11

   Часът беше 16:25, а докато стигна до Хобокен, стана 17:00. Центърът беше обширен и интересно построен, а въпросната бизнес сграда се извисяваше над всичко. Никак не се изненадах, че подобно на полицейското управление бе красива, но отблъскваща. Или може би това си беше моя заблуда- смятах, че всяко едно място, където хората работят в големи зали, разделени на малки кабинки е потискащо. Самият начин на живот на хората, работещи там е потискащ - да ставаш по изгрев слънце, да се храниш насила, а после да седнеш в една малка отделена кабинка, правейки едно и също цял ден под натиска на шефове и задължения, без самата работа въобще да ти носи удоволствие, не ми се връзваше. Всичко това ми изглеждаше толкова отдалечено от истинския смисъл на нещата. Един чиновник, който бачка на подобно място би ми казал, че просто такъв е животът, но на подобни твърдения гледах със смесица от насмешка и съжаление. Животът, по мое мнение, не е нито борба, нито пък е труден. Той е най- големият дар, който получаваме и по тази причина трябва да му се насладим максимално.

   Това ме наведе на мрачната мисъл, че моят живот може би изтичаше. Трябваше да се срещна с този Джейкъб, а нямах никаква представа, какво щеше да ми поднесе този тип. Може би в момента, проправяйки си път към входа на сградата, вървях по „зеления път”, който ще ме отведе до електрическия стол. Една екзекуция, мили приятели. Имах пълно основание да смятам така - не им играех по свирката и беше напълно възможно да ме накажат. Майната му. Все тая. Да върви по дяволите. Да си го начука.

   Влязох, а когато асансьорът пристигна натиснах копчето, което ме отведе до последния етаж. Намирах се пред отсрещната врата и за секунда застанах пред нея и се заслушах- нито звук. Реших да си създам малко веселие - нямаше какво да губя. Направих една хубава засилка и ритнах вратата със всичка сила. Тя поддаде и с трясък се озовах в помещението. Там имаше една дълга правоъгълна маса, заобиколена с дървени столове. Мястото изглеждаше някак сиво- светлината бе слаба, стените- боядисани в някакъв безличен цвят, а в дъното- начело на масата седеше Джейкъб, който на грандиозното ми появяване реагира само с лека усмивка и повдигане на веждите.

   Напълно нелогично, харесах мъжа от пръв поглед. Беше облечен много лежерно - някаква измачкана риза с навити ръкави, беше кръстосал крака, а една понакъсана и захабена обувка се подаваше от края на масата. Беше окичил врата си с няколко гердана с интересни и разноцветни висулки. Лицето му бе необикновено красиво- големи, изразителни очи, леко стеснена челюст, придаваща му изисканост, а устните му, все още разтеглени в усмивка бяха със средна дебелина и изписани. Носът му бе правилен и като цяло физиономията му беше като извадена от някой филм.

   Тръгнах към Джейкъб и реших да се настаня на стола точно до него.

-Здрасти, шефе - казах - Надявам се, че не си ме чакал твърде дълго.

-Всичко е наред, Алекс - каза с приятния си глас. Докато говореше изражението му бе някак странно предразполагащо. ”Такива мъже - помислих си - трябва да бъдат шефове.” Не беше някой сноб, държеше се напълно естествено и изглеждаше като онези хора, които се сприятеляват с всички. - Искаш ли нещо за пиене?

-Само една кола - отвърнах - А ако ми дадеш и някоя друга цигара, ще съм ти безкрайно благодарен.

Без да става се обърна и отвори някакъв шкаф точно зад гърба си. Оттам ми извади бутилка Кока-Кола, като се извини, че няма Пепси, но успях да му простя някак. А пък от джоба на изтърканите си дънки с кръпка на лявото коляно коляното, извади кутия цигари и ми я даде цялата.

-Душа човек си ти, Джейкъб - казах му с благодарност, като запалих една от цигарите си.- Давай сега по същество. Защо съм тук?

-Тук си, за да те поздравя - ухили се широко той и под устните му лъснаха ред бели зъби. Явно ми беше навик да си представям различни неща в женски вариант, а този вариант бих чукал, честна дума. - Ти мина теста.

Гледах като току що размразен, след 300 години под леда. Не очаквах нищо подобно- представях си какво ли не, но това бе най- голямата от всички големи изненади, съпътстващи деня ми в Ню Йорк.

-Тест? - попитах глуповато.

Джйкъб високо се засмя, но не подигравателно, а чисто приятелски.

-Правилно - каза - Всичко беше тест и ти го мина. Свободен си.

Погледнах го със съмнения, повдигайки едната си вежда. Някак не ми се вярваше, но може би беше от параноята- твърде много номера ми бяха погодили, защо това да е изключение? Реших да се престоря, че му се доверявам.

-Но защо беше всичко това?

-Защото ни трябват хора като теб. Хора, които не се предават. Такива, които не лягат пред лицето на страха. А ти не се отказа дори при близка среща със смъртта… и то на няколко пъти. Трябват ни хора, които не се преструват. Наблюдаваме те от доста време, а ти се представяше като тотален непукист, човек, който може да запази индивидуалността си под ударите на съдбата без да се пречупи. Трябваше да се уверим, че тази представа отговаря на истината. И се оказа, че всичко е истина. Ти си човекът, който търсим.

