Студените пориви на вятъра преминаха на вълни през проядените зъбери на високите градски стени, спуснаха се в ниското сред крайните редици от схлупени къщурки, завихриха прахоляка от неравните калдъръмени улички, разбудиха листата в бръшляните, в старите брястове, в каваците и поеха невидими към сърцето на града. От сенките на една тясна улица в квартала Къпало се измъкна нечовешки силует – мърляв и прегърбен, с крайници, които като че ли всеки момент щяха да рухнат под тежестта на торбата, която носеше на гърба си. Огледа се боязливо и щом поредният полъх разроши рехавите, сплъстени кичури по главата му, изви шия нагоре и вдиша дълбоко. Вятърът носеше притъпеният дъх на канали, на душлив пушек от комините на фурните, в чиито търбуси скоро щяха да бъдат хвърлени първите самуни хляб, но най-вече – влажният, изострящ сетивата вкус на дъжд. Съществото примляска жадно и с непохватни подскоци пое през дългите притихнали улици на Адория към хълма Сиян, където се издигаше кралския палат.

Адория лежеше в сърцето на обширната едноименна равнина, на двата бряга на пълноводната Дуна, която извираше нейде от ледените долини на Карпа Бела и течеше стотици левги през Искона, за да се влее в необятния океан при Хазар. На десетки левги от стените на града се простираха тучни зелени поля – дом на огромните стада турове и бизони – а в самия град намираха препитание и убежище стотици хиляди хора. Населението на Адория беше пъстра смесица от простосмъртни и магични същества. След войните за Всемогъщия камък, оставили града наполовина разрушен, Адория бе изградена наново – по-голяма и по-укрепена от преди – и виждайки потенциала на новоизградената столица и сигурността, която предлагаше, към нея заприиждаха всякакви същества от далечните мразовити земи на Мараканда и Неиро, от опустошените Балхара и Средорек, дори от Логос, Хулм и Амара, след изчезването на Ейрос Лок. Търговията и занаятчийството се развиваха успешно откакто съществуваше града, здрави корени бяха пуснали култовете към Шестте сред местните, врачки и вещери проповядваха своите учения, схолари и алхимици се трудеха усърдно в академиите, но преди всичко Адория беше военен град и в казармите ѝ се обучаваха хиляди, които, след като завършеха успешно, се вливаха в редиците на Кралската армия и бранеха северните граници на владенията от неспирните набези на демоните.

В централната част на града и малко на запад стърчеше масивният хълм Сиян, един от малкото естествени възвишения в безкрайната Адорийска равнина. Сред пъстрите и многобройни цветове на сградите наоколо, замъкът, кацнал на хълма, бе успокояваща окото гледка, ненатрапчиво блед и внушителен. Бе устоял на безмилостното време цели четири хилядолетия, бе се запазил непокътнат по време на битки, бе видял разрухата на Адория няколко пъти, въпреки че изглеждаше крехък. От бял камък, донесен от далечните брегове на Логос по волята на древна кралица, бяха изградени замъкът и високите му кули и легендите разказваха, че в стените му има заплетена могъща магия, която го пази. Но дали наистина беше така, никой не знаеше, днешните адорийци бяха склонни да вярват, че уменията на майстор строител бяха намесени тук.

Кобалтовосиният плащ на Ал Екстрийм се изду и изплющя от необуздания порив на вятъра. Той го придърпа към шията и раменете си и на ум изпусна най-цветущата ругатня, за която можа да се сети в момента. Връхлитащите пориви на вятъра ставаха все по-чести и свирепи – воят им вече непрестанно кънтеше през амбразурите, свистеше в знамената по кулите, отекваше като вълчи вой под арките, войниците на караул ставаха все по-неспокойни.

Нощта бе започнала топла, кротка и обещаваща като прегръдка на тъмнокоса девица. По първи петли обаче повя севернякът, отначало прохладен и жадуван в летния зной, но постепенно силата му се увеличи и сега изглежда ураган връхлиташе Адория.

Когато се завръщаше у дома, Ал обичаше да наблюдава спящия град през дългите лунни нощи – играта на светулките сред сенките на логоските храсти и вековните дървета в градините под замъка, отблясъците на лунната светлина по покривите на къщите, по куполите на храмовете и камбанариите, широките прави улици край реката, окъпани от оранжевата светлина на фенерите, самотните рибарски лодки, поклащащи се по водите на Дуна – предпочиташе спокойствието на нощта пред суматохата на деня. Суетата и луксът на града му доставяха наслада за ден, за два или три, но след това административните му задължения като престолонаследник започваха да го задушават и той жадуваше за суровата непретенциозност на Пределите. Тогава възсядаше буйния си хазарски жребец и препускаше обратно към североизточните граници на Адория.

Сърцето му жадуваше за приключения и опасности, за битки и подвизи. Сам той беше безстрашен воин и владееше меча до съвършенство, а дързостта и безграничната му смелост често стигаха до откровена лудост. Баща му му беше поверил две дивизии от армията си, с които да пази североизточната адорийска граница от набезите на навите. Старият крал познаваше необуздания и прибързан нрав на сина си много добре, затова го беше пратил в източния край на Пределите, където обширната Адорийска равнина се сливаше с безплодните земи на Пустошта и Емион Мар. Там рядко се появяваха нави, но когато това се случваше, Ал успешно отбраняваше границите или пък организираше бързи опустошителни атаки. Понякога събираше конницата си – близо три хиляди хазарски бойни коня, способни да изминат двадесет и пет левги на ден, носещи тежко въоръжени стрелци и мечоносци – и се отправяше на север, за да помага на Велес Беривой в битките с пълчищата от Навгард. Там зелените хълмисти адорийски поля стигаха до полите на Карпа Бела, а оттам, през планинските проходи слизаха злотворните армии от демони. Но от много месеци насам границите бяха спокойни, съмнително спокойни, и Ал усещаше, че нещо страховито се готви в Тарха и мрачните недра под Тенебра и планините.

