Линк към първа част >>>> http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=310787


Линк към втора част >>>>>http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=310880

Една нощ се прибирам от Търново по магистрала Хемус. Наближавам града. На входа на града като на всеки друг град в България има ограничение. Насочвам се към първия светофар и блея. Моята лента свети червено. Таймера отмерва секундите в обратен ред – двадесет и три; двадесет и две; двадесет и една, а аз си правя сметката да намаля така, че да не стоя много или да вляза направо с приплъзване в кръстовището.

Точно съм на около петдесетина метра и цялото кръстовище изгасва. Цялото! И уличното и светофарите. Всичко! След две три секунди светва. Ахааа…! Токов удар. Поглеждам си секцията на лентата – нормално както ми беше казала Лелка Къдрвелка: „След токов удар следват две или три минути жълти мигащи”. Така и стана. Помислих си точно на време. Ехаа… на главна съм…  Виж ти късмет! С него ще си вляза в града. И то на летящ старт  – на добре е значи. Минавам от втора на трета и настъпвам газта. Почти вече ще навлизам в кръстовището – а там то е огромно. Шест на четири платна в моята и срещуположната посока. Четири на три платна в перпендикулярната. Поглеждам за последно светофара. Уж всичко свети в жълто, но в моите две леви секции ми се струва че виждам Черното лале. Настръхнах! Не може да бъде! Как!? От къде? Дори малко тъпо, но се запитах сам… И защо на левите? Аз съм за направо! Но понеже имам вече някакъв опит рефлекторно се обръщам на зад, за да търся билборд или нещо с реклама от която да се отразява цветето. Няма такова нещо. И когато си обръщам главата обратно по посока на движението в ляво ми проблясват светлини на идващ от същата страна автомобил. Той приближава от квартала и то с порядъчна за тази маневра скорост. Прави ляв завой и се опитва да продължи в моята посока към центъра. С периферията виждам, че е малка кола с две дългокоси глави вътре. Опитвам се да избягам в дясно и да му направя място да се промъкне. Той явно се паникьоса от ситуацията и не си завива в платното, а идва от горе ми. Въпреки че бях на път с предимство набих кучките и го пуснах пред мен. Оня обаче се беше много ошашкал. Успя да завие, но закриволичи колебливо. Поднесе се и си удари задната дясна гума в бордюра. Изскочиха искри. Може би изкриви джанта и гумата спадна пред очите ми. Колата намали и спря. Потеглих и започнах да я подминавам много бавно. Беше Нисан Микра. Излезе някаква женска фигура и започна да маха ръце към мен. Едва ли сипеше хвалебствия. Смъкнах си десния прозорец с идеята да предложа помощ. Пролазвайки покрай Нисана с крейсерска скорост чух за себе си какво ли не. Накипя ми. Отбих и спрях. Отидох да се разправям, но жената ме посрещна с крясъци:

-                     Ще ме убиеш бе глупак с глупак! Защо не спря? – крещеше шофьорката истерично.

-                     Че защо да спирам де колежке? Аз се движа по път с предимство. А светофара светеше тогава – и се обърнах да погледна - пък и сега още си свети в режим жълти мигащи. Ти закона не си ли го чела?

-                     Не ми говори за закони. На мен ми светеше зелено, но после нещо му стана на този скапан светофар и взе да мига в жълто.

-                     И аз какво да направя? Да спра и да го пребоядисам да ти свети в зелено или да го отремонтирам - може би евентуално?

-                     А като ме виждаш, че идвам със сила не можа ли да спреш и да ме пуснеш. Не мога да се оправя аз на тези големите градски кръстовища.

-                     Ами аз какво направих? Нали спрях и ти така ти успя да минеш. Иначе щяхме да се блъснем. Или не по скоро ти щеше да ме блъснеш. И на камерите щеше да се види как си ми отнела предимството.

-                     Ма то така си е май ! Ма то докато го премина това кръстовище! Ма то това кръстовище ли е? Ма то това си е цял площад!     

-                     Добреее… за следващия път ще си знам – реших да се пошегувам виждайки, че жената не е от града и й е трудно със сложните светофари – Видя ли те друг път да ми идваш от ляво и да имаш голямото желание да ме блъснеш насред целия тоз голям площад – пак спирам на място и те пропускам да преминеш – и й махнах за чао с ръка. 

Бях доста уморен и не ми бе нито до повече шеги, нито до разправии. Хвърлих последен поглед на колата. Освен гумата нямаше други поражения. Пак си помислех да предложа помощ, но след всички обиди изсипани и продължаващи да се сипят по мой адрес, реших да ги оставя да се оправят сами. И така, гледайки към килната на една страна кола се замислих над случката и черното лале, което ми се появи преди малко на светофара. Мина ми нещо през главата, как всичко това е някакъв знак – поличба както го наричат. И в този момент ми се прииска и аз да вярвам в Съдбата. И в това, че в определени моменти тя ни дава точни знаци на къде да завием – също като светофарите. Или ако не на къде да завием то от къде ще дойде опасността. И в реда на тези си мисли… късно не късно си наумих да отида да си направя едно нощно къпане. Кротко да си поседя на онова място на което стоеше Лелка Хубавелка. Не знам защо?!  Но чисто по детски тихо и тайно се надявах, че щом пак ми се е привидяло Черното лале, то и Лелка може пък най-случайно да е там. Или поне да ми е оставила някакъв сигнал. Или следа за връзка с нея. Казах едно скърцащо: „ Приятна вечер!”  на крякаща двойка от Нисана и се запътих към Минито.

