Последната нота
Пръстите ми изкривяват се в клавишите. Окапа в безгласност и последната нота. А трябваше да съживя пепелта, опитвайки се да я задържа във шепите си. Всичко, което е нематерия толкова силно ме съблазняваше през годините... и плътта тълкувах със собствена душевност... Сега? Сега стъпвам по капки от виновност, с премрежен поглед. С надеждата, че поне една от тях ще се окаже сълза от разкаяние.
Мрежи от безпътие оплели са писъците. Опитвам да ги изтръгна от бурите, да им придам плътност и цвят, а се отскубва само хлипане...
Очите ти... очите ти са спомена за минал живот. Бризът, разпиляващ косите ми, когато изгарям на кладата, с поглед, събрал цялото щастие... Гордея се с благородството, скрито в юмруците ти. Същите тези ръце, които ме покръстиха.
Прегърни ме. Прегърни ме с онова желание в очите, което ражда пърхане на пеперудени крила. И звънкият ми смях се разлива в безтишието. Зърна от самодивска песен полепят по гърдите ми и осъмвам между редовете на двустишие...
Колко венци от коприва трябваше да попарят косите ми, за да разкопчееш дръзкото си начало? И да забележиш прикритите пориви, сякаш слезли от рая, за да намерят подслон в битието ми. Делничното. И да го превърнат в ехо от счупване на малки стъкълца...
През едно от тях пречупих усмивките си. С тях родих росата в утрините. И я запаметих в усещането от устните ти...
Днес роса се стича по страните ми. И мокри пръстите. Пръстите – слети с клавишите, тръпчивата сладост от спомена. Облагородени са писъците, с плътността на онзи поглед, който ми обещава обичане... А последната нота – огнено дишане.
© Ралица Стоева All rights reserved.