Господи, колко бях объркан. Изпитвах симбиоза от щастие, лекота, гордост, гняв и може би дори лек срам. Изпих колата си на екс и го помолих да ми донесе бутилка уиски. Имах нужда да се подкрепя и щях да я пресуша цялата. Той се отзова на молбата ми и в следващия момент си запалих още една цигара и жадно отпих от гърлото на бутилката въпреки, че ми беше поднесъл и чаша. Чашите са за женчовци. После отпих отново. Домакинът ме наблюдаваше с интерес.

-А за какво търсите човек като мен - попитах накрая.

-Това не е от значение.

-О, не. Писна ми от мистерии, от заповеди и драми. Време е за отговори.

-Успокой се, Алекс. - каза весело и на свой ред отпи от бутилката с уиски.- Няма нужда да се напрягаш, всички тези неща са в миналото. Съвсем скоро всичко ще ти се изясни.

-Наздраве тогава!- провикнах се.

Той кимна с глава и след като си взех глътка, му подадох бутилката и той направи същото. ”Какъв симпатяга”, помислих си. В този момент почти го обичах… жалко, че не беше жена ха-ха.

-Има и още - добави. Извади едно куфарче от шкафа зад гърба си (явно бе зареден специално за мен), приличащо на това, което разнасях цял ден със себе си, но на друга марка, и го сложи пред мен. - Отвори го.

Отворих го и занемях. Отвътре лъснаха цяла редица едри банкноти. Долари- по 50тачки. Не знаех колко точно са, но такава сума на куп положително не бях виждал пред живота си. Не казах нищо и той продължи като ме гледаше право в греещите очи:

-За теб са. Последното ми изискване към теб е да ги вземеш и да се върнеш в Мейн. И да продължиш да пишеш. Как ти се харесва?

-Като Коледа - отвърнах тихо, почти треперех. - Да пиша ли?

-Да, да пишеш. Не питай как, но прочетохме „Илюзия, изтъкана от реалност”. Смятаме, че творбата е гениална. На обществото на Новото време му трябва точно това. Трябва му човек, който да прозира през илюзията и да не държи това прозрение само за себе си, а да го споделя с околните. Идеите ти са зашеметяващи и напълно истински. Гледайки предишните ти неща, човек никога не би предположил, че си способен на нещо такова. Но ето, че животът е пълен с изненади. Произведението ти, особено ако бъде последвано от други, има силата да разруши старите рамки, старите окови, и да внесе едно ново съзнание в умовете на хората. И тъкмо това е нашата цел- едно ново съзнание без заблуди, без лъжи- едно общество, в което „на власт” да е свободата.

За пореден път останах безмълвен. Този път останах дори без дъх.

-Благодаря - казах, бях замаян. Какъв ден!

-Аз ти благодаря. - каза Джейкъб и ме гледаше с пълно уважение.

-Ти ли си организаторът на всичко?- попитах по същия тих начин.

-Приятно ми е да се запознаем, Алекс.- отвърна простичко. С ръка подръпваше една от висулките на врата си, въртеше я, усукваше верижката - Аз съм Джейкъб Калахан и се надявам, че не си ми много сърдит.

-Преди два часа бих те убил. - казах с щастливо изражение - Но сега не изпитвам никакви лоши чувства. Явно всичко е било за добро, въпреки, че методите ти са ужасяващи, ха-ха-ха.

-Това бе единственият начин, повярвай ми. – Вярвах му. - А сега си свободен. Желая ти приятен ден.

Изправи се и аз го последвах. Подадох му ръка, а той ме прегърна. Прекрасен тип!

-Добре дошъл в клуба - каза ми. - Ще се виждаме.

-Надявам се - отговорих, а той ме изпрати до вратата.

   На излизане от гадната сграда, я погледнах отново, а тя вече не ми изглеждаше толкова гадна. Забелязвали ли сте, как гледната точка драстично се променя според настроението? А настроението ми беше върхово. Какви неща ни се случват, а? Понякога, когато си мислим, че нещо е ужасно, пропускаме да видим голямата картина. Ужасните неща, често се преобразуват в чудеса, повярвайте ми. От време на време обаче, се случва и обратното.

12

   Вървях по улицата и почти си подскачах. Наоколо всичко бе толкова красиво и изпълнено с живот. Зачудих се, дали нещата не са били винаги такива. Във хватката на проблемите и всекидневните дребнавости, човек може би не успява напълно да оцени красотата около себе си. Някаква бяла пеперудка прелетя пред лицето ми, сетне изчезна. Зад мен млада двойка шумно се кикотеше. Трафикът по улицата бе засилен, но дори шумните коли сякаш бяха заобградени от покой. Изпитвах почти нереална лекота. Никога не съм се смятал за нещастник, но толкова добре не се бях чувствал сигурно от деня на сватбата си преди 400 години.

