Болен съм, но не знам от кой се заразих. Има ли значение? Всички сме болни или рано, или късно се разболяваме. Дори и децата. Най-вече те. Колкото и чисти, и добри, истински да са, те най-много боледуват. И все пак са най-здравите, най-силните, най-издръжливите. Колкото повече растем, толкова повече боледуваме, толкова повече лекарства си купуваме, толкова по-често влизаме в аптеки, болници.
Аз съм на 79 години и съм много болен... Какво значи много болен?... Не мога да ходя? Не мога сам да дишам? Не мога да посетя тоалетната, не мога да се къпя? Не! Слава Богу, всичко това го мога. И все пак съм болен и умирам. Е, на тази възраст... Време ми е. И макар да не се давам, сигурно това ще ми е последното писание. Писмо... Монолог или каквото искате го наречете. Всеки известен творец има свое последно завещално произведение. За мен това ще е то. Честно казано, не ми се иска, но кой ме пита. Кой ни пита съгласни ли сме със съдбата си или не? Кой ни пита, дали искаме или не да скъсаме с любовта на живота си? Кой ни пита, дали искаме някой близък човек да си отиде? Кой ни пита, дали искаме внезапно да се влюбим? Кой ни принуждава да избираме родителите си, роднините си? Кой ни пита, искаме или не да се занимаваме с професията, в която се влюбваме спонтанно и истински? Кой ни пита, защо се раждаме? Защо живеем? Защо точно това са нашите родители, сестри, братя, съученици, учители и пр.? Защо срещаме хора, които не искаме да срещнем? Защо се влюбваме в хора, които после мразим или не искаме да виждаме? Защо когато сме с любим човек, изведнъж става така, че се увличаме по други? Кой ни пита какво е любов? Кой избор е правилен? Кой път е най-развиващия ни? Коя цел е най-извисяващата ни душевно?
Кой? Кога? Какво? Къде? Как? Колко? Защо?
Защо се лутаме глупави и наивни в този кръговрат. Този въртоп от въпроси? С всичките тези години достигам до извода, че ако някой, нещо не ти дава или не ти помага, най-добре е сам да си дадеш и сам да си помогнеш. По същата логика, сами трябва да намерим отговорите на всичките въпроси. Сами трябва да открием какво е живота. Всеки сам трябва да достигне до своето прозрение, обяснение. Моето е, но разбира се това е само мое и не задължавам никой да се съобразява с него, е че живота е ПЪТ. Този път минава през много кръстовища и там идва твоя избор. От живота, който съм изживял, от пътя, който съм изминал започвам да мисля и вярвам, че няма грешен път. Всеки път води до твоето израстване. Някой по криволичещ, някой по пряк, но по трънист, друг по лек, но по дълъг и т.н. Какво е правилно и какво неправилно? Това е все едно да питаш кое е по ценното за продължение на рода – мъжа или жената. Това е все едно да попиташ едно дете кого обича повече – майка си или баща си.
Вечен е въпроса с това, дали има съдба или сам определяш живота си. Според мен, когато две сили, теории, позиции се борят една срещу друга, истината е винаги по средата. Ама винаги! Така е и тук. Разбира се това е мое мнение и аз смятам така, ако някой не е съгласен, моля, нека ми пише... Ако съм още жив. За мен съдбата определя целта, крайната насока и ние неусетно се лутаме и биваме побутвани от живота към едно или друго начинание или човек. Този човек ни грабва и пленява, толкова силно, че ние се чувстваме безсилни, слаби. Играчки в ръцете на някаква по-силна от нас енергия. Избора, пътя, начина към съответната цел, човек, начинание е вече различен при различните хора. Тук говорим за характер, светоглед, чувствителност, талант, мислене. Всеки човек е цяла уникална, неповторима вселена и от там и разнообразието от начини и решения. Сега обаче живеем в свят пренасищащ се от непрекъснато увеличаващите се хора, визуални медии, които влияят и пречат на индивидуалността, която е заплашена да се заличи. Всичко обаче пак се свежда до избора и решението, което ще вземем за себе си – дали ще се пуснем по съвременното течение, наречено мода или ще изградим своя - оригинална и неповторима. ИЗБОРЪТ е едно от основните и важни моменти в нашия живот. Човек е такъв, според изборите, които взима. Всеки миг сме подложени на избор. Всички сме това, което сме избирали.
