Студено... Капките дъжд се стичат по прозореца на колата и размиват и без това мрачния пейзаж навън. Дърветата пробягват през замъгления ми поглед - жълто-червени сенки, събрали последния дъх на есента... Студено... в душата ми... Студена е картината, запечатана в съзнанието ми - тясна, задушна стаичка, стар креват без рамка и едно изнемощяло тяло. Восъчно бледо лице и очи - сини и безжизнени... слепи! Коварният диабет беше отнел отдавна зрението му. Беше отнел полека-лека и желанието му за живот... а сега искаше да отнеме и част от тялото му. Гангрената на  крака му напредваше безмилостно нагоре. Той знаеше какво го очаква и беше готов да го посрещне, беше готов за нея, за оная с косата. Думите му бяха “Мама ме е родила с два крака и две ръце, така искам да отида при нея...” Стояхме в задушната стаичка, аз и двамата му сина, безсилни да направим каквото и да било... Какво ли не опитвахме, как ли не го молихме да го заведем в болница, даже насила се опитахме да го вкараме в колата, но – уви... Сега  стояхме и гледахме как тихо гасне, подчинени на волята му и безсилни пред съдбата... А той лежеше спокоен с вперени някъде напред безжизнени очи...

               Винаги е бил такъв - самостоятелен и малко вироглав. Когато гангрената за пръв път го споходи, с много нерви и увещавания го убедихме да мине на инсулин и с общите усилия на добър хирург успяхме да спасим палеца на крака му. Но за втория път даже и не разбрахме. А когато разбрахме - беше дяволски късно...

               Дъждът продължаваше своите рисунки по прозореца на колата. Душата ми плачеше, бунтуваше се - не можех да се примиря с факта, че трябва да оставим някой да угасне, без поне да опитаме да направим нещо. Погледнах към мъжа ми, който шофираше. Сълзите се стичаха по безизразното му лице, вкаменено от болката. На задната седалка брат му беше обърнал поглед към прозореца. Не виждах лицето му. И не ми трябваше... Знаех как изглежда... Непрекъснато си задавах въпроса - кое е правилно? Да се подчиним на волята му, или на съвестта и собствения си морал? И тогава... изведнъж пред очите ми изплува една друга картина, някъде в бъдещето... на едно легло лежа аз, сляпа, със същия проблем, а над мен стоят двете ми дъщери - със същата молба. И тогава разбрах... изборът ми щеше да бъде същият, като неговия...

               Боли, страшно много боли, когато трябва да преклониш глава пред такава воля. Но колкото и нечовешко и нехуманно да изглежда отстрани,  всеки има право на своя собствен избор. Той направи своя, както може би след време ще направя и аз...