Ако не можеш да ги убедиш , объркай ги. И аз така. Така реших. Ще ги объркам. Ще пиша смешки. До побъркване. Белким ме оставят на мира. Глупците де. А другите ще проумеят. Но кой знае. Наистина никой, поне не напълно. От половин час се мъча да стигна до кревата и не успявам. И защо не успявам? Не заради алкохол. Просто сърце не ми дава. А колко е хубаво да се сгушиш в юргана, да си туриш възглавницата на простата тиква и да си представиш че си някъде където си недосегаем за хорската простотия, за своята простотия и за скапаното отчаяние. Просто си някъде , където се присмиваш на всички и всеки, присмиваш се на самият себе си, искрено , а не поради поза, някъде където и да вали не си мокър, където ако нямаш, пак имаш, където никой не е гладен, където няма болни, накъдето никой не се нуждае от шибания алкохол. Вдигам за малко глава. Стаята е тъмна. Кучето диша, под бюрото. Бълнува. Мирише на кученце. Единственото същество което обвинено несправедливо си мълчи. Мига насреща ти. Единствено ...