Миг! Избор! Решение!
Казват, че във всеки миг може да се промени живота ти. Други казват, че това не е така и че всичко е предначертано предварително. Като всяко нещо и тук истината е по средата. Предначертаното си е предначертано, но пътя до него вече зависи от поредицата избори, които ще предприемеш във всеки един миг, кръстопът. Например, ти е писано да срещнеш любовта след една година, но отиваш на един купон и се влюбваш в друга или друг... Не, тази или този, който съдбата ти е отредила и прекарваш четири години с нея/него. Да, в случая може да се каже, че съдбата не е много точна в преценката, но не е точно така. Да, няма да срещнеш любовта след година, а след повече години, защото твоя избор на купона, който дълго мислиш, че е правилен е пообъркала плановете на съдбата, но това не значи, че няма да се случи това, което ти е предначертано. Пак ще срещнеш любовта, но след по дълъг период, в който обаче ще си много, много по-малко глупав и наивен. Ето защо е важен пътя, а не целта. Според мен всичко с раждането е ясно, но пътя до тези цели е различен, особен, интересен.
Понякога истинската любов се появява много късно. Друг път идва много рано. Много често си разочарован, отчаян, самотен, депресиран, многократно сгодяван. Жените – нещастно бременни, но все някога той/тя се появява или ако не се появи... Съдбата така е решила. Колкото и да търсиш тогава идеалния човек за теб, той винаги ще е близо до теб, но ще се разминавате, понякога дори без да се забелязвате. Ще бъдете като едни клоуни разсмиващи съдбата. Направи си планове, за да разсмееш съдбата. Ние сме пионки. Малки декоративни марионетки, играчки на едно дете родено от всевишните сили, който са му дали името Съдба. Дете, което е получило за рождения си ден комплект пластилин, с който оформя цял един свят.
Защо сме родени на тази дата, а не на друга? Защо сме тази зодия, а не друга? Защо сме смес между тези родителски характера, родителски зодии, които пък са смес от бабините и дядовите характери и зодии и т.н. и т.н.
Защо срещаме хора, които забравяме, но след десет години те се оказват най-големият ни спасител. Случайно... Нима?... Дали?
Защо имаме точно това детство, а не някакво друго? Същият въпрос може да се зададе и за няколкото ни, да ги наречем - мини живота, етапи, които изживяваме в нашия живот. Не ме разбрахте? Вижте, нима нашият живот не е разделен на слоеве, пластове, етапи, както например кръговете на едно дърво.
Една година е един кръг.
В нашия живот имаме детство, юношество....Ето, за мен толкова далечни, че наистина мисля, че са били като един отделен живот, а не част от моя. Какво да говорим за най-бурния етап на първите влюбвания, допир до цигари, алкохол, секс, удоволствия. Много различни мечти, в началото грандомански, после малко по нормални, надежди за по-добър живот. Първи желания и мисли за любов. Нима енергията и желанието да променим света не е толкова далечна, като че ли е друг живот, а не сегашния – безпомощен и разочарован. Ех, кога беше това желание да сме едни Александър Македоновци, готови да завладеем, подобрим света и да докажем на непрекъснатото “пречещите ни” възрастни, че ние сме по-доброто поколение. По-знаещото, по силното и всичко до дотогава, докато не се сблъскаме с реалността, за която ни предупреждаваха „мрънкащите”.
А, нима етапа в студентските години не е съвсем друг живот. Сблъсъкът с реалността, болката от многото разочарования, първите истински прозрения. Етап, в който детските очила падат, за да бъдат заменени с тежките и черногледи стъкла на дейстителността. Разочарован и намразващ света, но продължаваш, защото просто нямаш избор, макар че винаги имаш такъв.
Силните променят положението или се стараят. Слабите свикват.
