Прашно ми е от думи.
Ако стълбицата на живота ми все още е така затрупана,

скоро просто ще се обърна и ще се върна.
А няма много стъпала...
Само два пъти сдържах усилията на краката си да се надигнат и да ме възкачат.
Само два пъти, а ми е толкова прашно, на тия дървени прогнили стъпала...

И то да беше права тая стълба, а тя се вие,

и виждам, че къса е, но виждам само педя пред краката си.
Търкам подметки, въртя се, и прах... прах... а обувките ми вече цели са мръсни...

Дали да се опитам да се кача на следващото стъпало преди да съм слязла?

Тия дребни крачета могат ли ме въздигнат, когато мислите в главата ми са толкова тежки...

Прах...

Ето сега ще разтърся главата си...

Грамадните подпори ще падат от косите ми и ще се разпръсват във въздуха...

Цели зидани стени ще увисват в пространството, докато слънчевите лъчи не ги разядат... ще изпадат решетките и стъклата, стоманата, дървото и глината, която съхне в напуканите делви...

Всичко ще съборя...

ще пада...

и прах ще се посипе на пода...

а толкова много прах...

прашно ми е...

но пък е леко...

ще се надигна...