Познат женски глас в нощта ме закова буквално на място с думите:

-                     Стаматеее, Стамате! Както винаги нулево чувство за кавалерство и пълно пренебрежение към неволите на нежния пол. Може и да не си бил виновен, но защо да не ни помогнеш да си сменим гумата - например? Поне веднъж погледни на жените като на нежни създания, а не като на влажни дупки, в които можеш само да си навреш оная си работа.

Недоумявах. Бях видял само две жени, които в момента стояха пред очите ми и се вайкаха до лявата предница на колата въпреки, че пукната гума беше задна дясна. От къде този трети глас. Обърнах се. Пред мен стоеше Старото гадже с дълбоките кубични теории за Съдбата.

-                     Теб пък кой дявол те пося тук сега? – като че ли сам излезе въпроса от устата ми – Честно! От къде изникна, наистина?

-                Онзи рогатия Стамате, дето като си няма работа пука гумите на такива хубавици като нас. Той ме пося  - спях на задната седалка, затова не си ме видял. Но като ти чух гласа… както и да е. Аз отивам малко на море с моите приятелки… а ти какво правиш тук? Не си ли в Сливен. Преди време говорих с Тотето и тя каза, че си се подвизавал в Сливен. 

-                То е за зимния период. Лятото съм по морето. Миналата година бях по южното черноморие тази съм тук по на север. Ми ти нали се омъжи що си хукнала с таз женската компания? И къде идвате от кварталите не трябваше ли да влезете в града по магистралата като мен?

-                Не питай! Аз съм заспала двете колежки объркали пътя и се натресохме в кварталите. Тъкмо си мислех още малко да подремна и ти налетяхме пък на теб.

-                 Ясна работата грешка в навигацията. А къде ти е мъжа?

-                Пак не питай! Дадох го на друга да си трови живота с него. На мен три години ми бяха достатъчни. Сега съм мома англичанка. А ти какво си ме заразпитвал? Сега разбирам че и ти чергарстваш. Жена ти къде е? Нали живееше с някаква там агрономка ли беше, конска докторица ли беше, че не помня? И нали бяхте голямата любов?

-                Ееей, ама голяма си клюкарка! И колко си зла само. Не беше такова момиче на времето. Аз поне изкарах пет години – цели две в повече от теб. И после и аз като теб я преотстъпих на друг. Много взехме да се влюбваме.

-                Да се Влюбвате ли? В кого?

-                 Тя в мене и аз в нея. Взе да ни става много сладко заедно. И нали и двамата обичахме сладкооо… Та покрай цялата тази сладост по едно време имаше опасност да се изядем един друг.

-                Ама не си се променил. Зла съм била само три години съм била омъжена! Нищо сериозно не може да говори с теб човек. Я ако не възразяваш помогни ни за гумата и после ако не ти се спи ще ходим да пием по едно кафе някъде. Чепат си признавам, но отдавна ми се искаше да те видя или чуя.

-                Хайде бе. Като знам как ми би шута тогава – искала да ме чуе?!  За кафе не е ли вече късно?

-                 Вярно! Липсваше ми по едно време – знаеш ли! Ама на Съдбата пак ни срещна. Вярно вече е късно за кафе, но нещо безалкохолно може да пием някъде. Утре от кога си на работа.

-                На работа съм… от когато си искам! Дадено! Ще ударя една ръка за гумата! Къде ви е крика? И ще ви заведа до денонощен гумаджия да ви оправи джантата, че утре може да съм по–зает и да не мога.

-                Да беее… какви въпроси задаваш само! Къде ни бил крика? Ами където му е мястото.

-                Ясна е работата. В женското царство - мъжът и сам войнът е войн. Сядайте там на пейката на спирката и чакайте!

Смених им гумата Заведох ги да им оправят джантата и да я монтират. Имаха резервация за някакво семейно хотелче по лозята на града. Заведох ги и до него. Двете останаха там, а ние със Старото гадже се отнесохме на един плаж между комплексите и града да си дърдорим. Изпихме два литра студен чай. Почти осъмнахме. Към три и половина я върнах в хотела.

И на другия ден като я подкарахме… Голям купон си беше. Нямахме празна вечер. Всичко както си му е реда. Я е спала две вечери в хотелчето и то с онази първата дето почти не се брои, я не. И двамата стигнахме до извода какви тъпи номера сме си правили един на друг, за да се направим на важни. Решихме нещо много интересно! Заедно отидохме в една църква и пред попа един на друг си простихме всички простотии, които сме си казали и сторили, за да се засегнем. И пак ми беше много хубаво с нея. Два пъти се събуждахме на плажа от студ.