А, какво да говорим когато се оженим/омъжим и когато семейният живот ни завърти така, че искаш, не искаш, трябва да станеш част от машината на съвременния живот, който не обичаш много, много. Започват лишения, страдания, умора, недоспиване, търсене на работи, защото вече не си сам, а сте двама... Трима... Четирима. Трябва да се гради щастието на твоето лично семейство. Трябва да отгледаш деца, които в началото се чудиш какво да ги правиш толкова малки, крехки, беззащитни...Прозрението, че ти вече не си дете, не си момче или момиче, а си мъж/жена, баща/майка. Усещаш, че кръговрата се е завъртял. Спомняш си за своето детство и ти става толкова милно и скръбно. Даваш си сметка, колко много си бил щастлив и свободен. Не че сега не си щастлив и свободен. Напротив. Усещането, че си дал живот и си изградил нещо с някой, такова едно прекрасно създание е неповторимо. Усещането, че сега топката е в теб, те кара да се почувстваш като Бог. Безкрайно щастлив и неописуемо уплашен, сякаш стоиш пред врата, която се отваря и попадаш в абсолютно непознат, нов, странен свят. Нещо, което много, много не трябва да те учудва, защото досега такива врати, които са ти се изправяли е имало много. В такива моменти пътят е еднопосочен. Няма връщане назад, а и дори и да има други пътища, а то винаги има, избора си е вечно и само твой – това е животът. Правилен или не, няма значение, защото накрая съдбата си постига целта. Просто пътя е различен. Всеки човек си прави живота по-лек или по-тежък.
А, какъв живот е когато децата пораснат и напуснат дома. Ти оставаш с половинката си. В литературата и във философията това трябва да е периода на хармония, щастие и т.нар „Втора младост”, но много често след като децата излязат от дома...това е края на семейството. Децата много често са връзката, лепилото държащо родителите. Уви, с годините почти всяко семейство е така. Някои дори не дочакват децата да напуснат дома. Те ги изпреварват.
Еднообразие. Рванодушие. Скука. Ревност. Безразличие. Липсата от детския смях избива в негативни емоции. Все едно си спрял цигарите.
И така пак се завръщам към едни от вечните въпроси: от какво се определя, дали ще намериш човека, с които ще живееш до края на живота си? От какво зависи, дали ще имаш Късмет, който е един от слугите на това глезено дете Съдба или няма да имаш честа да те посети този прословут Късмет. Кой знае дали ще те посети другата слугиня на детето Съдба, Любовта? Може би единствено Съдбата знае на кои да даде повече късмет, повече любов и на кои не толкова. Тук ще ви изложа една моя теория, която няма да е удобна на мнозина, но ще се опитам да оборя всички, които казват, че има само един живот. Според мен има много животи, но вече не говоря за животите в единия живот, а за животите отвъд нашия живот. За мен те са много и единственото, което сменяме това е тялото. Като всяка материя, то не е вечно и рано или късно умира и ние сме принудени да намерим друго убежище и така се прераждаме в друго тяло. Душата е вечната и постоянната и според грешките в миналия живот се определя доколко ще сме щастливи в следващия. Предишният живот определя следващия и т.н. Не случайно в религиозните книги се казва, че Рая и Ада са на земята. Наистина, защо му е на Всевишният да прави още три места за Рай, Ад, Чистилище.Чисто и просто всичко се свежда до съдбата, която всеки сам ще понесе. Тя е тези три места. На земята има хора, които ще кажат, че живеят пълен Ад, за други е абсолютен Рай, а за трети ще е едно никакво място, в което сякаш времето е спряло, изчакващи нещо да се случи. Не случайно се казва, че всичко се връща. Рано или късно, под една или друга форма, каквото си направил всичко се връща. Много често не знаем защо ни се случват толкова хубави неща. В друг момент без да очакваме се оказваме най-нещастните и самотни хора на света. Понякога, за да нарани много един човек, Съдбата го прави в началото безкрайно щастлив.
Всичко, това което ни се случва е къде награда, къде наказание, къде урок, който трябва да научим, къде изпитание.
Изпитанието е другото име на живота. Как иначе душите ни, които са най-постоянните и силно енергийни същества, ще се развиват и ще порасват?