Напоследък сънищата му смущаваше един кошмар – кратък, объркващ, толкова пъти явявал се на сън, че вече виждаше всяка подробност от него стига да затвореше очи. Гигантска черна вълна се надигаше от запад и помиташе всичко по пътя си. Мрак обвиваше света. Тучните адорийски поля се превръщаха в пепелища, а във водите на Дуна потичаха кръвта на падналите воини и сълзите на почернените жени и деца. Славните крепости на дедите му лежаха разрушени, кралският замък се сриваше до основи, а короната се търкаляше по прашната земя. Един глас непрестанно го зовеше да се върне в Адория. И Ал се завърна. Но никой не можа да разгадае какво вещаят тези тревожни сънища – нито прозорливият крал, нито мъдрите му съветници.

Стихията блъскаше с цялата си мощ срещу древната твърд. Ал отмести угрижен поглед от града долу и присви очи да огледа хоризонта на север – черни облаци бяха закрили звездите в небето и току надвисваха над градските стени. Светкавица раздра тъмните валма в далечината, гръм полази през простора и ехото му екна над високите кули. По навик попипа дръжката на меча, стърчаща над колана му, уви се в мекия памучен плащ и се запъти към замъка. Двамата войници пред вратата едвам удържаха дългите щитове пред мощта на вятъра. Ал забеляза, че по слепоочието на единия се спускаше тънка вадичка пот, а страните му се бяха зачервили странно. Въпреки, че не помръдваше, младежът усети невероятното усилие, което войникът полагаше да се задържи така. Намираше носенето на щитове от стражата, поне на тези във вътрешния двор, напълно безполезно, но такива бяха традициите и старият крал отказваше да ги измени, въпреки настойчивите му желания.

 - Берия, свали го тоя щит по дяволите! – изкрещя Ал, за да надвика воя на вятъра. – Зачервил си се като наденица в нажежена пещ!

Войникът го зяпна объркано, отвори уста да каже нещо, но явно се поколеба, затова устните му няколко пъти се допряха и разтвориха без да издадат звук, но накрая успя да изпелтечи.

 - Ама аз… ъъъ… аз такова…. Не може, Ваше Височество!

Другият войник и престолонаследникът се спогледаха.

 - Твоя воля – Ал сви рамене и заговори и на двамата. – Съветвам ви да свалите щитовете и да се приберете в наблюдателната кула по-скоро. Кажете и на останалите. В тая буря едва ли някой ще реши да напада…

Още не изрекъл мисълта си, от бойниците изпищя тънкия гласец на стражевия рог – достатъчно дълъг, за да предизвика тревога на лицата на войниците – а след него крясъци, издаващи по-скоро изумление отколкото страх, се понесоха по вятъра. Ал се обърна, с десница свита около дръжката на меча, и видя петима войници струпани край зъберите отсреща. Сочеха към небето.

От север приближаваше нещо. Твърде далече беше, за да определи какво точно бе, но слабото му сияние го накара да допусне, че може би бе просто някой селски фенер, подет от стихийния вятър. На сто и петдесет крачки пред него обаче, стражите продължаваха да се суетят и не откъсваха очи от небето. Двамата лъкометци гледаха безпомощно, дори не бяха си приготвили лъковете, защото никоя стрела не би полетяла срещу ураганния вятър.

Чак когато мъжете на стената извадиха късите си мечове, Ал различи крилатия силует. Приближаваше бързо, движенията му бяха премерени, безупречни, някаква лекота имаше в тях, като че ли ураганът не съществуваше в полета му. И колкото повече наближаваше, толкова по-очевидни ставаха чертите му – гъста бяла козина покриваше цялото му тяло, крайниците му бяха почти човешки, може би малко по-големи, имаше дълга опашка и огромни ципести криле.

„Летяща маймуна?! Що за демон е това?“

Ал вече държеше меча в ръцете си и трескаво очакваше звярът да кацне на терасата пред замъка. Наблюдава полета му внимателно, бе забелязал как се сниши след като премина градските стени, сигурен бе, че идваше право към замъка, а кобалтовосиният му плащ нямаше да остане незабелязан.

Над хълма Сиян диопетът забави полета си. Направи широк кръг над градината и предния двор на замъка, за да огледа обстановката долу. На стената преброи седемнадесет войници, трима от тях – стрелци, неспособни да използват стрелите си все още заради насрещния вятър. Пред портите на замъка стояха двама – твърде тежко екипирани – а на двора самият престолонаследник тръпнеше в очакване. Мечът в ръцете му обаче малко го смути.

„Странни навици са придобили простосмъртните през времето, в което не съм навестявал земите им.“

После се стрелна надолу и тупна на три крачки пред Ал Екстрийм.

Три стрели изсвистяха в нощта и едно острие. На по-малко от педя от диопета, стрелите се пръснаха, а мечът на Ал се закова с трясък във въздуха, искри изхвърчаха от широкото острие, сякаш бе ударило здрав камък. През тялото на Ал премина вълна, разтресе го и го накара да отстъпи назад.

 - Ще приема постъпката ви като действие, породено от невежество. За последно бях тук преди хиляда и седемстотин години, но с мен никога не бяха се отнасяли така негостоприемно в този двор – рече кротко диопета.

