Последното ми писмо

Със смесица от тъга и еуфория пред това, което предстои, изписвам тези редове, които целят да докажат правотата на това, което ще извършва. Дори бурните и искрени молби на съзнанието ми не могат да уталожат меланхолията и безразличието, които от доста време насам са надвиснали над съзнанието ми. До края на това, което пиша, обещавам да се обоснова напълно и да спечеля този, който ще намери това скромно писание в моята правда. Уви, ръката на моя палач бе водена от моите дръзки и безразсъдни действия, които в крайна сметка ме поставиха на колене пред живота. Непреклонността и вярата ми в щастливия край на нещата крепяха пламъка на живота у моите празни гърди, но дори тези ми качества, които са способни да съхранят живота ми, се сгромолясаха пред необратими обстоятелства. Безнравственото ми лице, чийто черти и без това не изразяваха някакво чувство и объркваха наблюдатели с по-остър поглед да определят природата на характера ми, изразяваше само мнимо чувство на отегчение от живота и от възможностите, които можеше да ми предложи. Родих се мъртъв, макар и вътре, тази мъртвина, тлееща дълбоко в мен, се разпространи като гангрена и попречи на живота да ме прегърне в безграничните си обятия, да ме помилва и да ми обещае бъдеще. Не, няма място под слънцето и за мен. Отхвърленият, в чийто образ аз чувствам най-удобно, наблюдава живота и чака своя ход, който никога не идва. Мечтаех, че самотата и себеотричането ми ще се изпарят и животът ще влее нови сили, който ще раздвижват мъртвата ми душа, но чакането е опасна алтернатива, особено когато не изпълнява блажените си обещания. Когато угасна и огънят на надеждата, останах в тъма, която смразяваше от ужас сърцето ми, което усещайки, че и този път е изчезнал, започна да бие лудо в знак на отчаяние, като животно, притиснато до стената. Останах сам на тъмно с безкрайна самота. В такъв момент от моята гръд се отделя последен стон на отчаяние и отвращение от самия себе си, на дълбока печал и последно вдъхване на сили пред това, което предстои...