Беше топъл ден през пролетта. От онези дни, когато вече прилича на лято. В София беше горещо и задушно. Калоян вървеше без посока. Преди три дни беше изтърпял поредната си криза. Този път болките бяха по-силни. Знаеше, че се влошава. От една страна се беше примирил, от друга все още имаше желание да се бори. Искаше да живее, но не по този начин като заложник на лечението. И без това успешния изход беше много малко вероятен. Беше само на 25. Тъкмо завършваше университета, когато започна да се чувства зле. Отдаде го на умората от тежките изпити. И тогава дойде присъдата „Съжалявам, Калояне, но имаш рак, втори стадий. Ще трябва да те оперираме и след това ще проведем курс от химеотерапия. Организмът ти е млад. Ще направим всичко, което зависи от нас“. Тези думи сякаш му отнеха всичко. Нещо се изплъзна, така както пясъкът изтича през ръцете. Прие всичко, което казаха лекарите. Операцията беше тежка. Възстанови се трудно. Животът му се превърна в един цикъл - химиотерапия, болка, изследвания, пак терапия, пак изследвания и някъде там непрестанно се провираше надеждата. Често нямаше сили дори да стане от леглото, вдигаше температура, повръщаше. Всеки месец чакаше резултатите. Някои бяха по-добри, други не съвсем. Когато имаше подобрения светлината се връщаше, но после отново го запращаха в мрака. Опитваше се да се вярва, но с всяко ново вливане на отровите в тялото му, животът се отдръпваше, а душата му попиваше от цисплатината, която вкарваха със системите, и сякаш също се разлагаше заедно с тялото му. Лекарство, което трябваше да убие раковите клетки, но заедно с тях умираха и здравите, а той се топеше и страничните ефекти го довършваха. Гняв, изтощение, болка, предателство и един въпрос, който не спираше да се върти в главата му „Защо? Защо?“. Ежедневието му се превърна в една голяма болнична стая. Искаше да живее, беше си казал, че няма да се предаде. Ще изтърпи, ще пострада, но после всичко ще се нареди. Все пак болестта не си отиваше, а слабото пламъче на надеждата ставаше все по-тъничко и крехко, изхлузваше се като дреха, която ти е станала голяма. Терапията имаше временен ефект. Дадоха му почивка за да се възстанови, но той вече беше унищожен. Не вярваше, не искаше повече да се бори. При последния преглед, лекарят му каза, че трябва да подновят лечението. Калоян отказа. Беше твърде гневен и отчаян и просто не искаше повече. Понякога се молеше, беше виждал майка си да го прави в тежките моменти. После захвърли и вярата. Обърна гръб на всички и просто си каза „Край! Никакви болници повече. Нищо не ми остана – нямам вяра, нямам желание, изчерпах всички запаси от сила, оголих се, озъбих се, примирих се. Аз съм просто едно изоставено есенно дърво, чийто корен вече изсъхва. Това ще бъде краят. Оставете ме на мира!“, това бяха думите му към всички, които се опитваха да го убедят да продължи лечението си. Дадоха му лекарства за болките. Затвори се в себе си и тогава почувства свободата. Свобода да изживее остатъка от времето, както сам реши. Искаше да пътува, да се шляе, да чете любимите си книги. Просто притихна. Но една мисъл не му даваше мира. „Защо се беше родил? Какъв беше смисълът? Можеше ли по друг начина да протече живота му. Защо се разболя?“. Изчете толкова много книги, ходи в църквата, говори със свещениците, но нищо. Осъзна, че имаше много гняв в себе си, а въпросите ставаха все повече.

Беше излязъл на разходка, но се измори. Задъхваше се лесно напоследък. Видя пейка в парка, на която съвсем сам, стоеше един дядо. Дори не попита дали е свободно. Просто се тръшна с последни сили до него и затвори очи. Опитваше да успокои дишането си. Човекът четеше вестника си и дори не му обърна внимание. Калоян нямаше желание да разговаря. Просто се извърна за да погледне кой седи до него. На страницата на вестника, видя заглавие: „Чудо пред иконата на Богородица, троеручица“. Започна да си мърмори тихо „Чудо ли? Навсякъде лъжат, продават ни евтина надежда. Пращат ни в света на чудесата, ама той е за Алиса, не за истинските хора. Пфу, омръзна ми от тях. Продавачи на вяра, на омраза, на лекарства. Всички търгуват безсрамно с нас. Имало Господ, дрън-дрън“ Старецът беше затворил вестника защото чу всичко, което момчето каза. Обърна се леко към него:

- Не вярваш ли в Бог, дете?

