11
Часът беше 16:25, а докато стигна до Хобокен, стана 17:00. Центърът беше обширен и интересно построен, а въпросната бизнес сграда се извисяваше над всичко. Никак не се изненадах, че подобно на полицейското управление бе красива, но отблъскваща. Или може би това си беше моя заблуда- смятах, че всяко едно място, където хората работят в големи зали, разделени на малки кабинки е потискащо. Самият начин на живот на хората, работещи там е потискащ - да ставаш по изгрев слънце, да се храниш насила, а после да седнеш в една малка отделена кабинка, правейки едно и също цял ден под натиска на шефове и задължения, без самата работа въобще да ти носи удоволствие, не ми се връзваше. Всичко това ми изглеждаше толкова отдалечено от истинския смисъл на нещата. Един чиновник, който бачка на подобно място би ми казал, че просто такъв е животът, но на подобни твърдения гледах със смесица от насмешка и съжаление. Животът, по мое мнение, не е нито борба, нито пък е труден. Той е най- големият дар, който ...