   На няколко пресечки от мястото, където се видях с Джейкъб, с периферното си зрения мернах някакво заведение и моментално отбих към него. Време беше да се поотпусна, пък и имах повод за празнуване. То беше от онези места, обикновено, посещавани от изискани джентълмени и техните дами, но не ми пукаше. С това куфарче, натъпкано с валута, и другото - на „Луис Витон”, можех да считам самия себе си за изискан джентълмен. Пък и да не забравяме костюма, с който бях облечен. Като си припомних за него, разхлабих вратовръзката, която пристягаше ризата ми, сгънах я на топка и я хвърлих в коша вдясно от вратата. Не можех да повярвам, че цял ден я бях носил - смятам, че вратовръзките са като каишки- някакъв вид символ на зависимостта. Заведението бе почти празно по това време на деня и първото, което направих бе да се отбия в тоалетната. Не че имах особени нужди, просто трябваше незабелязано да извадя една 50-тачка. Дори завладян от щастие, знаех, че не е добре, човек да демонстрира огромни суми - в град като Ню Йорк могат да те пречукат по хиляди поводи, а парите са най-вероятният от тях.

   След това се настаних на едно сепаре в ъгъла и удобно се разположих на кожения диван. Секунда по-късно до мен се изправи келнерът. Поръчах си голямо двойно уиски без лед и една бира - за десерт. За съжаления вътре не можеше да се пуши, но нямаше значение. Мамка му, колко уиски бях изгълтал през този ден!

   Просто си седях и се наливах с блаженство. Насладата от алкохола също е пряко свъзрзана с настроението. И разбира се, това уиски бе най- сладкото в живота ми. От беден писател, мислещ си, че нещата са се влошили дори още повече, за няколко минути се бях превърнал в богаташ. Още докато пишех „Илюзия, изтъкана от реалност” си знаех, че е нещо значимо. Но дори в най- смелите си мечти не си бях представял да пожъна такъв успех, още преди дори на съм го публикувал. Организацията на Джейкъб Калахан, очевидно бе много стабилна. Бяха изпипали всичко до най- малкият детайл и накрая нещата се наредиха. Бях много благодарен, като и за секунда не ми мина през ума, че ако се бях огънал, сигурно щяха да ме застрелят като куче. Но, както много неща, това също нямаше значение вече. Предполагаемите ситуации могат брутално да ни скапят, но са нереални, те са просто мираж. Единственото, което има значение е това, което се случва в момента. Винаги. Останалото е заблуда и само по себе си е ненужно, освен ако не сте пристрастени към нещастието.

   Довърших питиетата си, а келнерът едва не припадна, когато му подадох банкнотата от 50 долара и му казах да задържи рестото. Ако бях останал още малко, сигурно щеше да ме разцелува, но тактически се изнесох, преди нещо подобно да се случи. Излязох пред заведението и застанах на тротоара, оглеждайки се. Трябваше ми телефон. Обърнах се на една страна и спрях някакъв костюмар.

-Хей, приятелче - казах, като му препречих пътя.

-Какво искаш бе? – каза ми раздразнено.

-Трябва ми телефона ти. Спешно е.

-Я се разкарай - тросна се и се опита да ме заобиколи. Казах му да почака, открехна куфарчето си и извадих от там още една 50тачка, сетне му я размахах пред лицето.

Изражението му моментално се смекчи. „Алчни копелета - помислих си - никой не би ти помогнал, просто, защото си го помилил и е човешко да се отзове… но когато в цялата схема се вкарат малко кинти, всички стават много услужливи.”

-За теб са- и му подадох банкнотата- Вади телефона.

Даде ми го, а аз му обърнах гръб и се отдалечих. Набрах номера на Мила, като го преписах от бележката. Бих използвал и този, който ми бе подхвърлен в куфара, обаче изходящите обаждания бяха блокирани.

-Ало- чу се приятният и глас. Много красиво гласче, честно.

-Здравей, миличка- казах- Искам да те видя.

-Алекс- прозвуча напрегната- Всичко наред ли е?

-Повече от наред, бейби - провикнах се весело- Всичко е идеално, прекрасно, чудесно. Имаме повод за празнуване. Всичко си дойде на мястото.

-Сериозно? От стрелбата по стаята ми, останах със съвсем различно впечатление.

-Всичко това е имало смисъл. Смени ли си стаята? Искам да се видим преди да отлетя за Мейн - всъщност вече не бързах толкова много да се омета от Ню Йорк. Нямах видима причина да не остана още няколко дни- може би, в крайна сметка градът щеше да ми се хареса.

-Да, в 1428. Заповядай.

-Браво- казах- След секунда съм при теб.

Тогава още не осъзнавах, че това е отвратителна лъжа. Част от казаното беше истина, но срещата ни щеше да се проведе при съвсем различни обстоятелства.

Затворих и се върнах при мъжа, чийто телефон носех. Той ме чакаше, като нервно потропваше с крак. Сигурно си бе помислил, че съм изчезнал. Върнах му го и ме подмина с щастлива физиономия. Аз самият бях не по- малко радостен. Заех се да оглеждам разни стоки, изложени на витрината на магазин с името „Франсис и Ко.”- предлагаха бижутерия. Мислех си да и взема някакъв малък подарък.