I.Другият ъгъл

В памет на баба Иванка

Вървя по улицата, пресичаща другия ъгъл на живота и само разцъфналите дървета наоколо ми напомнят, че животът има и хубава страна. Вървя и мисля, че той е една двуъгълна фигура и това не е никак странно. Той просто не се подчинява на законите на геометрията. Неговата фигура е уникална,  различна от представите на повечето хора. За някои от тях животът е многоъгълник, но все пак, накрая, когато вече „всичко е все едно", те отново, без значение какви са техните желания, опират до въпросните два ъгъла. И сега аз просто вървя по черната улица на живота, както я наричат повечето хора, въпреки че никъде наоколо не виждам табелка с името й. И уж е черна, а всичко около мен е светло - небето е безоблачно, грее слънце, топло е, дърветата са разцъфнали. И това не ми се струва никак необичайно - всичко си тече по нормалния начин. Фактът, че аз минавам по черната улица, не е причина нещата да се променят. И, въпреки това, усещам, че нещо вътре в мен се е променило, нещо, което не мога да осъзная, нещо, което постоянно опъва нервите ми със своето присъствие. През съзнанието ми една след друга минават всякакви мисли. Чувствам се смирен, спокоен, но все пак лека тъга се прокрадва в душата ми. Да, наистина съм смирен, защото не се противопоставям на решението на живота да ме приведе през тази улица. Просто, всичко си върви по обичайния начин. А и, всъщност, кой съм аз, че да казвам на живота какво трябва да прави и какво не? Затова съм предпочел да не се противопоставям на неговите решения, а смирено да приемам своята съдба.

Както си вървя спокоен, а и малко тъжен по черната улица, чувам глас на човек, който ми казва, че съм прекалено малък, за да минавам по нея. Но, всъщност, не е така. Защото за нищо няма строго определено време, а от друга страна, такова има за всичко. Минавам по тази улица, защото сега е моето време, сега ми е определено да се сблъскам с всичко това. А по отношение на въпроса на каква възраст трябва да си, за да минеш по черната улица - не знам. За всеки времето е различно. Но, сега това не е най-важното. Ето защо бързам да изхвъля тези разсъждения от траекторията на своята мисъл и... продължавам да вървя. Вървя и чувам музика, музика от радиоточка. Приближавам до оградата на къщата и разбирам, че в песента става въпрос за една троха, която върви по пътя на безкрайния свят, препъва се в треви, пада, пак става и продължава напред, минава през магистрали, с риск да я смачкат колите, но никога не спира. В съзнанието ми се прокрадва мисълта за символичното значение на песента. След минута тя просто свършва и аз отминавам двора на къщата. Обръщам се на другата страна и  поглеждам двора на баба Иванка. Не я виждам, но, знам, че тя ме вижда. Просто усещам нейното присъствие. Тя ме вижда, защото за нея вече няма никакви ъгли, а аз с моето несъвършено земно око не мога да погледна зад ъгъла, не мога да прескоча границата между мен и нея. Но, въпреки това, чувствам, че тя е тук, че ме наблюдава. Усещам нейното духовно присъствие, което винаги витаеше около мен, когато тя все още живееше на нашата улица.

Продължавам своя път. Изведнъж някаква мисъл преминава през съзнанието ми. Обръщам се надясно и за пръв път забелязвам човека до себе си, моя спътник със същата съдба, вървящ до мен по същия път и вероятно със същите мисли като моите. Питам го дали според него вичко тече по нормалния начин. А той ми отговаря, че не знае какъв е нормалният начин, защото за пръв път му се случва да минава по тази улица. За миг мъдрият му отговор леко ме учудва, но после се окопитвам и осъзнавам, че той е прав. Прав е за себе си, защото още не разбира ситуацията. Но на мен ми е пределно ясно какво става, защото не за пръв път минавам по тази улица. А това, което става, не е нищо особено. Изведнъж, както си вървя, съзирам в далечината камък. С всяка крачка все повече се приближавам до него и той все повече се уголемява. Накрая стигам толкова близо до камъка, че в опита си да го избегна, се препъвам в него и падам. След мен пада и спътникът ми. След малко се изправям, приближавам се до камъка, навеждам се и виждам, че на него пише: „Смисъл на живота". Обръщам се на другата страна и забелязвам края на улицата. Едва сега рабирам какво се е променило в мен - помъдрял съм с цяла една година.

