Студено... Капките дъжд се стичат по прозореца на колата и размиват и без това мрачния пейзаж навън. Дърветата пробягват през замъгления ми поглед - жълто-червени сенки, събрали последния дъх на есента... Студено... в душата ми... Студена е картината, запечатана в съзнанието ми - тясна, задушна стаичка, стар креват без рамка и едно изнемощяло тяло. Восъчно бледо лице и очи - сини и безжизнени... слепи! Коварният диабет беше отнел отдавна зрението му. Беше отнел полека-лека и желанието му за живот... а сега искаше да отнеме и част от тялото му. Гангрената на крака му напредваше безмилостно нагоре. Той знаеше какво го очаква и беше готов да го посрещне, беше готов за нея, за оная с косата. Думите му бяха “Мама ме е родила с два крака и две ръце, така искам да отида при нея...” Стояхме в задушната стаичка, аз и двамата му сина, безсилни да направим каквото и да било... Какво ли не опитвахме, как ли не го молихме да го заведем в болница, даже насила се опитахме да го вкараме в колата, но – ...