посветено на бебе, сочещо дъгата
Беше мръсно и студено. Автобусът беше пълен с хора, още малко и щеше да се пръсне и всички да полетим нанякъде от ударната вълна. Стоях на последната седалка, слушах Моби и се бях зазяпала в момчето пред мен. Стоеше прав и също слушаше нещо. Миришеше на бира и цигари. Ръцете му бяха изцапани с мастило като моите... Някъде до мен малко дете се правеше, че свири на китара, някой му извика: "Стига с тая музика, наду ми главата", всички се усмихнаха. Обърнах се да видя дали момчето се усмихва, но вече го нямаше. И аз трябваше да слизам. Отивах към "Античния театър", там оставих една година и сега, от време на време ходя да си говоря с нея. Качвайки се, по стълбите си мислих: "Твърде много пуша." И за мое разочарование видях, че някой друг оставя миналото си на моето място. Седнах на парапета и запалих.
- Имаш ли цигара?
Подадох му една и казах:
- Май се видяхме в автобуса?!
- Може.
- Защо слезе толкова далече ?
- Исках да вървя по-дълго.
- Какво оставяш тук?
- Миналото.
- Цялото ли?!
- Да.
- Аз оставих само една година...
- Щастливка!
- Кой си ти?
- Аз съм най-тъжното момче.
- Когато съм тук и аз съм най-тъжното момиче.
- А, иначе?
- Иначе мразя тъжните хора.
- Аз ги обичам.
- Обичал ли си?
- Преди обичах една синя писалка, а ти?
- Обичам коледни бонбони.
- От тия с картинките?!
- Да! Виждал ли си такива?
- Не, никога, една ми разправяше за тях, обаче откраднала пари и сега е в затвора.
- И аз откраднах, но не ме хванаха. Знаеш ли, като дойда, ще ти донеса бонбони.
- Къде ще дойдеш?!
-Там, където спира 413.
- Ще те чакам, после без никакви задни мисли може да отидем да слушаме музика в моята стая... Знаеш ли, вчера за малко да ме изгонят. Но всичко се нареди.
- Знам, нали ти казах!
- Каза ли ми?!
- Ами да.
-Ти ли беше това?!...
Посветено на бебе, сочещо дъгата
21:31/22.11.07г.
гр. Пловдив
© Роси Стефанова All rights reserved.