В единия от тези два пъти, сме на някакъв плаж по на юг от Варна – доста диво място.  Къпахме се пихме шампанско с маслини и червен хайвер намазан върху сухари. Правихме каквото правихме и сме заспали Събуждам се и дзиндзирикам. А тя убавицата се увила като буба и с двете хавлии, а мен ме оставила само по едни боксерки на студения и влажен от сутрешната роса пясък. Дърпам аз да си взема поне едната хавлия. Тя ръмжи все едно на куче кокала му дърпаш от устата. Един път! Два пъти! Три пъти - тя ръмжи на кръв. Ръмжи и ма нарежда здраво – била ми сърдита. Спяло и се понеже през нощта не съм я гушкал както преди като сме били гаджета. Правил съм го но някак си служебно. И погледа ми в нощта бил много студен и безчувствен. Тъй ли?! Служебно гушкане ли? Студен поглед ли? Грабвам я както е с все хавлиите и докато се освести я бухвам в морето. Леле голяма врява вдигна после. Ама и аз буквално и викам насреща посред настъпващата от към хоризонта зора: „ Ако продължаваш така да съскаш срещу мен този път няма да минеш с двайсет минути в църквата. Ша ти трябват поне пет дена да те залостя в някой женски манастир на пост и молитва. И там игуменката  да ти прощава греховете - ако иска”. После от студеното бесовете и сякаш се поохладиха. Всичко ни беше мокро. Въздухът сутрешен и хладен – края на август си беше все пак. Навън по-студено от във водата. Тя не иска да излезе от нея и се чумери. Цопвам се и аз вътре в морето прегръщам я помирително и заедно решаваме там да посрещнем изгрева.

Мноого беше готино! Ако не сте го привили – направете го някога. Ама не с кой да е. Готиното е да го направите с човек, който няма да можете да го забравите до като сте живи.

И така стоим си до шия натопени във водата. Гледаме на изток и чакаме Райко да избълбука с огненото си кълбо от морето. И си спомняме времето когато бяхме заедно. А аз съм я обгърнал от зад и й шепна в ухото:

-                      Като се сетя как преди няколко дни се срещнахме на онова кръстовище и пак  ми изникват и твоите бурни лекции и теориите ти за Съдбата… Която била подобие на кубчето на Рубик. Ти спомняш ли си ги?

-                     Горе долу!  Много помниш ти бе Стаматчо! Я ми припомни! Имам спомен, но сега ми е изстинал мозъка и не е много ясен. Аз тогава правих какво ли не за да те впечатля, но ти малко темерут го докарваше. Все ме прекъсваше и твърдеше нещо напротив. Припомни ми ги сега нещата! Моля те!

-                     Щом ме молиш… бива! Ще ти ги припомня! Имаше една идеята как възловите съставни части на кубчетата дето са по ъглите на големия куб ти приличали на възлови места в човешкото ежедневие. Нещо като съдбовни кръстопътища защото имали цветни квадратчета от трите си страни - като кръстовище. И после разпалено ми обясняваше, как понякога в тези конфликтни кръстопътни зони имало пратеници на институцията Съдба. Те ни направлявали с определени знаци и послания, кога и на къде да тръгнем. И подобно на светофари ни осигурявали предимство или ни забавяли по някакъв начин с единственото предназначение ние да се движим в живота си в някакви определени рамки. Абе иначе казано тези хора са нещо като пратеници на Съдбата и живи регулировчици в живота ни. Понякога сме срещали такива пратеници, които ни помагат. Понякога обратно срещаме хора, които ни препречват пътя и дори нищо да не правят, само с присъствието си около нас ни влияят негативно и ни блокират. И като мисъл. И като дела.

-                      Дааа започвам да си спомня и аз за тези дебати. И си спомням как ти все ме дразнеше с репликите си, че катаджиите по кръстовищата отдавна, отдавна вече са заменени със светофари. И как те са уреди управлявани от електроника, регулиращи движението по съответния по-интелигентен и съвременен начин. И как понеже човешкия фактор отдавна, отдавна бил заменен с технически, теорията ми за пратениците на Съдбата издишала. Опитваше се да ме дразниш с репликите, как моята измислена духовната и надчовешка институция Съдба може би играе все по-маловажна роля в съвременния прекомерно хаотичен и комерсиален Свят на човечеството. Но честно да си призная, наистина всичко напоследък стана толкова меркантилно и пошло, че вече май и аз си мисля, за това щото никакви пратеници на Съдбата не могат да променят нищо или по точно казано много малко неща около нас. Тогава бях млада, а морето нали знаеш на младите влюбени до къде им е то? – спря за момент да си поеме въздух и прекъсвайки тирадата си почти извика - Виж! Виж! Изгрева! Виждаш ли го?! Чудесен е! Ехааа…! Не съм предполагала, че е толкова красиво и вълнуващо ако го гледаш на живо и то потопен до шията във водата! Ехааа…! Страхотно е! Вече не ти се сърдя, че ме събуди толкова рано и ме хвърли в морето. Ехааа…!

А изгрева си беше изгрев, като всеки друг морски изгрев. Нищо ново под, над, встрани и отзад на слънцето. Една огромна равнинна повърхност. Мокра. С блясък на шлифовано олово. Повърхност сякаш полирана преди секунди от топлите желания на задаващия се ден. И както винаги едно червено-оранжево кълбо разтопяващо с ослепителния си ореол синьосивкавия конец на хоризонта и заливащо всичко наоколо в красота.

 Слънчевата пътека се разстла буквално за секунди около нас и ни обгърна в безбройните си просвяткащи парченца.     

-                     Невероятно е! Все едно съм потопена с теб в някаква златна утринна река – каза Старото гадже и се обърна с лице към мен притискайки се в тялото ми – Искам да ме прегърнеш и притиснеш както някога. Силно! И Горещо! Ще можеш ли?

-                     Ще мога! Колко му е!? – и я сгуших здраво в обятията си.