А, какво ще кажем за другия, последния етап когато вече си наречен с името, което те доближава до билета за заминаване. Билета наречен Дядо/Баба. Като чуя това прозвище се изпълвам с толкова щастие, радост и същевременно толкова ме плаши, но човек не трябва да мисли за това какво го чака, както и за това, което е било, защото така ще изпусне това, което се случва сега и тук. А сега и тук са моите внуци, плът от моята плът. Чувствам се безсмъртен. Вечен. Всесилен и същевременно когато внуците и децата си заминат ставам толкова тъжен, слаб. Светът сякаш посивява заедно с моите коси, които вече са на път въобще да ги няма. Оставаш сам с мрънкащата ми половинка и със своите най-добри и единствени приятели – болежките. От всички тях най-много мразя „ОХ”. Виж другите с „Х” не ме притесняват, но всичко с „О” е най-силно, най-сериозно, най-истинско. Скоро очаквам и ми е много любопитно как за последен път въздуха ми ще излезе през едно последно „О”. Все по често започнах вече да мисля за това. Винаги съм се чудил, каква ще е последната ми дума? Ще има ли някой до мен? Ще боли ли?
Сине, дъще, моя прекрасна спътнице в живота, може да ви притесни това ми писание, но когато дойдете на моята възраст и вие ще искате да споделите малкото ви останали трезви мисли. На вас деца, защото не мога да ви видя честно да се задържате в къщи или ако сте тук не намирам удобно време да си поговорим. На теб жено, защото когато започна да ти говоря и споделям, винаги ме спираш да мисля за смъртта. Добре, но на мен ми се говори. Ето за това този лист е моя слушател. Извинявай приятелю, че така те изцапах с моите драсканици и размишления и ти благодаря, че се отзова на молбата ми да ми помогнеш и да запишеш размишленията. Ти си единствения, на който не ставам досаден с тях.
Не знам доколко ще им обърнете внимание, но това вече не е мой проблем. Аз поне опитах. То така е като цяло в живота – важното е да си опитал, пробвал, пък каквото стане. Толкова много неща съм подхващал и толкова не съм постигал, но знаете ли, не съжалявам, защото съм опитал, пробвал съм се, борил съм се, изплакал съм го, изстрадал съм го и независимо, че излизам от играта загубил, неуспял аз съм с високо вдигната глава. Да си зрял, означава да приемаш нещата такива каквито са. Това е все едно да си обичал някой много години, толкова много, че си бил готов да дадеш живота си и накрая той да те нарани, предаде по най-болезнения начин, да те изостави, да те забрави...Дори тогава трябва да излезеш с високо вдигната глава, защото макар лъган, макар мамен, макар предаден – ти си обичал.
Обич, любов. Да обичаш – това е другото име, основа на живота.
Какво значи да обичаш? Как да познаеш любовта? Аз лично не знам и така и не се научих. А кой знае? Никой и всички.
Да се върнем на „ОПИТА”. Казват, че не е важен резултата, а пътя до там. Пътя, който изминаваш. Да, започвам да се повтарям, но нима не е това живота – един път, едно пътуване. Винаги в движение. Винаги пътуващи в буквален и преносен смисъл. Едно пътуване, изпълнено с много планове и спомени. Понякога непрекъснати повтаряния.
Спомени... Какво са те, ако не една машина на времето, която като с магическа пръчка ни отвежда в палавите, невръстни, необуздани, глупави детинщини или наивно влюбените, обичащи, вярващи в чистата любов младежки години. Спомени – минало... То е трамплин към бъдещето. Или поне трябва да бъде. Както винаги се получава, всяко следващо поколение иска да извърви само всички познати грешки. Никое поколение не се е учи от предишното и така всичко се повтаря. Не само човек повтаря грешките си, но и всяко поколение. Няма нищо ново на земята сред човешките взаимоотношения. Младите вървят срещу стена, вярващи, че имат криле и ще могат да я преодолеят. Възрастните им повтарят досадно, че удара ще е болезнен, но младите си знаят своето и като неопитни Икаровци летят ли, летят срещу стената. Ударът разбира се е жесток и болезнен, но техен!...И така до техните деца, и до техните деца и до техните.... и така до безкрай.
Сигурно вече ви досаждам, както ви бях досаден с предупрежденията ми когато бяхте малки. Родителите явно са освен благословени да имат деца, но и леко обречени да играят ролята на непрекъснато досаждащия предупреждаващ и бдящ човек.