- Да вярвам в какво? Някой му викат Буда, други Мохамед, трети Христос, има толкова много имена. Но кой е той? Бог? Или енергия, която витае около нас? И това е модерно сега, да си обясняваме всичко с енергията. Кой е той? Кажи ми? Как нещо или някой решава дали сме изпълнили мисията си на Земята? Какви са основанията за Да или Не! Казват ако не си научиш урока, вселената те връща обратно и така докато не го научиш. Докога! Не вярвам, не вярвам, че нещо толкова мъгляво и неясно може да определя пътя на душите. Душата, ако я има изобщо, може и да не умира, а може и тук да е краят. Никой не може да каже, защото в нашия свят, в нашето измерение, няма информация за после. Ясно ли ти е, колко е объркано всичко. Как да знаем кои сме, какво трябва да следваме след като не знаем в какво да вярваме?

- Ех, дете, много си объркан. Ако искаш да се бунтувай, направи го. Бунтувай се срещу правителството, срещу образованието, срещу правилата, ако искаш и срещу цялата система, която признавам в България, хич не е правилна, но не посягай на себе си, защото ще разрушиш душата си. Дали я има или я няма, ще решиш сам. Не потъпквай нещо в което не си сигурен дали съществува. Защо си стиснал толкова силно гнева си? Отвори очи, пусни лошото, което те стяга и ще видиш толкова хубави неща около теб.

- Ама как всички повтаряте едно и също. Кой го измисли този модел? Пусни, та пусни. Как се пуска? Ти можеш ли да ми кажеш? Хайде нали си вече стар, значи си и мъдър.

- Старостта и мъдростта не са свързани. Едното не следва от другото.

- Да, опитваш се да се правиш не нестандартен, но аз виждам как вървиш по тънката линия на клишето. И ти дъвчеш това, което чета навсякъде. Напълни се с книги, които ни учат как да живеем, как да владеем емоциите си, как да преработваме травмите. Хайде стига! Толкова сме различни и уникални, че не можем да влезем в калъпа. А всички се опитват да ме бутнат там. А аз не искам, защото вече не знам кой съм, защо съм тук, нищо не знам и това ме плаши…..

- Съгласен съм с теб. Плашещо е да не вярваш.

Калоян се изправи и всичките му 180 см. се надвесиха заплашително над дядото.

- Вяра и пак вяра. Има ли я някъде изобщо? И защо ни е нужна? За да може мозъкът ни да превърта едни и същи мисли, да си обяснява необяснимото. Затова ли е всичко?

- Не, отговорът е по-прост.

- Нима? Има ли нещо просто в живота?

- Да има.

- Озадачи ме. Дай ми само един пример.

- Мигът.

Калоян застина. Мигът. Мигът беше твърде кратък за да е сложен, твърде индивидуален за да се анализира. Спря! Мисълта му застина не можеше да каже нищо. „Мамка му, старецът беше прав.“ Никога не се беше замислял за миговете. Съзнанието му винаги беше заето да търси отговори, да обвинява миналото, да се превърта едни и същи случки и думи. Мислите му чертаеха една окръжност. Все едно имаше забит пергел в главата си, а графитът правеше линията, стигаше до някаква точка, забиваше надълбоко, за да е още по-сигурно и продължаваше да чертае. Кръгчетата често повтаряха предишните, но понякога се разширяваха или смаляваха, зависи какво тормозеше Калоян. И сега изведнъж, нещо го убоде. Някакъв си миг. Един толкова малък отрязък от времето, нищожно невзрачен, части от секундата, ако трябваше да бъде точен, просто си проби дупчица в главата на един младеж. Свъсен и сърдит на света, отчаян, търсещ, но не намиращ, се сблъска с една думичка. Тя имаше само три букви, но съдържаше толкова много. Но той не се предаде. Не можеше така лесно да признае, че някой е прав.

- Миг, вечност, ден, година, век, това са само понятия, които ние сме измислили. Не ми отговори защо ни е нужна вярата?

- Защото така сме устроени. Имаме потребност от нещо, за което да се държим когато ни е трудно, когато силно искаме, когато сме благодарни. Най-обикновеният отговор е, защото не е нужно да си обясняваш нещо, което усещаш. Просто чувстваш и това е!