Ал премига невярващо. Очите му се преместиха от диопета към меча и от меча към диопета няколко пъти. Могъща магия имаше около новодошлия.

 - Аз съм Аструлаудиус – Пръв Вестител на Властелините и Върховен глашатай в Дома на диопетите! – Този път гласът му прокънтя тържествено. – Часът е ранен, но обстоятелствата налагат да се срещна с Негово Величество незабавно!

 - Е, току-що го срещна, Аструу… лаудиус! – обяви не по-малко тържествено Ал. – Аз съм Александър Максимилиан…

 - Ти си престолонаследникът! – прекъсна го диопетът. – Настоявам да говоря с крал Севастиян!

„Що за наглост?!“ – кипна Ал, обаче от устата му излезе едно смирено:

 - Моля, последвай ме!

Изненада се от отговора си – искаше да постави на място новодошлия, но имаше нещо в гласа на диопета, което налагаше подчинение и не търпеше противоречие. И го поведе към замъка.

В голямата Първа зала беше топло и задушно. Обикновено по това време на нощта горяха само стенните светилници – хвърляха светлина колкото някой да си намери пътя в сумрака – и беше безлюдно, с изключение на двамата дремещи пазачи в дъното на помещението. Сега полилеите под сводестия таван светеха с ярка светлина, разбудени от воя на стражевия рог хора сновяха напред-назад из залата, други на малки групички си шушнеха тревожно, но когато Ал въведе диопета всички погледи се приковаха в тях и настана тишина.

 - Повикайте краля! – нареди Ал. – Веднага!

Аструлаудиус беше поне осем стъпки висок. Ал беше висок и мускулест, но пред диопета се почувства някак дребен – вестоносецът се извисяваше с цяла глава над него. Очите му, светли като утринно небе, обходиха голямата зала с неприкрито любопитство. Задържаха се за известно време върху портрета на кралицата – мъртвата кралица – който изпъкваше сред останалите портрети на кралски особи с размерите и великолепието си. Изведнъж погледът му падна върху младежа, а изражението му стана някак замислено.

Ал се смути – нетипично за него – и заби поглед надолу.

 - Имаш красиво лице, Ал Екстрийм – също като Адина!

 - Познавал си майка ми?

Диопетът кимна.

 - Но как? Ти каза, че за последно си идвал в Адория преди хиляда и седемстотин години?!

 - Друг път ще ти разкажа. – Вниманието му беше привлечено от появилото се на балкона величие. – Сега ме чакат по-важни дела.

Кралят – гологлав и в нощната си роба, набързо наметнал багряницата, чиито златовезани краища се полюшваха важно с всяка негова крачка – се заклатушка по ниските вити стълби. Около него се засуетиха двама лакеи да му помогнат, но настойчивите им молби бяха попарени от кратък отсечен жест на кралската десница и двамата останаха назад. Тежко изпитание бяха стъпалата за крехките му кости, носещи тежестта на годините, на отговорностите и на сто и петдесет килограма плът, увита в най-скъпа коприна. Когато най-сетне стъпи на белия корал в голямата зала, забърса плувналото в пот от усилията лице с дебела памучна кърпа и след като грижливо я прибра, препусна, доколкото това позволяваше тежкото му тяло, към неочаквания гост.

Зад строгото му изражение прозираше киселата физиономия на човек, който бе събуден преждевременно от дълбок сън. Малките му тъмни очи все още гледаха сънено към света наоколо, но тънки тревожни бръчици се бяха появили около клепачите му вече.

 - Мрачен час си избрал да ни посетиш, вестителю! – рече с твърд глас кралят и измери диопета с поглед.

Нямаше нужда от любезности, нищо добро не предвещаваше тази среща.

 - Злото не върлува денем, господарю Севастиян! – отвърна диопета с горчива усмивка. – Защитата на Оленто падна. Черният магьосник я разби – завърнал се е някак от Юдола и е намерил начин да проникне в цитаделата. Търсеше Всемогъщия камък, но като разбра, че не е там, гневът му се стовари върху Белите мъдреци и Оленто. Усетих аз, че нещо не беше наред, но твърде късно Нестор Етернус ме повика на помощ. Когато го измъкнах от цитаделата, черната магия на Алабаст вече се беше плъзнала по вените му. Знаехме, че не му остава много време, затова отворих портал след като излязохме от Оленто. Преследваха ни наемници, затова ни изведох далеч от Адория, край Сулиндар, но когато прелитахме над меандрите на Дуна, Нестор Етернус просто се хвърли надолу. „Лети! Не спирай! Лети към Адория!“ ми каза той.

 - Черен магьосник?! Всемогъщ камък? Какви небивалици говориш? – изръмжа кралят и напрегна мислите си да си припомни откъде му бяха познати тези имена. От приказките на София, разбира се. Когато бяха деца се събираха вечер край огнището и слушаха със зяпнали уста небивалите истории на дъртата вещица. – Легенди! Приказки! Къде е Дум, когато демоните нападат земите ми? Къде са Властелините? Няма ги! Всяка година хиляди мъже и жени умират в битките с демоните, казармите вече изнемогват, скоро ще трябва да изпращаме деца на бойното поле… Кажи ми, вестителю, това ли е Балансът?!

 - Хората са късопаметни и мимолетни – въздъхна диопетът. – Хиляда и осемстотин години са много човешки животи – лесно се забравя горчивата реалност, лесно се превръща в легенди. Но ние помним. Ние знаем. Балансът беше нарушен по време на Великите битки – прекалено много нарушен. Властелините не са ви забравили – те все още бродят по тази земя, все още поддържат Баланса. Наближава обаче часът на тяхното заминаване и тогава съдбата на Искона ще зависи от Всемогъщия Дум, но попадне ли в ръцете на Черния магьосник, нищо хубаво не ни очаква.

