Повтория
ПОВТОРИЯ
Туй, „щом е повтория, хич не ми хвали я” съм го чувал от дядо си, ама аз от него всякакви работи съм чувал, най-вече кога си седях скрит под масата. Сетих се за тази му лакърдия, още докато тургаше мастиката с айрянчето отпреде ми, а аз се опитвах да се сетя, откога не съм му зървал очите на Сербез Кою. Ама и очите му, и стойката, и походката му ми са виждаха други. Чукнахме си чашите и още не преглътнал, го подхванах:
- Де се губиш, бе човек? Чу се, че си повторил, ама после ни хабер, ни слух за тебе. А разказвай сега!
Угаси Кою мастиката с айрянчето, ухили се някак виновно и започна издалеч:
- Правилно сте чули, значи. Ти знаеш, че кат се разведох, я бях ударил през просото. Млад бях още, курназ, а и нали все по курортите работих, що нещо изтръшках, и нашенско, и вносно. И тъй си я карах, до кат чукнах петдесетте и ми побеля мустака, ама пак не се давах. Завъртя се нея есен една нашенка и не че кой знай кво, ама нали срещу зима, айде викам да има да се гушкам в студеното. Тъй-тъй, ама запролети се и лятото дойде и си мина, а аз все около полата й се въртя, а тя „Койченце туй, Койченце онуй” и уж нищо нямаше, и тъй и не се усетих, кога се разписахме в гражданското.
Тук Сербезът прекъсна изложението по житието си, колкото да уважи мастичката и айрянчето, и тогаз го забелязах, че току опипва джоба на якето си. Тупна се дваж-триж по джоба и тогаз продължи:
- Отначало си траеше и до сред нощите си хойках, къде по клубове, по барове, че и на дискотеки съм ходил. После взе да се цупи, да мрънка, да реве и така-така, полека-лека ми навлезе в територията, окупира ме и ме взе в плен. Не стига всичкото туй, ами ме накара да се преселя при нея и затуй не си ме виждал кусур време. Сега живея у тях, на центъра с тъщата и освен до казаните с боклука, и да разхождам сутрин и вечер кучето, нийде не ма пуща самичък. Хеле днеска успях да се измъкна, уж да си нагледам апартамента, ама откак съм излязъл, пет пъти ми е звънила – проплака и пак са хвана за джоба Сербеза, а с другата ръка надигна мастичката.
Таман си долепи устните до чашката и „тин-тирин-тин”, задзънзарика нещо си от джоба му. Сербезът връцна назад чашата, измъкна ДжиЕсЕма, изпъна се като фелдфебел и измяука – „кажи, меченце любимо”. После само ми смигна и като ми махна за сбогом, заприпка към автобусната спирка.
Гледам аз гърба на бившия Сербез и си мисля: „ще си я трая мойта, ако ще и да е устата, мързелива и вече дърта, щото на, пак излезе прав дядо ми - „щом е повтория, хич не ми хвали я”.
© Лордли Милордов All rights reserved.
)))))))))