Живеем за да вярваме, вярваме, че обичаме, добри сме, защото вярваме в Господ, а Господ ни помага да преодоляваме трудностите и така едното следва от другото. Навързани сме езиково, генетично, културно, териториално, изобщо всички сме в една обща каша. И всеки бърка, добавя подправки, загрява, загаря, изстудява и накрая не е ясно какво се е получило. Къде сме в целия този миш-маш? Старецът го изтръгна от вглъбеността му.

- Не мога повече да ти помогна, момче. Колко още ще търсиш и ще намираш и къде ще спреш аз не мога да ти кажа.

- Е, поне не се опитваш да ме убеждаваш в нещо. Може би това си постигнал с годините. Уважавам позицията ти.

Старецът се изправи, подаде му ръка за довиждане и просто си тръгна. Не беше направил и няколко крачки, когато се обърна и му каза:

- Просто приемай света какъвто е.

- Лесно ти е да го кажеш, защото ти не умираш, защото си живял достатъчно, видял си много, а аз? Аз какво да направя с моите 25, които може би дори няма да станат 26. Как да вярвам, как да пускам и защо?

Старецът се спря. Наистина ли беше болно това младо момче? Върна се и отново седна на пейката.

- Разкажи ми ако искаш – погледна го със сбръчканите си, но топли очи.

Калоян повдигна едната си вежда. Не знаеше дали иска да споделя с непознат всички гадости през които премина. Какъв беше смисълът? Но изведнъж устата му започна да говори. Чуваше гласа си сякаш отдалеч. Постепенно започна да вниква във всичко, което казваше. Беше започнал с това, че тъкмо е завършил архитектура, когато са открили заболяването. Разказваше за семейството си. Баща му също бил архитект, много талантлив. Но както се случвало в България, въпреки таланта, работа ту имало, ту нямало. Работел на няколко места, защото дълго време майка му била безработна. Той не усетил лишения, но баща му добил манията да помогне на сина си да успее в живота. Всичко, което изкарвал спестявал. Не давал нищо да се харчи без неговото позволение. Постепенно натрупал някаква сума, която малко успокоила непокорната му душа, но вече не можел да спре да трупа. Постоянно говорел на Калоян, как парите са гаранция за сигурност и успех. Накарал го да запише архитектура, въпреки че той искал просто да рисува. Като единствено дете, трябвало да се съобрази с баща си. Майка му нямала думата. Тя се съгласявала с всичко, което мъжът ѝ преценявал за правилно. Калоян слушаше думите си, които се лееха като поток. Сякаш някой беше отпушил тапата на ваната и водата изтичаше със скорост и завъртане в канала, където беше неговата помия от разочарования и несбъднати желания. Обясни за трудното си следване, за необходимостта да изпълни амбициите на баща си, за претоварването. И когато всичко най-после приключило и той си мислел, че ще бъде свободен да се занимава с каквото реши, чул страшната диагноза. Светът му се разпаднал. Дядото слушаше и само кимаше лекичко.

- Разбрах много за баща ти, но не много за теб. Ти къде си в цялата тази картина? Къде са твоите желания, твоите разбирания за света? Усещал ли си любовта – от него, от майка си, от приятелка?

- Питаш ме дали са ме обичали? Разбира се, че са. Осигуриха ми възможност да уча в най-добрия университет.

- Това наистина е чудесно. Но колко пъти, баща ти е прегърнал? Казал ли ти е, че те обича, че се гордее с теб?

- Последното ми го е казвал, за прегръдките не помня много такива случаи.

- А майка ти? Жените са по-нежни от нас мъжете.

- Всяка вечер ме целуваше за лека нощ. Не можех да заспя без този ритуал – и Калоян сякаш потъна в спомена на майчината ласка, колкото и ограничена да беше. – Приятелка не съм имал сериозна. Имах много да уча и не успях да се задържа с момиче.

-  Значи не си се сблъсквал с любовта, поне не истински.

- Не е вярно разбира се. Чувствал съм се обичан от родителите си.

- Да, така си възпитан. Бъркаш уважението с обичта, но те са различни. Замислял ли си се, какво е ракът?

- Разбира се, изчетох толкова много литература по въпроса, опитах се да си обясня как се появява и защо. Преминах дълго лечение. За съжаление не можем да си позволим лекари в чужбина. Майка ми умоляваше татко да направим кампания за набиране на средства, но той отказа. Не можел да проси. Той се бил трудил усърдно и държавата трябвало да се погрижи за сина му. Операцията и химеотерапията нямаха резултат. Отказах се…. – Калоян се загледа в свежата зелена трева, в слънчевите лъчи и си помисли, че ще му липсват. Това го натъжи. Очите му се насълзиха.

