Празна чаша чай и труп

Аз и Ти сме двете имена на Самотата.

Побутвам чашата си без чай малко по-близко към твоята.
Очаквам някаква реакция, дума или мисъл.
Очаквам.
Седим на брега на мълчанието.
Вълните гъделичкат пръстите на краката ми.
Седим на брега на мълчанието.
Очаквам.
Слънцето блести право в очите ми, сини, но не като морето или небето, а само като моите собствени очи…
Очите ми са сини само като моите очи и като никои други.
Побутвам чашата си без чай.
В тази чаша няма чай.
Няма нищо.
Няма смисъл
И нищо няма смисъл.

Не говориш.
Надменно мълчиш.
Пренебрегваш.
Знаеш как да болиш.
Това е най-лесното, да раняваш.
А знаеш ли как да превързваш рани?

Изправям се високо над вълните.
Високо над теб и Тишината ти,
Вдигам един камък, повдигам тъгата си от Земята, защото тъгата е заедно с нас, хората още от Земята, още от момента, в който сме се родили от нея…
Ето сега, погледни какво ще направя с този камък…
Ще го запратя навътре в морето, усещаш ли колко съм гневен?
Не?
Ето, ще запратя още един и още един…
С все сила.
Всеки камък е твоя Дума, не ми пука от твоите Думи или поне така ми се иска, Сега ще ги изхвърля всичките, всичките ще потънат на дъното, ще изгният на дъното, точно така, това заслужават.
Това заслужаваш.
Мятам ги разярено.
Настървено.
Хищно,
Да изгният в морето,
Завинаги.
Слънцето блести право в очите ми, в моите сини очи, от които не се стича дори и една сълза.
В очите ми няма сълзи.
Няма нищо.
Няма смисъл
И нищо няма смисъл.

Превърнах се в чудовище, в морско чудовище.
Изправил съм се високо над теб и над вълните.
Високо над твоето гордо и надменно Мълчание.
Виж какво правя.
Хвърлям всичките ти Думи в морето, хвърлям ги, за да не ги видя никога повече.
Така че да изгният на дъното.
Треса се,
Гърча се,
Искам да крещя, но мълча, така е много по-добре.
Няма смисъл да ти крещя или да ти говоря отчаяно, кършейки ръце,
Защото не сме в Драматичен Театър.

Искам да запратя всичките ти Думи в морето и дори едно мускулче от лицето ми няма да помръдне.
Няма.
Няманяманяманяманяманяманяма, защото
Ми писна.
Да!
Точно така!
Писна ми!
От обещания.
Писна ми!
От чакане.
Писна ми!
От фалшивите усмивки, които хората си слагат, когато искат да потиснат тъгата си и играят поредния цирк.
Писна ми от очаквания.
Писна ми,
Взимам още един камък…

Писна ми и решавам:

Ще мятам камъни по теб,
Да, точно така,
Ще те пребия с тях,
Ще те унищожа с камъни,
Ще те убия със собствените ти Думи,
Които всъщност са камъни…

… И няма да потръпна.
Няма да заплача или да се усмихна съжалително.
Няма.

Няманяманяманяманяманяма…

Лежиш.
Не помръдваш.
Дали от изненада или от страх, не ме интересува.
Запалвам цигара.

В тази чаша няма чай.
Няма нищо.
Няма смисъл
И нищо няма смисъл.

Аз и Ти сме двете имена на Самотата.

Аз съм празна чаша чай.

А Ти си труп.