II.Вече няма ъгли

На дядо Иванчо -

нека почива в мир

         И аз отново вървя по улицата, която преди две години се осмелих да нарека "Улица на живота". Слънчево е, но климатичните условия нямат никакво значение. Птиците, както винаги, пеят, а аз продължавам да вървя, някъде там, дълбоко в своето съзнание, по тази въображаема улица. От дясната ми страна се намира разрушена детска градина. Него го няма. Разправят, че бил мъртъв. И до ден днешен не мога да си обясня какво значи това. Природата продължава да държи на своето, като казва, че го е взела, за да възстанови баланса. Нима пустошта, която остава след смъртта на толкова много хора, може да се нарече баланс?! Наоколо има само разпадащи се къщи, унищожени детски градини и птици, които пеят по клоните над тази деструкция. Аз се бях осмелил да нарека живота двуъгълна фигура. Как изобщо съм посмял да си помисля, че ние, хората, можем да го визуализираме някак? Та ние сме прости същества, в чието съзнание се редят някакви фалшиви идеи и представи, които бидейки пречупени през него, стават още по-фалшиви. Както си вървя по лицата на моето съзнание, пред мен изниква чешмичка. По средата на гипсовата конструкция се издига бетонно мече, а от четирите му страни има четири тръбички, от които текат четири струйки вода. Навеждам се над една от тях и пия. Едва след като се надигам, виждам, че съм пил вода от единствената от тези четири тръбички, която е крива. През съзнанието ми минава мисълта, че за хората светът винаги ще бъде странно пречупен, неясен и непоследователен, което, от своя страна, се противопоставя на всички техни представи, физически закони и математически изчисления. Изведнъж халюциниращото ми съзнание превключва на друга вълна. Аз образно влизам в стаята при дядо Иванчо. Той лежи. Това е той, а всъщност не е той. Това е, което е останало от него - фрагмент от небитието, проектиран в битието. Във фалшивото човешко битие! Той сам е поел риска да напусне това битие, за да остави след себе си само нищото, пустотата и фалшивостта му. Той сам е позволил на природата да "възстанови" баланса на несъществуващия ни свят. И все пак в този свят има нещо константно. Това е спътникът ми, който още блуждае някъде между въображаеми представи на човека за света. Той продължава да върви с мен,да си задава купища въпроси без отговори и да не знае какъв е правилният начин. Ние двамата вървим по улицата без ъгли, слънцето ни пече, а ние сме без шапки и, въпреки това упорстваме и не ги слагаме. Дърветата са зелени, птиците пеят и гледат от клоните на дърветата деструкцията под себе си. Още една тухла пада от рушащата се детска градина от дясната ни страна. Ние продължаваме напред и се чудим къде е камъкът, който да ни напомни, че животът има смисъл. Но улицата свършва, а ние не виждаме никакъв камък. Внезапно аз се обръщам наляво и виждам табелката с името на улицата - "Смисъл на живота". С крайчеца на окото си забелязвам спътника си, който е зад мен и чете същото име.

         Дядо Иванчо е там, горе. Всъщност не горе, защото там няма пространства...

III.Остана само дъждът

На Марти.

 Защото знам, че е някъде там, горе и ни гледа.

И ето. Аз пак вървя по улицата, която уж би трябвало да е черната улица - тази, която пресича лошия ъгъл на двуъгълната фигура, наречена живот. А аз... Аз вече съм потвърдил и непосредствено след това отрекъл всички свои безумни философски мисли и твърдения. Преди година отхвърлих като невъзможно дори съществуването на каквито и да било ъгли. Просто всичко трябва да немее на фона на това, което се случва около нас. Включително и мислите ни уж трябва да немеят. Но моята, въпреки всичко, пак не немее. Не знам защо. Не знам вече грешен ли съм или праведен. В мозъка ми цари хаос от мисли... И аз продължавам - вървя ли вървя, без на каквото и да било. Вървя и не виждам края на улицата и, странно защо, но този път е облачно, а не слънчево. Дали природата тъгува за теб? Дали за първи път изразява отношение към случилото се? Дали и времето го интересува? Или просто причината да е облачно е, че сега не бе моментът на всичко това да се случва. Но все пак се случи. Което идва, за да потвърди, че хем е рано, хем не е, защото е рано за нас, но природата сама избира кога кое да стане. И въпреки всичко времето е неспокойно, може би и на него му се струва рано, но не смее да се бърка в решенията на природата. Улицата е неспокойна, преддъждовна е. Асфалтът, както винаги обрасъл с трева, изглежда по-различен. Някой циганин е задигнал табелката с името на улицата, за да я даде за старо желязо. Заради приближаващата буря, токът е спрял и радиоточката е глуха. Няма песни. Не се чува никакъв друг шум, освен листата на дърветата, духани от вятъра, който предвещава идващия дъжд. Имам чувството, че част от мен е изчезнала в небитието. Че част от всичкото е изчезнала в нищото. За пръв път става така. И това е не просто, защото някого го няма, а защото теб те няма. Предишните пъти, когато минавах по улицата, беше тъжно, но не и страшно. Предишните близки си отиваха, дочакали естествения си край, оставяйки бъдещето на нас. А сега сякаш просто няма бъдеще, защото ти беше това бъдеще. Преди, всичко, което изчезваше, принадлежеше на миналото, а сега не виждам края на улицата. Сега тя е безизходна, безкрайна. А аз се чудех защо, след като два пъти стигах до края й, пак се връщах в началото.

Завалява на едри капки. Чак сега виждам, че улицата няма асфалт, както ми се беше сторило в началото. Има само камъни, поставени за да не става много кално, когато времето е  мокро. Те ме препъват през крачка. Гледам напред, дъждът ме мокри, а капките му премрежват далечината. Започва да вали по-силно. Мокри ме. Аз вървя. Дъжд започва да пада и от очите ми. За пръв път плача. Дори спътникът ми го няма. А така неуморно ме следваше. Чудя се дали не се е скрил зад някой храст. Или е влязъл в някоя от безлюдните къщи наоколо. Сега в тези къщи няма хора, а преди имаше. Имаше и ток, имаше песни, радиоточки. Май няма повреда в електрическата мрежа заради бурята. Май токът просто е спрян завинаги и заедно с него всички енергии наоколо са умрели. Но не. Все пак има дървета, които си приказват с шумящите си листа. Навярно има и животни.

Внезапно пред мен, както вали, каца гълъб. Явно не го е страх от дъжда. Той се приближава, започва да гука и да се движи заедно с мен. Да крачи, клатушкайки се. Сега разбирам, че това е онзи, специалният гълъб, който няма да се страхува от мен и ще ме следва. Вдигам глава нагоре. Капките падат в очите ми и аз примижавам, но успявам да видя цяло ято гълъби, които се спускат и също почват да крачат напред по улицата, както направи и първият. Осъзнавам, че всички те са специални, че всички те ще ме следват. Изведнъж се обръщам назад. И този миг виждам зад себе си всички мои близки, роднини и приятели също да крачат. Поглеждам пак напред. Краят на улицата не се вижда. Вече съм убеден, че тя е безкрайна. Но ние крачим.