Целунах я и после и двамата се завъртяхме в топла прегръдка насред златистия светлинен поток на августовското утро. По дебелите книги пише, че при такива специални прегръдки температурата на тялото се повишавала с цели два градуса. Мога да потвърдя! Истина е! И двамата забравихме че ни бе хладно.

След огнения миг на удовлетворението слънцето ми бе останало в гръб и осветяваше лицето й. Тя се отпусна на гърдите ми, а аз я целунах отново бащински по челото. Още държах устните си на местото на целувката, когато тя с темето си ми избута брадичката на горе. След това ме хвана за носа и започна да ми върти главата лекичко на ляво-надясно, нагоре-надолу. И после пак наляво-надясно, нагоре-надолу.

-                     Какво правиш?

-                     Намествам те на фокус.

-                     Кое ми наместваш на фокус?

-                     Очите ти темерут такъв - очите. Колко пъти съм ти казвала, че винаги си бягал от погледа ми. И все съм се чудила защо. Поне сега като сме по средата на тази златна сутрешна красота ме погледни човешки. Вече сме големи. Никой от колегите няма да те подиграва за това. Пък и аз на никого няма да кажа ако очите ти излъчват някакви чувства.

-                     Ааа… гледал съм те и преди. Даже съм го правел няколко пъти.

-                     Да бе правел си го… Това поглед ли му викаш. Да ме държиш за ушите и да ми се блещиш на среща. Помня аз как го правеше. Не ме убеждавай ти сега. Аз искам поглед като на човек, с който ти е хубаво и искаш и не него да му е хубаво. Не искам изпросено цъклене. Искам топъл поглед като послание. Мисля си, че можеш, но ми се струва, как ми правиш на пук. И не зная защо?        

-                     Добре! Ще опитам. Но ако не успея от първия път нали няма да ме сриташ в топките.

-                     Няма – обещавам ти! Опитай!

Обгърнах  с длани лицето й. И както правих преди години приближих моето чело до нейното. Опрях нос в нейния и я погледнах в упор. Тя си държеше очите широко отворени, а отблясъците на утрото играеха в тях незнаен за мен светлинен танц. Хмм! Тя беше права! За пръв път се заглеждах в очите и. Голям съм бил Блейко. Къде съм зяпал наистина преди години? Бяха много интересни. Пъстри! В тях имаше и черно, и зелено, и синьо, и кафяво. Гледай ти? Дадох си сметка, че наистина за пръв път виждам очи с такъв квартетен цветови микс. Тя долови задълбочения ми поглед. Усмихна се и светлинките в ирисите и пощуряха. И тогава го видях! В дясното око най – долу над самата дъга имаше нещо като цвете. С дръжка от зелени точици с цвят от сини листенца, а по средата с черни и кафяви тичинки. Истинско цвете. Не зная какво е – не съм по цветя. Познавам само лале роза, маргаритка и лай кучка. Но това си беше точно цвете. Май рефлекторно съм се поизпружил доста защото тя попита:

-                     Какво ти стана?

-                     Нищо!

-                     Как нищо целия се вдърви и трепериш като лист.

-                     Май  ми е хладно.

-                     Пак ми бягаш някъде по тъча. Какво толкова има поне веднъж да ми кажеш какво мислиш или чувстваш. Аз да не съм светата инквизиция. Няма да те хвърля на кладата.

-                     Трудно ще да ти е. Сега сме във водата. А тя не гори! Може и да ти кажа, ноооо… няма да ми се смееш и да ме… - и пак си извъртях погледа в страни.

-                     Какво да теее…?

-                     Да ме ревнуваш?

-                     Да те ревнувам ли? И от кого? –  рязко бръкна с дясната си ръка под водата и ме хвана за топките - Охооо, я веднага тук на стълба на мъчението Стамате! Я разказвай! – и започна да ме попристисква за пакетажа - Разказвай! Коя е? Каква е? Виж тиии… Стамат си имал сериозно гадже и сега му кръшка с мен – и стисна още малко.

-                     Не е това което си мислиш. По-сериозно е! Пуууусни ме ще ги шджвъркаш! – изстенах аз.

-                     По-сериозно? Женен ли си? – и ми отпусна пакета.

-                     Неее! Друго е! Още по-сериозно!

-                     Е вече съвсем ме обърка. Я карай подред. Че май наистина ще те сритам в топките – и пак затегна обръча около кожените ми яйчица - Тя е омъжена за друг, а е бременна от теб!?

-                     Да бе. Това пък как ти дойде на акъла? Ние да не сме в някой турски сериал.

-                     Ми какво е тогава?

-                     Добре! Пусни ми топките! Чакай тук да отида до колата. Ще взема другите хавлии дето са за бърсане, че май наистина взе да ми става хладно.

Излязохме от водата. Бяхме се сбабичкосали. Имах още три хавлии в пикапната част на Минито. Донесох ги. Завих ме се с тях. Застанахме срещу катерещото се към зенита слънце и аз заразказвах. За пръв път бях толкова откровен с жена. Казах си всичко както го виждах чувах и чувствах.

-                     Добре разбрах! Иии… съм откровено трогната от това, че си толкова открит и прям с мен. Наистина правиш го за пръв път от както те познавам. Но от всичко казано от теб до тук не ми е ясно едно.

-                     Кое не ти е ясно че да ти го повторя или обясня – попитах разочарован

-                     Защо в един момент се разтрепери като лист и дори и в момента продължаваш да се тресеш.