 - Нима намекваш, че трябва да го спрем?!

 - Разбира се, че трябва!

 - Ние сме обикновени простосмъртни, а той – Черния магьосник!

 - Да, Черния магьосник – Алабаст – от когото дори Северните магове се страхуваха.

 - Но как?! – простена краля и отново прибърса потното си лице с кърпата. – Това не е като да се изправим срещу армиите от нави и йореги. Ние не притежаваме магични сили, как да опазим Дум тогава?

- Аз съм само вестоносец, кралю, опасявам се, че не мога да ти помогна с нещо повече от съвет. На запад в човешките земи ще намериш повече съюзници, отколкото предполагаш. Поискай подкрепата на хазарите, на елбирите, дори в Имара потърси. Призови Северните магове. Старите съюзи пак трябва да се възобновят, за да може да запазим Баланса.

 - Баланса… – въздъхна стария крал. Изпод посребрялата брада челюстта му потрепери едва. – А Всемогъщия камък къде да дирим?

Диопетът сви рамене.

 - Дум е сърцето на Искона – не може да напусне границите ѝ. Все някъде по тази безкрайна земя ще е…

 - Да, все някъде… – съгласи се кралят вяло. Умът му вече пътуваше към дълбините на замъка, където в мрачните галерии може би щеше да намери отговори на въпросите си.

 - Новината трябва да се разнесе навред. На добър час, кралю, и до нови срещи!

Диопетът закрачи към портата. Кралят заситни след него, Ал го последва неуверено. Стражите на пост ги посрещнаха с благоговейни погледи и отвориха вратите. Ураганния вятър ги блъсна в гърдите с все сила, карайки ги да се олюлеят, диопетът обаче продължи без да трепне, дори козината му остана недокосната от стихията. Стъпил на терасата, той разтвори огромните си криле и с няколко мощни тласъка се издигна нагоре. Полетя на запад, а след като премина отвъд градските стени, кралят, Ал и свитата им видяха как в простора зейна ясносиня дупка и погълна диопета. Портала стоя отворен няколко кратки минути преди да изчезне в нощта. След него дъждът затропа по покривите.

- Велики Властелини! – простена крал Севастиян, после обърна внезапно придобилото му строгост лице към Ал. – Последвай ме!

Момчето кимна и забърза след развяващата се като корабно платно багряница.

Преминаха няколко зали и коридори без да си кажат нито дума. Чак когато стигнаха в южната част на замъка и краля поведе надолу към подземията, Ал попита:

 - Къде отиваме?

Не беше слизал долу откакто беше дете. Долу се намираха килерите с храна и подправки, избите с вино и нектари, но това, което вълнуваше момчешкото му сърце и възпламеняваше фитила на безграничното му детско въображение, се криеше зад заключените врати на най-дълбоките галерии. Безброй безсънни нощи бяха изкарали тук със синовете на съветниците, подтиквани от любопитство, което се подхранваше от отказа на възрастните да им споделят за тайните, които лежа заключени зад големите дъбови врати – „Вехтории“ – отговаряха някак вяло и бързаха да продължат със задълженията си. След полунощ, когато замъкът притихнеше и светилниците угаснеха, четиримата се измъкваха тихичко от стаите си и се срещаха при статуята с вехтата броня, която пазеше при стълбището към подземията. Сляпа беше за пламъка на лоените им свещи и глуха – за шепота на треперещите им от напрежение гласове. Резето на един от складовете за храна се беше разхлабило и те бързо намериха начин да отворят вратата, затова щом слезеха долу, първо се шмугваха в килера и пълнеха джобовете си със сушени плодове и какаови топчета, а когато месарят окачеше колбасите по гредите на ниския таван, винаги се измъкваха с някое дебело парче козя пастърма или свинска наденица. После боязливо следваха играещите по студените каменни стени сенки надолу по дългия мрачен коридор. Зад трите тежки врати в дъното на коридора се носеха безброй мълви – от древни съкровища, донесени от най-далечните кътчета на Искона до небивали зверове. Момчетата опитваха всякакви трикове, за да отворят вратите. Веднъж дори Ал отмъкна една секира от двора на ковачите и с нея пробваха да разбият дъбовите двери, но колкото и да удряха нито драскотина не се появи върху дървото. Тогава решиха, че някаква магия пази трите входа, затова се заеха да изучават заклинания от една врачка на пазара в квартала Погода, недалеч от южната стена и пристана. Дванадесет дни по една просека време преди залез слънце и шест жълтици бе цената, която платиха, за да отвори сетивата им и да ги научи на четири заклинания на древен език. Врачката – дебела, смугла хазарка, с червена лента на главата, дълги, мазни плитки, в които бяха втъкани разноцветни пера и мъниста, и винаги обгърната от облак тамянов пушек и анасонови изпарения – ги увери в последния ден, че заклинанията работят безотказно и че четиримата са ги овладели до съвършенство, въпреки че Ал не беше особено сигурен в последното. Съмненията му се оправдаха още същата вечер, а когато на другата заран отидоха да дирят мнимата чародейка, от дрипавата ѝ шатра, в която извършваше ритуалите си, нямаше и следа. Оттогава Ал започна да питае силна неприязън към гадателите, врачките и всички особняци, твърдящи, че имат таланти да поглеждат в бъдещето и да призовават неземни сили, а разочарованието от онази нощ внезапно уби любопитството му и улисан в ежедневните си занимания и градски приключения забрави за тайните на подземията.

