Добър вечер, млада госпожице! Не се плашете – не съм толкова страшен, колкото изглеждам на пръв поглед... Плюс това тази нощ ще бъда Ваш покорен слуга. Така заповяда Господарят, а неговата дума е закон за мен. Той нареди да Ви разведа из мрачните стаи на страноприемница „Виолетовият сън”. Смея да Ви уверя, че вратите тук се отварят доста рядко за посетители. Затова лично за мен е доста учудващо, че Господарят направи изключение за Вас. Но, в крайна сметка, кой съм аз, та да подлагам на съмнение думите му? Щом Господарят е уверен, че ще се справите, значи за живота Ви няма ни най-малка опасност... Опс... опасност ли казах? О, не, не се притеснявайте, изразих се чисто фигуративно. Все пак за всичките години от съществуването си страноприемницата не е унищожила никого... поне не физически, ако ми позволите тази игра на думи. Нека просто кажем, че малцина успяват да запазят разсъдъка си след Стаята на Приказките.

Не, моля Ви, не ме карайте да правя неща, които са изрично забранени. Пък и в края на краищата дори... същество... с моето красноречие не е способно да разкаже какво точно се случва в Стаята на Приказките и какво представлява тя. Е... ако много ме помолите, мога да ви разкажа какво НЕ Е тя. Не... ако обичате... какво правите?! Никой не целува чудовища, госпожице... моля Ви... е, добре. Убедихте ме. Седнете тук... не, не там, ако обичате, там е прекалено мрачно дори по стандартите на нашата страноприемница, ако разбирате какво искам да кажа... Мисля, че тук определено ще Ви бъде по-удобно. Така-а-а...

Преди много-много години на света се появи... нещо, което не подлежи на обичайната класификация – човек, животно, магьосник или скучна личност. Това бе Господарят в цялото му величие. Същество с невероятно въображение, той бе в състояние да създава смях от мрака, любов от влагата, сълзи на радост от болката и звук от тишината. Всички на драго сърце се възползваха от уменията му – с или без необходимост. Той с удоволствие се раздаваше, тъй като това бе все едно да черпиш с шепи от океана – той така или иначе ще си остане пълен.

Един ден обаче господарят се влюбил. Така поне разправят хората – лично аз не съм видял, а и е трудно да повярваш какъв човек именно е трябвало да срещне, за да се отприщят дълго стаените в душата му чувства. Така или иначе, но господарят изкарал едно перфектно лято. И после... нещо се объркало ужасно. Господарят отново останал сам. Нещо в него се прекършило. Всичките му дарби се обърнали срещу него. Вече не мракът се превръщал в смях, а смехът – в мрак. Сълзите от радост се превръщали в плач на дете, милувките – в плесници, а стиховете – в досадна и тъжна проза.

Разказват, че господарят дълго тъгувал по изгубеното, дори се затворил в мислите си и месеци наред отказвал да излезе. Именно тогава, според преданията, се родила и страноприемницата „Виолетовият сън” – въплътена в реалност от последните проблясъци на способностите на господаря. Той съградил мрачен лабиринт от мисли и чувства, прашни спомени и влажни сънища, в центъра на които се намирала Стаята на Приказките. Всяка година по Коледа, когато господарят оставал по-сам и от самата самота, той сътворявал по една приказка, която заключвал в Стаята зад седемте печата на страховете си. Говорят, че ако някоя жена съумеела да проникне в нея, щяла да открие там вечното съкровище на магьосника. Нито една обаче не успяла да се похвали с подобен късмет. Повечето засядали в средата на лабиринта от стаи и завинаги оставали заключени в страноприемницата – наполовина живи, наполовина мъртви. Единици били тези, които успявали да достигнат до Стаята на Приказките. Щом почукали на вратата обаче, от запечатаната стая излитала поредната история... и това било последното нещо, което помнели девойките. Защото, млада госпожице, малцина останаха тези, които вярват в приказки. А историите на господаря не са за деца. Те можели да носят радост, но и смърт.

И така до ден днешен, уважаема страннице. Смея да Ви уверя, че Вие сте първата, удостоена с подобно посрещане. Когато господарят разбра, че сте се запътили насам, лично ме изпрати, за да Ви преведа през лабиринта, противно на собствените му правила. И тъй като приятелите му бяха останали твърде малко, а подобна отговорна задача той не би могъл да повери на случаен човек, той се видя принуден да ме създаде – също както навремето бе създал и „Виолетовият сън”... отдели ме от душата си и ме надари с плът и кръв. Не знам, може би вече сте се досетили, но аз съм неговата мрачна страна. В крайна сметка, кой би могъл да Ви преведе по-добре из тъмнината на сърцето му, отколкото аз?

Какво Ви чака в стаята ли? Ами... нека го наречем „Последната Приказка”. Там е Той – стои и Ви чака, за да Ви предложи замяна. Не, не душа срещу покорство – в той все пак не е Мефистофел, а и Вие не приличате много на д-р Фауст... Обикновена замяна, по негов образ и подобие – живот срещу приказка, посредственост срещу съвършенство, скука срещу любов. Отхвърлите ли предложението, приказките ще свършат. Така поне го чувства той – съществото, вложило цялата си душа в една Последна Приказка. Приказка със закъсняло начало, но затова пък без край и епилог. Така че – заповядайте.

Не, моля Ви – не ме целувайте. Аз все пак съм по-злата му страна. С Ваше позволение ще се оттегля. Господарят Ви очаква...