-                     Ами нали ти казах. Има нещо вярно в твоята теория за хората пратениците на Съдбата. И за това че всички те са белязани по някакъв начин.

-                     Има разбира се. И аз се радвам, как най-сетне и ти си го разбрал. И най-вече, че си го видял на живо, срещайки такъв човек. Е не се е случило когато си бил по-млад, но така си орисан. Какво да се прави. Успокой се сега и стига си трептял. То не може всички, които срещаш пък да са Пратеници. Нали трябва да има и обикновени хора на тази земя.

-                     Не е точно така!

-                     Кое пак не е точно така, Стамате?

-                      Оказва се че съм срещал такъв човек – Виждал съм Пратеник на съдбата в миналото си и това си точно ти. И ти имаш такова цвете в окото. Подобно е на лалето като на онази жена, но твоето е от четири цвята и е в дясното ти око  - и се усетих как аз спрях да треперя, а тя се вцепени.

-                     Хайде сега сутрешни лъжи на едро! Бих предпочела да е топло кафе наместо студени лъжи! Няма нужда да ми сваляш звезди от небето. Вече слънцето изгря и ще ти е трудно. Пък и секс правихме почти цяла нощ. Не се напъвай толкова.

-                     Е твоя си работа. Аз ти казвам какво видях сега когато слънцето бе ниско над хоризонта и светеше право в ириса ти.

-                     Истина ли казваш или ме лъготиш – и както беше пред мен извъртя ръцете си назад в скута ми и пак ме хвана за топките.

-                     Ама ти наистина си като светата инквизиция – и я плеснах сърдито през китките - Аз се опитвам да й обясня, че е човек на Съдбата и че е важна личност за мен, а тя ме подлага на тестомъчения. Нямаш ли си огледалце? Огледай се де. Нали на времето това ми казваше как трябва да се науча да откривам тези хора по някакъв белег. Ето научих се.

Тя така и не можа да види цветето за което и говорих в окото си. И не искаше да ми повярва. Така както аз не и вярвах преди години. А то си беше там. И всеки път като я погледнех го виждах. И всеки път се чудех как и защо тя не го вижда. После много си говорихме за почти всичко. И както казах не пропуснахме вечер да не сме заедно. И колкото да звучи шаблонно израза, как всяко нещо си има начало и край… това си е живата истина. Седмицата свърши. Тяхната почивка също. Последна вечер си лежим в леглото в моята стая и си говорим. И на мен ей така без да знам как ми се търкулва от устата репликата:

-                     Знаеш ли иска ми се да продължим да се виждаме.

-                     Хммм звучи примамливо. Но как го искаш това? Искаш да си продължим старата си връзка от преди? Или да започнем нова на ново и на чисто?

-                     Пак ли започваш с твоите особени философски теории и разбирания за живота?

-                     Не! Напротив питам те много сериозно. Прегърни ме! – и протегна ръце.

Лежахме странично обърнати лице в лице. Прегърнах я, а тя се притисна до тялото ми. Постоя малко така и после ми прошепна:

-                     Знаеш ли какво усещам сега?

-                     Не!

-                     Чувствам допира топлината и желанието ти в двете ти глави горната и долната.  Но нещо ми се губи.

-                     Е при такава страстна прегръдка… нормално да съм се повъзбудил малко. А какво ти се губи… да не би докато съм спал да си ми откъснала някоя от топките и да си си я скрила някъде, за трофеен спомен.

-                     Неее… Стамате! Не! Губят ми се сърцето и душата ти. Те и двете са при онази жена. Ти си до ушите влюбен в нея. И каквото и да правиш и с колкото и жени да спиш, докато не намериш път към нея и към себе си едновременно няма да ти се оправят нещата.

-                     Не знам може и да си права. Хубаво ми е с теб. Даже много хубаво, но наистина тя не ми излиза от главата. Заседнала е там и не мърда. Каквото и да правя. И не знам защо е така. Не съм хлапак, а не мога да се преборя с това тинейджърско състояние в което съм изпаднал.

-                     Не в главата, Стамате! Заседнала е в сърцето и в душата ти. И това е така защото може би наистина си прав. Тя е точно пратеница на Съдбата. И ако е така трябва да се срещнеш отново с нея и да разбереш защо ти е изпратена. И ако поне малко си повярвал  или вникнал в това което съм ти казвала, ще ти кажа и още нещо. Не можеш да имаш сериозна интимна връзка с две съдбовни личности. Можеш да имаш едновременно пет любовници и една съпруга но две пратеници на Съдбата никога. Това е все едно да събереш двете трицветни ъглови кубчета едно до друго в кубчето на Рубик. Не става. За това ето какво ще направим.

-                     Какво? – попитах с наистина нескрит интерес.

-                     Даваме си двамата шест месеца срок. До тогава прави каквото искаш. Срещни се с онази жена. Уточнявайте се, чукайте се, любете се, говорете си – без значение. Но направи така, че да освободиш душата и сърцето си от нея. Ако успееш след шест месеца ще се срещнем и каквото ни е писано. Ако си се освободил можем да започнем на ново и на чисто. Ако ли не можем да се виждаме и да се чукаме ей така само за спорта. Ако разбира се аз не съм срещнала своя друг пратеник на съдбата и той не ме е насочил в друга посока.

-                     Свой друг пратеник на съдбата ли? Че кой е първия?

-                      Не знам, но след като си започнал да се правиш на специалист по ирисова диагностика и да откриваш тези съдбовни хора… защо докато се бръснеш пред огледалото не се загледаш по-така в лявото си око. Нооо… внимавай да не се порежеш ей!    