 - Скоро ще узнаеш – отвърна кралят и взе канделабъра, който стоеше на мястото на старата статуя върху ниска дървена масичка. Трите му свещи бяха изгорели наполовина, дебели пластове восък се бяха наслоили по железните му пръсти и щом кралят се заклатушка по ниските стъпала, пламъчетата премигнаха и хвърлиха треперливи сенки върху стените.

 - Искаш ли да ти помогна? – Ал понечи да го хване под ръка.

 - Стар съм, не – сакат! – изръмжа кралят и продължи надолу с гордо вдигната глава, свободната му ръка потърси опората на перилата.

„Опасявам се, че кракът няма да се излекува напълно, Ваше Величество“ – бе заключил лечителя Кийан, след като два месеца налага с билки и отвари потрошеният благороден крайник. Костта бе зараснала, гневът от злополучния лов бе отшумял, но болката остана и се засилваше бавно и сигурно с всеки изминал ден, а кралят я понасяше безропотно и покорно гълташе чайовете, забъркани от лечителя, които до някаква степен я облекчаваха.

Въпреки че кралят ревниво пазеше болката си в тайна, Ал някак бе узнал за случилото се и се опитваше да му помага – безуспешно засега, заради упоритостта на крал Севастиян.

Младежът сви рамене и се затътри след баща си. Подземието, с изключение на подменените врати на хранителните складове, не се беше променило никак – хлад с дъх на мента, мащерка и вкиснал гроздов сок витаеше в тунела. Ал потрепна, когато кралят продължи навътре по коридора. Към заключените врати ли го водеше?! Щеше ли най-сетне да надникне вътре?! „Непотребни вещи, стари родови реликви – нищо интересно“ – отвръщаше краля винаги, когато Ал запиташе. Но Ал не му вярваше, защото непотребните вещи не се държаха под ключ. Колко много нощи бе прекарал тук, изгарян от любопитство, без да разбере нищо, а ето че сега, когато вече ни най-малко не се вълнуваше от заключените подземия, те щяха да му разкрият всичките си тайни.

Три врати имаше в края на тунела. Тежки катинари и дебели вериги държаха лявата и дясната плътно залостени. Средната обаче нямаше ключалка, нищо, което да я отваря от тази страна. Железният обков – във формата на арка – бе потъмнял и ако него го нямаше вратата щеше да изглежда като обикновена рисунка върху камъка.  

Крал Севастиян вдигна канделабъра над главата си и плъзна свободната си ръка по гладкото дърво. Почука пет пъти – кратко и ритмично – и зачака. Ал напрегна сетивата си, а ръката му неволно се озова на ефеса.

 - Кой стои тук? – неочаквано прокънтя дълбок глас от другата страна на вратата.

 - Крал Севастиян от рода Велян.

 - Що искаш?

 - Искам съвет от Мирфикацио.

С глухо изстъргване вратата потъна навътре, после се плъзна на ляво и разкри сумрачна шир с неразличими силуети. Миг по-късно входа бе запречен от огромно шкембе с цвят на гранит, опасано в протъркани панталони от зебло и дебело въже, което навярно служеше като колан. Под панталоните се подаваха ходила с големи космати палци, а отстрани се люшнаха две ръце, стигащи почти до земята. Ал видя как колената се огънаха, за да се подаде от отвора едно ужасяващо лице.

„Гаргойл! Прилича на една от онези грозни статуи по стените на крепостта Додоля, само че е жива!“

Чудовището ги изгледа от глава до пети с кръглите си жълти очи и се отмести навътре, за да им направи път да минат. Кралят леко надигна робата си и пое уверено навътре. Ал го последва, ръката му здраво се беше вкопчила в дръжката на меча.

- Накъде? – попита кралят, когато преминаваше край гаргойла.

Той вдигна тежката си ръка и посочи.

Ал, преминавайки само на крачка от чудовището, го измери с поглед и чак сега забеляза, че на гърба му имаше чифт огромни криле. Гаргойлът също не остана безразличен към младежа и се втренчи в него. Когато погледите им се срещнаха, Ал почувства, че гаргойлът – изведнъж присви очи и се намуси – го разпозна от времето, когато идваше тук с приятелите си за да блъскат и тропат по трите врати в опити да ги отворят и побърза да отмине нататък.

Краката му неочаквано стъпиха върху нещо меко. „Килим“ – помисли отначало, но щом погледна надолу с изненада откри, че върховете на ботушите му бяха потънали в рошав жълтозеленикав мъх. Баща му крачеше на един хвърлей пред него вдигнал високо канделабъра, но сумракът наоколо като че ли взе да се разсейва от далечна бледа светлина и силуетите на храстите, фиданките и дебелите кедрови и борови стъбла започнаха да се открояват – върховете на зелените им корони обаче бяха забулени в някакъв неестествен мрак –  и отнякъде като че ли долиташе ромонът на поточе. Ал се почувства като че броди из дебрите на Теревин.

 - Къде сме?

 - В замъка.

Ал се огледа – гора докъдето стигаше погледа, никакви стени не се виждаха, никакъв таван, а земята под краката му дори миришеше на влага и гнили листа.

 - Но как?

 - Магия.

Ал изсумтя презрително.

 - Вратата портал ли беше? Не може да сме в замъка, в Адория дори! Къде ни отведе?

 - Вратата е портал, но не пространствен. Тя е…. процеп към друг свят.

 - Цял друг свят в замъка?!