- Знаеш ли аз какво мисля за рака?

- Не, но ако искаш кажи ми. Явно вече си станахме близки по един или друг начин.

- Моята съпруга също почина от рак. Оттогава и аз като теб не спирам да търся отговорите. Раковите клетки са нашите, на нашето си тяло и те просто се израждат. Тялото ни става храна за тях. Един вид самоизяждаме се. И защо? Защото хората изяждат всичко по пътя си. Научихме са да ценим само материалното. Събираме вещи, пари, затрупваме се с технологии и сякаш колкото повече имаме, толкова повече искаме. Да има за нас, за децата ни, за внуците. Учим се как да бъдем богати, а не как да бъдем добри. Как да спечелим дори ако това означава да излъжем. Смучем жадно ресурсите на Земята и не се замисляме, че някой ден те ще свършат. Така правим и със себе си. Поставяме се на първо място. Все говорим за Аз това, Аз онова. Като че ли Ние се изгуби. Спорим и се провокираме без да обръщаме внимание дали нараняваме някого, налагаме се. Това е поведението на вируса. И този вирус е заразил и телата ни. Развиваме все повече мозъците си, а в резултат се чувстваме самотни, необичани, загубени и разпилени във времето.

- Прекалено общо е това, което казваш. Прилича ми просто да опит да си обясниш нещо много сложно с политически и обществени тенденции. Не мисля, че си прав.

- Разбира се, че това е само мое мнение. С това и започнах – какво аз мисля за рака. Аз не съм лекар, не мога да те излекувам. Мога само да ти предложа теми за размисъл.

- Калоян отново започна да се задъхва, болките пак се появиха. Присви се леко на пейката.

- И какво искаш да кажеш, не те разбирам съвсем. Да, вярно е че използваме активно ресурсите на земята, дори до някъде си прав, че купуваме повече отколкото ни е нужно, но ние сме общество и трябва да оцеляваме. Какво общо има това с рака?

- Искам да кажа само едно – цялото това бързане, жажда за имане и развитие, избута на заден план любовта. Любовта между нас като хора. И ще ти дам още нещо върху което да си помислиш. Кой е органът, който не се диагностицира с рак?

- Не се сещам. Има ли такъв? Мисля, че всички могат да образуват рак.

Дядото, вече беше станал, защото му беше горещо. Сложи шапката си, наведе глава в знак на довиждане и тихо промълви:

- Сърцето!

Обърна се и се отдалечи бавно, като се подпираше на бастунчето си. Отново удар право в целта. Не се беше замислял, но наистина не беше чувал за рак на сърцето. Можеше ли да е истина? Всичко да е толкова обикновено и единственото лекарство от което се беше нуждал, беше любовта. Така изтъркано и прозаично – миговете и любовта. Той не беше се възползвал от нито едното. Не беше забелязвал миговете, не беше ги оценявал, не беше се сблъсквал с любовта. Това ли му показваше болестта? Може би все пак имаше не научени уроци. И въпреки тези прозрения, които започнаха да се промъкват в душата му, тихо и на пръсти, той знаеше, че този път вече е късно. Тялото му се беше предало. Дали Бог, ако го имаше, щеше да го върне отново на Земята за втори опит? Но липсата на вяра го накара да махне с ръка. „Пълни глупости. Оставих се един старец да ми размъти главата. Скоро ще се преместя в мрака и нищо няма да има значение“. Изправи се, тръгна по пътеката, която излизаше от парка. Острата болка го сряза. Залюля се. Опита се да продължи, но не успя. Подпря се на едно голямо дърво, приседна облегнат на могъщото му стъбло. Болката не му даваше мира. Не носеше в себе си и лекарствата, но не можеше и да продължи. Просто се отпусна. „Сега ще се насладя на един миг. Истински и без мисъл“. Загледа се в зеленината, в лекия ветрец, който полюшваше пожълтелите вече глухарчета. Отпусна се. Усещаше, че си отива. Гневът се беше уталожил. Обгърна го спокойствие. Усмихна се. Настрои сетивата си за тъмнината и притвори очи. Един слънчев лъч се промъкна през листата, отрази се в една захвърлена стъклена бутилка и се вмъкна под ирисите на Калоян. С последното си вдишване светлината го беше обгърнала и го задържа в прегръдките си за да направи пътя му нагоре ясен и чист.