Тя си тръгна оставяйки ме почти изцяло в недоумение без повече да се обяснява. Още същия ден вечерта се вгледах за дълго в огледалото докато се бръснех, но не се порязах. Може би пък не е дадено или не на всеки му е дадено човек сам на себе си и сам в себе си да види това, което другите виждат в него. Нещата си останаха почти по старому, но ми беше много по-леко. Имах вече по-ясна представа за ситуацията. Знаех какво искам. Какво ще правя в единия и я другия случай. И най-вече имах някакво по-логично обяснение защо така се случват нещата с мен и около мен. Ааа… и най-вероятно по кръстовищата в града пък и по кръстопътищата на живота ми.

От тук нататък ситуациите си бяха в ръцете на Съдбата. И ми се искаше сам да си откъсна топките – защо поне тайничко не я бях снимал Лелка Къдравелка с мобилния… после щях да я търся в Google. Нооо то в днешно време човек като се заплесне по нещо или някой тогава дори телефона му става няколко пъти по смарт от самия него. А сега какво - нямах никаква връзка с тази жена! Нямах нейна снимка! Нямах нейни координати! Голяма майтап. Във века на масмедиите и световния виртуален Биг Брадър организиран от Face Book, Twitter и Amazon… аз като че ли бях поданик на някоя бананова република. Имах в наличност само спомена за един черноок топъл поглед. Една красива, блага усмивка и сигналите подадени от едно черно лале вписано в ирисите на една жена. Другото което имах е едно име - Величка и една отправна точка -  Голанското възвишение на плажа под басейните на Варна. Страшен съм със събирането на данни нали?!  Дума няма!        

В първите дни на септември шефовете бяха за ден два дошли на инспекция и да се поизкъпят. Звъннаха ми на шести Септември. Помня го защото е празник – Съединението на България пък аз трябваше да се занимавам с простотии. Моля ви се те си забравили нещо в тяхната стая. Пратиха ме да го взема и да им го изпратя. Ама ми звънят - точно си пиех сутрешното кафе. Еее, казах си, късмет - таман докато го пия ще си поседя малко в тяхната стая и ще се полюбувам на изгледа. От там морето се вижда идеално. Взеха ключа от рецепцията и излизам на тяхната терасата. Придърпвам си пластмасовата маса сядам на единия стол и вдигам крака на другия – по американски. Отпивам глътка кафе. Поемам дълбоко въздух. Заглеждам се в морето и изпадам в някакво моментно блаженство. Мммм… фантазия! Повтарям коктейла – кафе, въздух, гледка и се отнасям още по на високо. Кафето ми намалява, а лъжичката е в чашата. Вадя я за да мога да отпия и трета глътка със същата наслада, без тя да ми бърка в окото. Лъжичката обаче ми играе палавница. Изплъзва се от ситуацията и пада на края на терасата. Оставам я да си се кипри там. Отпих си трети път и пак се наслаждавам на сутринта и на пейзажа. Подухна бриз и виждам как поклаща палавницата. Заглеждам се как да вдигна лъжичката и виждам… в нея се отразява нещо и премигва. Ставам. Навеждам се да я взема. Поглеждам към улицата през перилата и си оставам на мястото. Пред хотела има кръстовище. Доста е изчанчено и сложно. Във всички секции, които са обърнати към мен и са от другата страна на улицата забелязвам как от долу на стъклата им има нещо като Черното лале.  И не на една, не на две секции. Всичките които виждам са така. Поне три четири минути не мога да мръдна. Нищо от тялото не ми се движи. Окопитих се накрая! Знам че това значи нещо, но не се сещам нито какво да направя, нито ми идва наум защо става така. Слизам долу. Отивам до светофара няма лъжа няма измама. Във всички секции към хотела от долу имат тъмни участъци. И то точно с формата на лале. Вглеждам се и разбирам причината. Долните диоди не работят и това създава илюзията че там има нещо черно. Всъщност там просто е тъмен участък, а това че прилича на лале най-вероятно е плод само на моята развинтена фантазия. Добре де ама как пък диодите точно там са се повредили, така че тъмния участък досущ да прилича на лале. И то на всички секции които са към мен. Обхождам целия светофар… е не е само към мен. От другата страна към плажа пак е така. Явно дефекта е за целия светофарен модул. После си викам това Черно лале и тази Лелка Къдравелка съвсем ме водят май за носа. Но нещо вътре в мен ме бута и ме кара да отида на плажа. И си търся оправдание. Така и така пресякох и съм от към неговата страна…А то вътре ми трепери. Истината е ще кажеш, че някой ме вика там по име. После си казвам ако искам да се нормализира ситуацията трябва да се подчиня на импулса си. Да отида на плажа. Да видя, че я няма и да се успокоя. Иначе пак цял месец ще ме хапе щъркела.

Тръгвам така както бях с обувките. Събувам се. Пясъка вече е студеничък и влажен. Предния ден беше валяло.  Вървя към мястото, а около стомаха ми пак започва нещо да играе. Виждам стъпки. Пресни са! И са малки - водят точно към мястото ни. Стигам и ми се подкосяват краката. Отгоре на Голанското възвишение върху влажния пясък имаше нарисувани седем сърца. А в едното нарисувана забита стрела така както аз я нарисувах тогава. Може да ви се стори малко емоционално, но се наведох и ги погалих. Може би бе внушение, но от тях лъхаше топлина.