Мили деца, знайте, че това е от любов. От може би най-чистата, най-истинската любов. Кой, ако не ние ще се опитаме ви предадем житейският си опит. Да ви предпазим, спасим от...знам ли...от себе си.
Победи себе си и ще завладееш целия свят.
А, как да победиш нещо, което не разбираш... не познаваш. Нима Македонски е щял да постигне всичко това, ако не бе слушал верния си учител Аристотел. Вие деца наши, сте едни малки Македоновци, а ние едни достолепни Аристотеловци. Моля ви, послушайте ни и дано успеете да накарате вашите деца да ви слушат повече, те пък техните и дано така се роди това поколение, което да се учи от грешките на прадедите си, на родителите си. Да заживеем в един по-добър и хармоничен свят. Свят, в който да познават добре живота. Да го разбират по-добре. А това като стане, моля ви, кажете им да ме намерят и да ми кажат какво е живота, защото това ще е лекарството, което ще ме излекува. Ще ме пречисти, ще ми даде сили, с които да се изправя от тази маса, на която пиша всичко това. Тази омръзнала ми маса с още по омръзналата ми покривка, да останат зад мен. Да имам сили да победя еднообразието. Може би пък живота свършва когато на вратата почука еднообразието. Във всяко застояло нещо, живее частица от смъртта.
Разнообразието, промяната, новото и липсата на страх от тях... Може би, пък това е едно от многото лица на живота.
Странно на 79 години се чувствам уж знаещ, изстрадал, изживял, пък всъщност май съм някъде между 7 и 9 годишна възраст. Значи съм на 8 години. Какво ли правих на тази възраст? Доколкото си спомням строях нестабилни кули с кубчета, които баща ми ми беше купил. А какво правя сега? Нима не правя същото? Строя или поне се опитвам да строя своята кула, която винаги се разрушава. Кога Вавилон ще бъде построен и ще остане НЕ разрушен?
Някой ден. Някой век. Някое поколение.
Може би тогава когато общуването между хората ще стане по свободно и по лесно осъществимо. Ако това е ключа, то аз си оставам песимистичен, защото с всяко изминало поколение хората стават все по затворени, по дистанцирани, по маскирани, по плашещи се да казват „Обичам те”,”Извинявай”,”Прости”.
Да простиш! Да обичаш! Всичко е това вече толкова невъзможно, а БОГ е не само в нас, а и между нас. А с всяка година, всеки един се смята за БОГ.
Ние сме единствените същества, които ставаме глухи и слепи за комуникация. Всичко около нас е комуникация. Всичко общува. Всичко е общуване, контакт. По един или друг начин, всички живи същества общуват, говорят си, усещат се, обменят енергия. Животните комуникират чрез различни звуци. Хората чрез езици. Всевишните сили, чрез непрекъснатите уж „случайности”, които ни се случват. Случайност ли е когато ни е най-тежко и не може да спрем да плачем мислейки, че не може да се продължи, заради тежестта на болката и точно тогава пред нас да забележим надпис с огромни надписи „Не спирай”. Случайност ли е, че точно в този момент, срещаме съответен човек, който също има сходен проблем. Случайност ли е, че приятел ни кани да гледаме точно този филм, който ни кара да се замислим и да ни даде отговори на дълго мъчещи ни въпроси. Случайност или език - Средство, чрез което Бог, Аллах, Буда и пр. имена на един и същи всевисш разум и енергия общува с нас, помага ни, кори ни, напътства ни. Вярвате или не, всичко, което ви казвам е така и ако не сте го усетили, видели, разбрали, то явно не ви е дошло времето. Когато усетите допира, контакта с тази енергия, когато научите да я виждате във всичко, което ви заобикаля, да я разчитате тогава ще повярвате и ще разберете деца мои, че ние сме атом от нещо много по-голямо от нас самите.
Всичко е около нас. Само трябва да го видим, чуем, усетим. За това нека си отворим очите, да си отпушим ушите и да отворим устите благославяйки живота, за да ни благослови и той нас.
С обич
аз
© Калоян Патерков All rights reserved.