 - Е, не е цял – кралят разпери ръце. – Само това, което виждаш. Все пак, замъкът си има граници.

 - Извратена илюзия на някой смахнат! – процеди през зъби младежът. – Сигурно дърветата въобще не са дървета и…

 - Млъкни и ме следвай! – сопна се крал Севастиян. – Ако Мирфикацио чуе пренебрежителните ти думи, ще ни посочи вратата още преди да сме прекрачили прага на дома му!

Ал сви рамене и изгледа стария крал под вежди.

„Кой по дяволите е Мирфикацио?“

И за да получи отговор на въпроса си по-бързо, тоз час кралят спря пред дълбока пещера, сякаш изникнала от нищото, вдигна канделабъра, за да освети входа ѝ и плахо надзърна вътре. Прочисти гърло – така правеше винаги преди да захване тържествена реч с гръмовен глас – и си пое дълбоко дъх, но преди да успее да издума, от дупката се появи ниска закачулена фигура. Робата от зебло покриваше изцяло странника и нищичко не се виждаше от него, само очертаваше дребната му снага. Можеше да е дете, можеше да е йарм, или някое дяволче – всичко можеше да е.

 - Защо безпокоиш съня ми, Севастиян? – изхъхри Мирфикацио с немощен глас. Бремето на много години ехтеше в този глас, но дали беше на мъж или на жена Ал не можа да отгатне.

 - Вести ти нося, старо – отвърна угрижено кралят – и помощта ти ми е нужна.

 - Виж ти! – скръстените пред гърдите ръце на Мирфикацио трепнаха, като че ли им се прииска да се потрият доволно. – Струва ми се, че ще са интересни, щом ги носиш по това време… Ела! Ела! А, това кой е? Още гости ли ми водиш, Севастиян?

Дребното човече извърна глава към престолонаследника. Ал замръзна – под качулката нямаше лице, само безплътен мрак – и посегна към меча. В това време кралят го потупа по рамото и рече:

 - Това е синът ми – Александър Максимилиан.

 - Не знаех, че имаш син – отвърна Мирфикацио без да отдел празния си поглед от момчето и дяволита усмивка сякаш се изписа в тъмнината под качулката му. После се врътна към мрачното гърло на пещерата. – Последвайте ме!

Отвътре пещерата не беше нищо от това, което Ал си представяше. Топла и уютна беше стаята, в която ги въведе Мирфикацио, нямаше много мебели, но пък бяха избрани и подредени с изтънченост, ярките им цветове се открояваха в полумрака, по стените висяха няколко картини, плътни завеси покриваха стената в дясно от вратата – незнайно дали закриваха прозорец или просто голата стена. Аромат на пресни горски плодове и облачета пара се носеха от помещението от другата страна. Мирфикацио настани двамата си госта на широкото меко канапе в центъра на стаята, после се намести удобно във възголемичкия стол с кадифена тапицерия и висока облегалка срещу тях и вдигна ръка. Под широкия ръкав се чу тихо потракване като търкане на кост в кост и Ал мерна с крайчеца на окото си някакво сияние под зеблото, но всичко се случи толкова бързо, че след това той се зачуди дали беше истина или игра на въображението му. Миг по-късно на масичката пред тримата се появиха чаши за чай, а след това от помещението зад тях долетя кипящ чайник, напълни трите чаши с ароматна течност и се върна обратно, оставяйки облачета бяла пара след себе си.

 - Приказките са по-сладки на чаша чай – каза Мирфикацио и поднесе чашата чай към мястото, където трябваше да има уста. Сръбна звучно. – Чудесен вкус! Приготвям го от билки и плодове от моята градина. Опитай, момче!

Ал се намръщи.

 - Тази нощ в Адория пристигна диопет… – започна кралят без да обръща внимание на фасоните на Мирфикацио.

 - О! Не очаквах, че ще е толкова интересно!

 - Говореше за Всемогъщия камък, за магьосниците, за Властелините и Баланса.

 - Разкажи ми всичко! – изведнъж гласът на дребното човече стана твърд.

Ал не откъсна поглед от Мирфикацио през цялото време докато баща му предаваше дума по дума разказа на диопета. Безпокойството на безликото човече не остана скрито – малко по малко небрежната му стойка се стегна, слушаше внимателно и от време на време изхъмкваше разбиращо, кимваше, глинената чаша в невидимата му ръка потрепваше неспокойно и сякаш забрави, че пиеше чай.

 - Кажи ми, Мирфикацио, истина ли е това? – попита кралят накрая.

 - Защо дойде при мен, Севастиян, ако не вярваш на диопета?! – Ако имаше лице под качулката, на него със сигурност беше изписана предизвикателна усмивка. – Не ми отговаряй! Властелините създадоха Дум, защото знаеха, че един ден ще се изморят от този свят и ще поискат да го напуснат, а това, което крепи Искона е тяхната сила – Балансът – без нея Дун ще погълне земята, ще заличи всичко създадено някога от тях. Затова Всемогъщият камък е толкова важен – той е пазител на Баланса, той е самият Баланс! Не знам какво би се случило ако попадне в ръцете на Алабаст. Северните магове твърдяха, че е покварен, но и никой от тях не е съвършен. Кой не би се изкушил от силата на Камъка? Кой не би пожелал да наложи волята си над цялата необятна шир на Искона? Коварна задача ти възлагат Властелините, но каквото и да решиш, знай, че трябва да се приготвиш за най-лошото – кръв ще окъпе още веднъж Искона преди да се промени обликът ѝ отново.

