Sep 3, 2014, 11:00 AM

Последният пролетен ден 

  Prose » Narratives
460 1 0
3 мин reading

Той се събуди, стана и отпи някаква съмнителна течност от още по съмнително шише. Беше решил, че в този последен пролетен ден ще му се случи нещо хубаво и че всичко до сега е било просто прищявка на съдбата.

Излезе от своят палат и се смеси с тълпата и тръгна по същата тази улица, през която всеки ден през последните 15 години търсеше, а именно нещо хубаво, нещо което щеше да го накара да мечтае отново, но какво можеше да го накара да мечтае отново, какво можеше да го накара да се бори за изгубените си мечти?

Както през последните 15 години, докато се разхождаше, оглеждаше хората около него, а докато го правеше, погледът му мина през една добре изглеждаща млада дама, облечена в елегантен костюм и която определено бързаше за някаква важна среща, след това мерна едно малко дете не повече от 5-6 годишно, което плачеше понеже майка му беше отказала да му вземе сладолед. Докато гледаше малкото момче, той изпита нещо, което не беше от много години, някаква странна топлина и спокойствие. Продължаваше да гледа малкото момче, то беше облечено с червена тениска, дънки и маратонки, а златистата му коса стигаше до раменете, усмихна се и след това отпи от съмнителната течност.

            Погледа още малко момчето и продължи своята разходка, след около 100 метра стигна до едно кръстовище, реши все още да не пресича, а да направи кратка почивка, като погълна още от съмнителната течност.

Накрая се оказа, че не е много кратка почивка, защото може би беше минал над половин час. Най-накрая той реши да пресече, погледна изпитателно към светофара, в очакване на позволение. Той знаеше, че днес щеше случи нещо хубаво, защото това беше втората му усмивка не само за деня, а и от години насам.

–        Може би съдбата днес ще е по-благосклонна към мен?

В този момент той видя плачещо момче, което продължаваше да плаче и да бяга от майка си, да тича към кръстовището, то го подмина и тръгна тичайки да пресича, но се спъна и падна.

      - Няма време, ще го блъсне кола – помисли си той и се втурна към момчето.

Успя да грабне и изблъска момчето от пътя, в този момент той почувства странно облекчение, сякаш полита. Спомни си за неговото малко момче със златиста коса и за жена си – О, да... скъпа моя, колко много време мина само. Чувствам се сякаш летя, не изпитвам болка, тъга и нужда от тази съмнителна течност. Имам усещането, че скоро ще бъда отново с вас, ще мога да прегърна моя страхотен син и моята прекрасна жена. Странно нещо са капризите на съдбата, в един момент имах всичко, а след това нямах нищо и трябваше 15 години да съм в моя палат... една картонена „къща” , легло от някакъв парцал и някакво напукано дамско огледало.

     Докато си мислеше всичко това, той прелетя над колата, която го блъсна, строполи се на шосето, беше потрошен целият, не можеше да помръдне, а и усещаше как животът го напуска, той само се усмихна и промърмори – Скоро ще се видим, скъпа, аз вече нямам търпение.

    Вечерта по новините пуснаха новина, че местен бездомник е спасил момче, а след това е бил блъснат фатално от кола.

    Родителите на спасеното момче поеха разходите по погребението на бездомника, а след това научиха историята на човека, спасил момчето им. Оказа се, че на времето той е бил доста заможен, женен и имал едно прекрасно малко момче на годините на сина им. През последния пролетен ден преди 15 години, когато бил в командировка, той изгубил жена си  и сина си при опит за грабеж. След това продал всичко, а парите ги дарил.

   Всяка година в последния пролетен ден момчето идваше на гроба и благодареше за това,  че бездомникът го беше спасил, всяка година до края на живота си.

 

 

© All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??