-                     Стам! Стам! Стига си се дупел там. Твоята Къдрвелка беше преди малко тук –провикна ми се бармана, който се готвеше да зазимява бара - на десети приключваха.

-                     Да бе била е тук! Вие със спасителя сте ми спретнали този номер със сърцата, нали?

-                     Стига де Стам! Няма такова нещо. Ние всичките тук много си я харчехме. Докато тя идваше на това място оборотите бяха ехеее. Беше ми нещо като талисмана. И не само на мен. Ти как си мислиш, че всички ще се втурнем като по сигнал тогава като ти се сби с циганите. Казвам ти истината. Талисман ни беше. И много се кривнахме като взе да не идва. Мислехме с колегата, че ти или ония твоя перо нещо сте и направили. Даже ти бяхме спретнали чакало да те маризим. Но после като те видяхме колко са ти потънали гемиите по нея разбрахме, че не е в теб причината. Сигурно нещо в къщи или на работа е станало. И не виждаш ли? Асенчо Снежинката още продължава да и чисти и трамбова мястото. Той си го чистеше още в началото. Още когато с нея се загалавичкахте през лятото. Длъжник си ми за това да знаеш! По една обикновена вафла ми струва това всяка сутрин. Ама не се бъркай де аз съм тъй. Някой носи ли ми оборот съм си свикнал да му плащам. А тя ми е донесла и не малко. Може това талисманстовото да е суеверие, но аз си мисля - такива хора трябва да се уважават. Ела насам. Тя наистина беше преди малко тук и остави нещо за теб.

-                     Поднасяш ли ме или говориш сериозно – погледнах го аз, но като видях че размахва пакет, като че ли повярвах, въпреки че бях готов да е постановка.

-                     Не бе как…? Точно след малко мислех да ти го нося на рецепцията, но ти като по-поръчка сам си цъфна.

 Отидох до бара. Бармана ми подаде пакета и докато си демонтираше нещо се захили и продължи:

-                     Ама май и тя много те кльопа. За да дойде чак до тук след толкова време, бая си и завъртял главата. Бива си те Стам. Онзи твоя с бирата обаче е много зле. Опитва се да те пунтира, ама не му се получава от веднъж. На седми осми път докарва по нещичко по-интересно от теб, ама с много зор бе братле. И много далеч от дестката все попада. Виж кажи му да не се напъва толкова, че ще вземе кафяво от зад да пусне или някой ударче от напън да получи – и се изсмя хващайки се първо за задника и после за сърцето – айде тичай в стаята да си видиш армагана и после да кажеш ако е нещо хубаво… Нали Стам?! И поздрави да и пратиш от нас всичките ако се виждате! Ама да не забравиш Стам! Чу ли!

-  Добре няма да забравя. И благодаря!

-  За нищо Стам! И гледай другото лято пак някоя като таз кадемлийка да ни докараш насам!

Прибрах се в стаята! Отворих пакета. Кутия с хубави бонбони бутилка коняк и плик. Отварям го, а вътре писъмце. Много ми стана странно и топло около стомаха където преди малко ми трепереше. В живота си  съм получавал най-много две писма - я има, я няма. От човек имам в предвид. От разните там институции съм получавал колкото си искаш. Но такова написано на ръка си беше направо някакъв архаизъм. И красиво написано:

Здравей, Стам,

Извинявай, че така изведнъж изчезнах, но се случиха ред събития в семейството. Не мога да обяснявам в подробност, но се надявам след време всичко да се оправи. Днес имам рожден ден и реших да те почерпя. Получих голяма премия от онази разработка. Вчера ми я връчиха като подарък за рождения ден. Без теб най-вероятно нямаше да мога да я имам. Както и предполагах сутринта когато съм била на плажа съпругът ми вече е бил изтрил файла от компютъра си. Това означава че единственото копие на последната версия към онзи момент е било на флашката. Отново ти благодаря за това което направи тогава. Пак по ред причини не мога да ти оставя координати за да ми изпратиш подарък за рождения ден. (ха ха ха ха – Шегичка, Стам, Шегичка) 

Благодаря за вниманието което ми отдели в разговорите ни. Надявам се след време Съдбата да ни срещне отново. Направих каквото е по силите ми, така че да избегнеш нещо, от което много се страхуваш и да получиш нещо, което дълго не си си признавал пред самия себе си, че искаш да получиш.

Имам молба към теб. Ако съм успяла да ти се реванширам или ако си си променил мнението по въпроса за Съдбата направи така, че да разбера. Това ще е най-големия подарък, който мога да получа от теб за днешния си рожден ден. Аз знам, ако съм го заслужила ти ще намериш форма и начин да ми го поднесеш и то с финес.  

С най-добри чувства Лелка Къдръвелкова Хубавелкова.

Да ви казвам  ли как две три нощи насуквах чаршафите на масури от безсънното си въртене или вие сами ще се сетите за това. Опитвах се да си изясня нещата. Да си отговоря на още някой друг въпрос. И най-вече на този: „ Каква форма и какъв начин да намеря за да и съобщя факта, че ако тя стои зад двете случки на светофарите… Онази с двутонната Тундрата, която се опитваше да ме размаже. И зад другата в която се срещнах с човека, с който имах да си казвам толкова много неизказани неща - значи ми се е реванширала.             

