Последното късче надежда

Последното късче надежда

Тя седеше на ръба на скалата. Сините и очи, пресъхнали от сълзи бяха вперени в бурното море. Задаваше се буря и морето се вълнуваше. Водата бе придобила зеленикав цвят, вълните се надигаха и спускаха яростно, оставяйки пяна след себе си. Носеше се силният аромат на морска сол, който и напомняше за вкуса на сълзите й и тя наистина ги усещаше или пък това бяха просто долетелите пръски вода. Вятърът развяваше косата и, играейки си нежно с нея. Имаше нещо красиво в това. Звукът на вълните беше като песен, страховита и успокояваща, носена навред от вятъра. Огромните вълни се разбиваха в брега и отново се връщаха в морето само и само, за да се хвърлят отново на брега. Звукът от разбиването на водата, кънтящ и мощен, придаваше на човек усещането за незначителност и уязвимост пред мощта на морето. Но чувствата които бурното море будеше у нея бяха възхищение и смирение.

Огромните вълни се хвърляха срещу скалите, разбиваха се с тътен, запръсквайки капчици вода, които нежно докосваха кожата. В далечината се виждаше малка платноходка, която насред огромните вълни изглеждаше толкова крехка и уязвима. Морето и вятъра я клатушкаха, играеха си с нея захвърляйки я насам натам. Хората на нея вероятно се бореха за живота си, помисли си момичето, припомняйки си пораженията от миналите бурии. Тя въздъхна, вятъра грабна въздишката и и я понесе. Момичето вдигна сините си очи към сивото небе, после отново ги сведе към морето търсейки малката платноходка с поглед. Мярна я за секунда на върха на една вълна, но после отново я загуби. Не можеше да каже че се вълнува за лодката, че се притеснява или страхува, всъщност не можеше да го каже по отношение на нищо, дори за себе си…особено за себе си. Сякаш беше просто обвивка, просто тяло, без душа, без енергия, без мечти. Дори вече нямаше сила да плаче. Някъде сред разбиващите се вълни тя бе загубила смисъла, сякаш нещо бе скъсало тънката нишка на надеждата. Лодката отново се подаде за миг над вълните.

Момичето се вгледа във вълните. Те се блъскаха отново и отново, неистово се разбиваха в скалите, всеки път сякаш по-силно от предишния. За миг вълните и заприличаха на морски нимфи. Надигаха се в цялото си изящество и красота в своите бели рокли от морска пяна и се хвърляха ожесточено към скалите. Отново и отново в отчаяни опити за нещо недостижимо. Нимфите се блъскаха в скалите с плач и стон, оплакваха своята несподелена любов. Тя ги караше неуморно да се надигат и хвърлят, всеки път блъскайки се в скалите и свличайки се отново в морето.

Тя затвори очи и се вслуша в песента на нимфите, те се клатушкаха, надигаха се, разбиваха се в брега, подхвърляха платноходката, но сякаш не забелязваха нищо от това, оставили се изцяло на сърцето си, което пееше за любовта и болката. Недостижимата любов, недостижимите мечти. Тяхната любов бе обречена, хвърляха се отчаяно на брега, но те не принадлежаха там и се връщаха отново в морето.

                Сякаш над цялото море се носеше песента на сърцето, което караше вълните да се движат, нимфите да се надигат изящно, придаваше живот и сила. Тя не можеше да усети дали се стичаше сълза по бузата или пръска морска вода. Сърцето и се сви и разбунтува. Тя стисна юмруци, не желаеше отново да усеща болката, но си спомни последната буря след която морето беше спокойно, изхвърлило ненужните водорасли, спомни си как слънчевите лъчи я галеха а водата беше чиста и повърхността и бе гладка. Винаги беше така след буря, морето сякаш почиваше, възвърнало си спокойствието и щастието. Нимфите, оставили се на чувствата си, изразявайки ги бурно и неудържимо, сега плискаха нежно водата край брега и се радваха на своята свобода.

Тя отпусна ръце, не беше усетила кога се е изправила. Погледна бурното море, вятърът я галеше, вълните продължаваха да се разбиват с грохот. Тя сведе глава, очите и плувнаха, не се удържа и се свлече на колене. Вече не можеше да спре сълзите си, вятърът сякаш я утешаваше чрез нежния си допир, а сърцето и пееше песента на морето. Едва си пое въздух, вдигна поглед и през сълзи погледът и затършува в търсене на малката платноходка. Не се виждаше никъде. Беше започнало да вали.  

Вятърът отнесе поредната и въздишка. Тя чувстваше отново. Все още не намираше смисъл, но нещо в нея трептеше. Усещаше го като леко пърхане, беше щастие. Очите и бяха пълни със сълзи, вътрешно я раздираше болка, но лекото трептене я накара да се засмее. Изправи се, усещайки прилив на сила. Вгледа се в безкрайното море с усмивка, погледът и отново зашари сред вълните и тогава близо до пристанището тя видя платноходката. Last Hope помисли си тя, името беше подходящо за платноходката.

Тя се чувстваше сякаш морето и бе предало от своята мощ и непоклатимост. От това свое умение да пуска всичко, да дава израз на чувствата си, да живее. Тя винаги намираше утеха в морето, нимфите сякаш бяха изпълнени с любов и загриженост. Тя прошепна „Благодаря ти мамо“ и в този момент се разби поредната вълна в скалата под нея. Усмихна се през сълзи и се запъти към домът на настойниците си преди да е заваляло още по силно. Слизайки от скалата тя видя едно розово камъче. Взе го и се усмихна.