интелигентното момичето, което се превръща в жена, с много възможности и потенциал.

Често ми се беше случвало да не заспивам и да стигам до умопомрачение, тъга и отчаяние. Самоубийството ми беше минавало през главата хиляди пъти, но знаех че съм страхлива и не бих посегнала на жалкия си живот. Но вчера нещо се бе променило. Най- добрата ми приятелка бе казала, че наистина съм била леко дръпната, че трябвало да излизам повече и да дам шанс на хората, които ми се присмиват, да общувам с тях, въпреки че те не ми даваха шанс дори да говоря с тях. Започнах да мисля дали аз не съм сбъркана щом и най-добрата ми приятелка смяташе, че аз трябва да се “моля” за внимание и уважение. Дали имах изобщо приятели, хора, които ме обичат такава каквато съм...

Станах от леглото, не трябваше да изгубвам съзнание от плач. Насочих се към банята, където държахме лекарствата и намерих приспивателните, които майка ми ми беше взела. Отворих шишенцето и извадих едно хапче. Тогава се замислих за отхвърлените си картини, който стояха на сигурно в един шкаф. Щеше да е по-трудно - взех още едно хапче. Погледнах се в огледалото. Видях зачервените си очи, изсушената си от боядисване (за пореден път)гарвановочерна коса , изтощеното си лице. Изсипах всички хапчета. Налях си чаша вода, не за да ги изпия, а за да се успокоя. Не можех  повече така. Не можех да търпя болката  по своето лице, а още повече тъгата на майка ми и сестра ми и безпомощността на татко. Не бях от този свят. Не трябваше да живея тук - сред омразата и безразличието и сред хора, които не забелязваха красотата на душата. Бях като мокро бездомно коте, отритнато и от малкото дете в парка. Не бях родена да изплаквам очите си по хора, които не ги е грижа. Не бях готова за всичката помия, за цялата жестокост на хората. За хищничеството не те подготвят родителите. Подготвяте училището.

Ха, още едно гениално прозрение! Изпих хапчетата. От форуми в Интернет знаех, че по-добре е да се легне и да се сложи торба на главата, за да няма инциденти. И бях готова. И се намразих, че беше така. Мразех се, защото нямах сили да се боря срещу несправедливостта. Мразех се, защото загубих живота си, заради хора, чието мнение би трябвало да не ценя. Не изживях толкова много неща - целувка, секс, абитуриентски бал, истинска любов, единствена любов, сватба, деца, старост с любимия. Те ми ги отнеха. Сега аз бях сянка, не бях човек. Изведнъж ми се доспа - нещо, което не се беше случвало отдавна. Простих си. Затворих очи и ме обзе спокойствие. Омразата и отчаянието си заминаха. Остана само надеждата... Туп, туп - чух забавения си сърдечен ритъм. Сърцето ми отброяваше последните ми секунди. Поех си дълбоко дъх - усетих студения въздух в дробовете си. Почувствах се жива за първи път от година. Усетих пръстите на краката си. Отлепих се от грозния свят и полетях в истината...

И в този момент на чиста истина и радост, сърцето и спря да бие.

Преди да умре тя изпрати послание в мрежата. То гласеше:

Аз реших да умра. Но за вас, всички отритнати от популярните комплексари, които не заслужават и един ваш поглед, не е късно. Освободете се от тях - от гласовете, който ви казват да мълчите, които ви обиждат и ви определят, слагат ви етикет “загубеняк”, “изрод” или “зубрач”. Излезте от пашкула си и полетете като пеперуди. Крилете са ви дадени на летите. Бъдете себе си - не се сравнявайте и не се водете по стандарти, въведени от глупави, повърхностни хора. Запомнете, че гимназията е само 5 години, а вие сте силни. Следвайте мечтите си. И си простете. Простете на света, че е повърхностен и не е създаден за хора като вас - истински със всяко сетиво и чувство, добри до мозъка на костите си и красиви като късни летни рози. Простете и на мен, че ви оставям да се борите сами. Не се променяйте заради тях - не правете моите грешки!!!!