Кралят мълча дълго, накрая промълви:

 - Свържи ме със Северните магове!

Мирфикацио се плъзна от стола безмълвно и със ситни крачки се отправи към дългите червени завеси, закриващи стената отсреща. Леко се разтвориха, когато ги наближи, а той се шмугна вътре и изчезна.

След малко се появи с изпънати напред ръце, в дланите си, или каквото имаше под широките ръкави, държеше малка прозрачна топка. Постави я в центъра на масичката.

 - Ще те свържа с тях, но само толкова. Разговорът ще го водиш ти!

Кралят кимна.

Мирфикацио запретна десния си ръкав и оголи белезникавите кости на полуръката си. Положи останките от дланта си над сферата. Сияние бликна от трите и половина кокалести пръста, преливаше цветът му във всички нюанси на червеното – ярко като изгарящ огън беше, и бледо като пукваща зора, кърваво като череша, като старо вино, като устни на самовила – зави се около кълбото и го обви цялото.

 - Инамо! – изхъхри Мирфикацио. – Кантаминис!

Кълбото всмука многоцветното сияние, ядрото му грейна като ярко слънце, премигна няколко пъти и неочаквано угасна.

Пръстите на Мирфикацио изтракаха по кълбото, магията още веднъж се изля от тях в сърцевината му.

 - Инамо! Кантаминис!

И пак същото – яркото сияние премигна и угасна.

 - Какво става? – кралят се надигна от канапето.

 - Не мога да установя връзка! – отвърна изненадано Мирфикацио.

„Шарлатанин!“

 - Да не се е повредило? – рече кралят несигурно.

 - Повредило! – прихна Мирфикацио. – В Алкхът и Арканите е вложена древна магия, чиста магия, още от Първата епоха – неизменчива и вечна. Алкхът беше свързан с девет Аркани във владенията на магичните същества и простосмъртните, но от тях останаха само четири – в Адория, Белас, Ейрос Лок и Колос. Последните две са недостижими сега. Щом не мога да се свържа с Алкхът, връзката помежду ни е нарушена, разкъсани са нишките на магията, която ни свързваше, нещо пречи… по-мощна магия навярно. Оракулите в Белас пазят друг Аркан. Трябва да опиташ да се свържеш със Северните магове чрез него, Севастиян. За съжаление обаче Арканите не могат да се свързват един с друг.

 - Белас значи! – умислено отрони кралят. – По традиционния начин.

Мирфикацио кимна.

„Белас – на седемстотин левги източно оттук, половината от които през безплодната Пустош! Двадесет и осем дни езда… най-малко! На кой ли нещастник ще се падне тази чест?!“

Още щом се озоваха от другата страна на вратата кралят хвана Ал през раменете и му хвърли най-сериозният поглед, който някога беше виждал.

 - На никого не трябва да казваш за срещата ни с Мирфикацио! На никого!

 - Добре – Момчето вдигна вежди.

 - Закълни се!

 - Какво?! Татко, стига, знаеш, че мога да пазя тайни! Не съм вече на десет!

 - Добре, добре – старият крал махна с ръка, вдигна канделабъра и закрачи към стълбището.

 - Кой е Мирфикацио?

 - Никой.

„Е, изглежда ще разбера по трудния начин.“

 - Трябва да събера съветниците. Час по-скоро!

 - Искаш ли да пратя да ги повикат?

 - Не. За теб имам друга задача.

 - Каква?

Отвъд стените на замъка изтрещя гръм – толкова близо, че стените потръпнаха, а хладният подземен въздух сякаш се наелектризира. След това Ал долови трополенето на дъжда по покривите. 

 - Прати Акамер и хората му да потърсят тялото на Белия мъдрец, след това иди в птичарника – изпъхтя кралят, докато поемаше по стълбите нагоре – и пусни торхълите. Пиши, че Третата епоха свършва.

***

Улицата на хълма бе заприличала на разбесняла се река – вода и кал от градините се изливаха през калдъръма, канавките се бяха затлачили с листа и клонки, от стрехите на многобройните къщи шуртяха дебели струи вода, и всичко това се стичаше надолу към бедняшкия квартал. Макар и невидима, дъждът безмилостно шибаше измореното тяло на Хаймли. С последни сили тя се дотътри до малката дървена къщичка на билото, в която живееше. Почти в несвяст изкачи ниските стъпала на верандата, главата на хелината, която по някакво чудо остана цяла, изтрополи на дървения под и се търкулна настрани, оставяйки кървава диря след себе си, после торбата с другия трофей тупна долу, а накрая и самата Хаймли се свлече безжизнена. В момента, в който се строполи на верандата, стана отново видима. Беше мокра до кости и скоро затрепери, поемаше жадно всяка глътка въздух, крайниците ѝ пулсираха от болка, ножът на бедрото ѝ сякаш щеше да разпори плътта ѝ всеки момент, въпреки че беше прибран в ножницата. Лицето ѝ беше съвсем пребледняло, устните – изгубили цвят, очите ѝ се взираха неподвижно в пространството напред, а дългата ѝ кестенява коса се спускаше на безформени прилепнали по главата и рамената кичури.

„Три левги, а грохнах като бабичка! Загубила съм форма!“

Ръката ѝ се изви нагоре сковано и потърси токите на ремъците. След малко оръжията ѝ издрънчаха на верандата и тя се завъртя по гръб. Над главата ѝ се люшкаше сънохващача със сините раковини, дар от Оракула на Амара. Странна мелодия излизаше от раковините тази нощ.

