- Здравей, прашинке!

- Здравей, прашинке! И ти ли си прашинка, прашинке?

- Всички сме прашинки, прашинке.

- Не звучи много утешително, прашинке.

- Утеха ли дириш, прашинке, или да си прашинка, прашинке?

- А не може ли, прашинке, и утеха да диря – и да съм прашинка, прашинке?

- Не може, прашинке… Прашинките сме неутешими, прашинке.

- А защо, прашинке?

- Защото сме прашинки, прашинке.

- А не може ли, прашинке – с много труд и жертви – да станем нещо повече, прашинке? Например скали, прашинке?

- Може, прашинке – с много труд и жертви всичко може, прашинке. Но е лишено от смисъл, прашинке.

- Как така, прашинке? След много труд и жертви – и да не сме скали, прашинке?

- Ами така, прашинке – и да станем скали - всяка скала, рано или късно, се превръща на прашинки, прашинке.

- И каква надежда да ни крепи тогава, прашинке? Нищо по-хубаво от нас около нас, само прашинки, прашинке – като сива пустиня, прашинке…

- Точно така, прашинке! Единствено в сиви пустини са възможни красивите пъстри миражи, прашинке!

- И в мираж ли да живея, прашинке?

- Всеки живее в мираж, прашинке.

- Ами нека тогава сивотата да е мираж, прашинке!

- Нека! И да я смелим на прашинки, прашинке!