                И колкото и да се въртях и да мислих… нищо не измислих Мислих си и за Съдбата и за Рубик. Вярно моето кубче е само тип три по три - сиреч с девет цветни квадратчета на страна. Което ще рече петдесет и четири квадратчета. Но нали ставах и не ме свърташе няколко нощи. В едната от тях се мотках из нета и видях, че има и кубчета с много повече квадратчета на страна. А тогава вече комбинациите по между им както и пътища на всяко едно до всяка една възможна негова позиция стават много повече. Тези по-големи модела вече започват да се доближава до някой реални житейски ситуации. И много мислех за идеята на Старото ми гадже за това нейно сравнение с тримерния пространствен модел на Съдбата. Попрочетох и за Унгареца, който го е измислил.

Но така и си останах в невидение дали Съдбата е природно физично надчовешко и надсоциално явление с формата на кубчето на Рубик или професорът-архитект Рубик е направил шестцветното си кубче заимствайки формата му от тази на Съдбата…

На десети сутринта пак ходих на плажа. Барманчетата ме помолиха да им ударя по едно рамо да заковем дървените капаци. Пихме по едно шотче за довиждане. Прибирам се към хотела и гледам трима мъже се суетят отстрани на светофара с Черните лалета. Отворили някакво табло зверят се в него и нещо разпалено спорят. На тротоара до тях паркирал миниван с четири места, а от зад през стъклата се вижда, че в него има някаква техника. А на вратите написано ЛАБОРАТОРИЯ.  Шофьора му се показал през прозореца пуши, гледа към онези до таблото и се хили. Аз се приближавам към него и питам:

-                     Нещо аварийка ли има?

-                     Има да!

-                     Че той си работи светофара. Какво му е повреденото? –  поглеждам към секциите и виждам, че Черното лале си е още там.

Не зная защо, но този път не се стреснах. Реших обаче да се поровя.

-                     А онези там защо се карат? – поглеждам към шофьора, който явно с интерес следи диалога на спорещите пред таблото.

-                     Не им достига ни образованието ни акъла, ама не ма слушат. Преди няколко дни нали валя и от тогава има частично повредени секции.

-                     За шести ли ми говориш?

-                     Да за тогава. Ние последно го ремонтирахме на осемнадесети август. Някой от тези тримата дето са там е забравил обаче да свърже заземяването. И сега ще изгори с двеста лева глоба от началството. Най-вероятно е ударила малка мълния и щото е нямало гръмоотвод на самото табло тока й  е минал по проводниците до всички секции и ги е повредил частично. Виждаш ли онова черното от долу на всяка от секциите – за това ти говоря.

-                     Аха! Ясно! – кимнах аз все едно че за пръв път го виждам  -  А те какво му се чудят толкова много, станалото станало! С природната стихия не можеш да се сбориш.

-                     И аз това им викам. Това си е Божа работа. Така му било писано на светофара това станало. Ма те нали са водят умни глави искат всичко да разберат. Сега се чудят как така е ударила мълния пък не се е задействала защитата. Няма нищо друго изгоряло. Ма то на всеки стълб си има по две заземявки.  И се чудят как точно едни и същи диоди са изгорели на всички секции. И това не могат да си обяснят. Аз пак им казвам, че ни акъла им е достатъчен ни образованието. Пък те ми се зверят. Пък то писаното си е писано. И както има писано за живите животни на земята така има писано и за техниката каквато и да е тя. И понякога влезеш ли във въртележката на това дето ти е писано нормална мисъл и логика там няма. То има, но трябва първо да се научиш да четеш писаното. А не както те правят първо да търсят логиката пък после да четат писаното. Ма те не ме слушат и за това са ми смешни.  А аз виждам. Виждам че е минала мълния ама тя не е като оназ обикновената мълния. По – друга е някак си. И им казвам а те ми се зверят. Ама като не могат да виждат с моите очи, аз кво съм им виновен – погледна ме и попита – Не е ли така всеки си гледа от неговата камбанария?

-                     Така си е! И на всеки му е писано от каква камбанария да гледа света. За това има и хора и хора. Хайде  спорна ви работа – и си тръгнах.

И преди на шести като минах покрай светофара и тичах към плажа нещо ме гризеше от вътре и сега пак здраво ме гризна пак от вътре. И то бе мисълта, че на земята има по-специални хора. И май ще излезе право моето Старо гадже за това, как тези хора явяващи ни се в определени моменти са пратеници на Съдбата, от които много често зависи накъде всъщност в житейския си път ще завием.

Към себе си?

 Към някой, когото обичаме?

Към някой, който ни обича?

Или към пустото нищо в алчния хаос на съвремието ни.

А защо пък не през себе си и към някой, който ни обича и обичаме и то далеч от алчността на хаоса създаден от другите хора на съвремието, които никога в живота си не са срещали пратеник на Съдбата.

                 Така и не можах да измисля как да и съобщя на Лелка Хубавелка всичкото това. Затова реших въпреки скромните си филологически способности да напиша този разказ и да го публикувам. Може случайно ако тя не чете в нета, да срещне пратеник на съдбата и той да и го покаже. Пък ако някой я припознае или има връзка с нея да ми дойде на гости в Сливен и да ми каже или адреса й или най-малко електронната и поща. Пък аз ще го черпя една сливенска перла. Ако е хубав човек може и две да го почерпя. Стига на този някой да му се говори за тези и за такива неща споменати в разказа!

Rygit