„Като смеха на самодиви. Дали е някаква поличба?“

„Глупости! Кога изобщо си се заслушвала в звука на този ловец на сънища?!“

„Никога. В такова време предпочитам да не съм навън!“

„Правилно – да не съм навън!“

Стана. Усети дрехите си противно студени и лепкави и побърза да се отърве от тях. Още преди да отвори вратата на къщата, смъкна забрадката от раменете си и захвърли подгизналите си ботуши и пропитите с кръв ръкавици настрани. Докато шляпаше през тъмната всекидневна свали и останалите дрехи, ножа и колана с колчана със стрелите, магичната стъкленица и вързопа на Нестор постави внимателно на капака на масивния сандък под прозореца.   

Влезе в спалнята гола. Изстиналите ѝ ходила усетиха мекотата на балхския килим, покриващ пода пред леглото. Светкавица блесна отвън и освети стаята.

За един кратък миг видя Фрех под завивките – чакаше я. После леглото отново бе празно – както всяка нощ от цяла вечност. Някога от спомена за него на очите ѝ запарваше, нещо стягаше гърдите ѝ, стомахът ѝ се свиваше на топка, гърлото я стягаше… Някога. Сега нищо в душата ѝ не трепваше, беше свикнала да е сама, беше свикнала с празнотата.

Побърза да отвори скрина, защото отдадеше ли се на мисли за миналото и за самотата, си нанасяше неизлечими рани. Издърпа първата дреха, която попадна в ръцете ѝ – светла памучна туника –  и я облече. Набързо нави дългите си коси в небрежен кок и отиде да разтреби бъркотията, която остави след себе си.

Половин просека време по-късно седна на меките възглавнички пред празната камина, за да почисти меча си. Превъзходно оръжие бе черният меч – роден сред пламъка на пещите в Ас-Гар под ударите на чука на Хурса, вплетена беше в него магията на Първородните, от гарид бе изваян, с изрисувани в основата му древни руни и напоено беше острието му с кръвта на безброй демони. Предаваше се в рода ѝ от поколения. Баща ѝ го даде в деня на Посвещението на Пазителите – славни бяха онези дни… и безвъзвратно отминали.

„Потърсете Властелините… Къде? Кой?! Жар-Птицата… Сварог… Род… Мора… са незнайно къде… Въпреки че бих могла да вляза в Навгард… Не! Твърде е рисковано… Симаргил и Мокош – единият на запад, другият на юг. Умай и Вертоград… Далече, далече… И онзи диопет – дали се е отбил в Адория? Като отида при Зебуулу, ще разпитам и доносниците му – все някой трябва да го е видял, ако е преминал над града. Какво ли има на картата, която ми даде Нестор Етернус?“

Остави меча и извади пергамента от джоба на туниката си, постави го на пода пред светлината и го разви. Имаше магия в него, защото докато го развиваше, пергаментът увеличи размерите си почти двойно – разпънат беше около две педи на ширина и още толкова на дължина, а преди малко се побираше в дланта ѝ.

„Искона…“

Очите ѝ зашариха по изрисуваната повърхност. Нямаше нищо необикновено в нея – просто карта.

„Не вярвам, че би ми дал обикновена карта. Трябва да има нещо скрито тук… Ще я разгледам утре, на дневна светлина се вижда по-добре.“

„Велики Властелини, тази хелинска глава смърди ужасно!“

Погледът ѝ се стрелна към двете торби край вратата – Зебуулу ѝ бе дал няколко „торби за улов“, както той обичаше да казва, затова напъха чудовищната глава в една от тях и заедно с другата ги прибра в къщата като се надяваше, че странната материя ще държи не само кръвта им вътре, но и зловонието им. Налагаше се обаче да ги изнесе на верандата, за да запази уханието на свежест в малката си уютна къщичка. Изсумтя с досада и се надигна.

След малко излезе на верандата, увита в меко вълнено одеяло, ножът хладнееше на бедрото ѝ. Остави торбите с главите край парапета, възможно най-далеч от люлката. Вонята на леш можеше да привлече гладните псета, въпреки пороя – не веднъж и два беше виждала как безстрашно отмъкват говежди бутове от касапите, въпреки капаните, които им залагаха – а не искаше да изгуби ценната си плячка. Затова щеше да прекара времето до зазоряване навън.

Дъждът се сипеше със страшна сила, светкавици раздираха небето, а грохотът на последващите ги гръмотевици разтрисаше въздуха – от наближаващото утро нямаше и помен. Люляковите храсти край верандата тихо скрибуцаха с мокрите си клони по дървените парапети, а вятърът навяваше ситни пръски край подпорните греди. Ловецът на сънища вече не пееше, дрънчеше без никакъв такт.

В левия ъгъл на верандата се люшкаше голямата, прилична на пашкул, плетена люлка. Хаймли нагласи меките възглавници и се мушна вътре. Намести се удобно, а пръстите на ръката ѝ се увиха около дръжката на бойния нож.

Дълго слуша воя на вятъра, тътените в простора и тропота на дъжда по покривите, спомени за старите дни се завъртяха в главата ѝ и бавно я потопиха в блажена дрямка.

От другата страна на улицата, под ниските стрехи на една къщурка, между храсталаците, две жълтозелени очи се взираха през изливащия се дъжд и с любопитство наблюдаваха поклащащата се люлка и свилото се на кълбо момиче в нея. Те бяха там още когато Хаймли се появи изнемощяла на верандата – видяха чудовищната глава, която донесе, видяха синята стъкленица на колана ѝ и кървавия вързоп до него, видяха торбата, която носеше. Те видяха и как Хаймли неохотно се предаде на умората и съня и изведнъж изчезна.