May 12, 2007, 12:30 PM

Последния човек, който умря в името на любовта 

  Prose
1007 0 1
6 мин reading

Мартин беше двадесет и три годишен чаровен младеж, който си имаше собствена теория за света и протичащите в него процеси. Образованието си бе получил в София, но живееше в тихо и спокойно градче в провинцията. Градче което беше заседнало в собствения си консерватизъм. Единственото нещо което можеше да му предложи това градче бе своето неразбиране. Мартин имаше много приятели, но това не го задоволяваше. Той бе човек, който не спираше да търси, а единственото нещо което търсеше бе любовта. Десетки пъти се бяха подигравали с него и това го беше съкрушило много. Бяха му се случили неща, който според него не заслужаваше. Непрестаните разочарования обаче не успяха да го обезверят. Последните две години от живота му бяха невероятни. Случиха му се неща, за които самия той не предполагаше че може да се случат. Но любовта до която той се докосна не бе тази която така силно желаеше, или поне момичето, с което бе не мислеше така. Колко жалко наистина. Да те напуснат когато толкова силно обичаш и да ти го кажат по телефона а не в очите. Ужас. Ужас, който Мартин не желаеше и на смъртния си враг. Мартин бе съкрушен. Първа любов и първо разочарование. Трудно за преглъщане. Трудно му беше да сподели, а и нямаше с кой. Беше му много тежко, но и това не го обезвери. Продължи да гледа на жените с уважение, а не с презрение както повечето хора около него. А що се отнася до изневярата, Мартин беше моногамен тип и това му чувство беше непознато, а и нямаше как да му е като за двадесет и три години имаше само една сериозна връзка, и тя се разпадна по телефона. Всяка вечер като си лягаше Мартин се питаше „защо?", и всяка вечер заспиваше без да намери отговор на този въпрос.  Така минаваше времето, дни, седмици, месеци. Мартин продължаваше да бъде все така чаровен и все така ... самотен.
Денят, който тотално промени живота му с нищо не се очертаваше да бъде такъв. Сутринта стана и без да докосне закуската приготвена от майка му излезе навън. Като всеки един човек и Мартин си имаше своите страности. Имаше си любимо заведение и любимо място за сядане , което за негово щастие в повечето случай беше свободно. Тази сутрин Мартин излезе без да се разбере с приятелите си. Искаше да остане сам и да помисли малко. Настани се удобно и се загледа в хора. Всички се смееха, но той като че ли не ги слушаше. Остана така умислен и дори не докосна ароматното кафе, което вече му бяха сервирали.

- Здравей. Свободно ли е при теб?

Мартин се смути. Срещу него стоеше мило и красиво момиче, което го гледаше със спокойните си очи и приятелски му се усмихваше. Излезе от унеса си но в този момент се огледа на около и забеляза, че повече от половината заведение бе празно, а тя искаше да седне до него. Това го смути отново.
 - Разбира се. Заповядай - усмихна се той в жалък опит да прикрие смущението си
- Благодаря! Аз съм Лора. Приятно ми е - протегна тя ръката си
- Мартин! - едва успя да пророни той
- Почти всеки ден те виждам тук и най-накрая реших да те заговора
- Много мило, но и много неочаквано за мен - отвърна Мартин
- Ами то най-хубавите неща стават неочаквано. Надявам се нямаш нищо против да ти правя компания.
- Разбира се, че не. За мен ще бъде удоволствие

В този момент Мартин разбра, че ако продължава с това жалко изражение, едиственото нещо, което може да направи е да отблъсне момичето, а не искаше.Прекараха няколко часа в сладки приказки и след това се разделиха. Матин не ходеше - направо летеше. Ооо да! Без съмнение! В него се заформяше химична реакция без никакво научно обяснение. Реакция която беше позната на хората от както свят светува. Реакция наречена Любов. На следващия ден се срещнаха отново. Времето като че ли работеше за тях и бе невероятно. Направиха си една дълга разходка. За Мартин вече не съществуваше никой друго освен Лора. Стройно и красиво момиче с дълга гарваново черна коса. Невероятно топли очи и красива бяла кожа. Марин неможа да отлепи очи от нея. За него тя не говореше а пееше по-красиво и от славей. За първи път от толкова време насам Мартин се почувства щастлив. Денят мина неусетно и вечерта преди да се разделят Лора му каза:

- Знаеш ли Марти. За пръв път срещам толкова мил и добър човек като теб. Много се радвам че се престраших и се запознахме.
- Знаеш ли Лора - едвам чуваше гласа си - За първи път от толкова време се чувствам истински щастлив. Много се радвам, че се престраши и дойде да се запознаем.

Тъкмо да продължи, Лора го дръпна към себе си и го целуна. В този момент у Мартин изригна вулкан от чувства и емоции, кръвта му взе да ври а вените почнаха да пулсират до пръсване. Този миг беше като цяла вечност. Вечерта Мартин неможа да заспи. Чакаше с нетърпение утрешния ден.
Следващия ден беше също толкова емоционален, и по следващия и по следващи и така минаха няколко месеца.
 Един прекрасен слънчев дена Мартин стана и се запъти към телефона. Набра номера на Лора и сърцето му отново затуптя все едно бяха минали само няколко дни.

- Ало!
- Ало! Здравей Марти. Тъкмо бях решила да ти звъня. Искаш ли да се видим?
- Разбира се. Само кажи кога и къде.
- На нашето място естествено - а тяхното място бе една пейка в градския парк - след трийсет минути.
- ОК! Там съм.

Петнайсет минути по-късно Мартин вече беше на пейката и чакаше.
Не след дълго се появи Лора хваната под ръка с някакво момче. Мартин онемя. Искаше му се да се е припознал, но не! Това бе Лора. При това с друг мъж. При това го държеше за ръка.

- Здрасти! Това е Мони. С него сме гаджета от две години. Хванахме се на бас, че немога да сваля и най-големия загубеняк. А ти беше идеалната жертва. Никога не съм изпитвала нищо към теб. Няма и да изпитам защото си една кръгна нула. Повече не ми се обаждай, защото няма да ме видиш никога.
- Но ... - Мартин се опита да проумее какво става, но неможа.
- Няма но! Това беше. А и за малко да забравя - Лора бръкна в чантата си, извади една снимка и му я подаде.Снима на която те двамата се целуваха - Това беше доказателството че съм спечелила баса.

Мартин стоеше на пейката като гръмнат. Целия свят се сгромоляса за секунди. Не искаше да повярва. Думите й още ехтяха в главата му. Остана на пейката може би час. Опитваше се да стигне до смислен извод но не успя. Не искаше да повярва, че изминалите няколко месеца са били лъжа.Бас!Стана и се прибра у тях.
На масата в хола имаше бележка:

 „Маме ние с татко ти сме на гости. Ще се приберем довечера. В хладилника има ядене. Недей да оставаш гладен"

На Мартин обаче не му бе до ядене. Влезе в спалнята и се тръшна на леглото. И тогава я видя. Висеше на стената. Чисто нова ловна пушка подарък на баща му от чичо му. Мартин я взе с треперещи ръце и я отвори. И в двете цеви имаше по един патрон. Взе лист хартия и написа:

 „Истинска любов няма. Любовта е щерка на Лъжата"

След това нарами пушката и се запъти към двора. Взе една лопата и започна да копае.
Няколко часа по-късно майка му и баща му се прибираха от гости. Тъкмо завиха на тихата и спокойна уличка, където живееха и видяха пред тях линейка и три полицейски коли. Уви ... беше прекалено късно.

© Петър Адамов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Емоционално. Увлекателно. Има и доста технически грешки, но според мен са от невнимание
Random works
: ??:??