Из книгата ми "Предците ми говорят "

   От глава Тодор и Вунка

     Орхание беше един от най-големите центрове за седмична търговия в цяла Северозападна България. Тук  прииждаха търговци и купувачи от близки и далечни села. Продаваха  се всевъзможни неща. От едър рогат добитък до най-дребни стоки. В навечерието преди пазара волски каруци като керван се нижеха по пътищата, влизащи в града. Настаняваха се още от вечерта и прииждането продължаваше през цялата нощ. А щом пукнеше зората, глъч и врява огласяха цялата северозападна част на селището. Мучаха крави, кукуригаха петли, блееха агнета, квичаха свине. Гласовити продавачи се надвикваха да предлагат стоката си. Освен животински пазарът имаше и сектор за предлагане на всякакви други стоки. Тук можеше да се намери всичко. 
    Наред с всички търговци на пазара от известно време идваше и Тодор Генин от Литаково. Той беше жизнен и находчив млад момък.   Роден в балканското село близо до Орхание от потекло на средно заможни селяни, но недостатъчно заможни, та да задоволят всички  желания на младия и непокорен младеж. Но както казва народът, беден човек – жив дявол. Момчето искаше  да се измъкне от селския живот и да започне нов живот на човек с положение в Орхание. Роден беше някъде около Руско-турската освободителна война.  И от дете израстна много буен и подвижен. С весел и закачлив характер. Правеше  смешки на хората, разсмиваше  ги е със своите гримаси и смешно държание. Никой не го вземаше насериозно.  Гледаше без много физически труд да измъкне чрез хитрост парите на хората. Или онова, което искаше. Освен това беше природно начетен. Бързо и лесно си правеше сметките и играта с числата му беше лесна. Ето защо реши да се занимава с търговия. Но какво, какво да продава? Яйца. Речено – сторено. Започна да посещава редовно пазара в Орхание с една кошница яйца. Събираше ги през седмицата от селяните, а на пазара в града ги даваше на двойна и тройна цена. Освен яйцата той имаше и особена харизматичност. Умееше да привлича хората към себе си и да ги омайва с думи. Беше красив момък, слаб, строен и с особено пленителен поглед. Затова и отношението му  към жените беше специално. Намирше лесно и по интуиция пътя до сърцата им. Така търговията му с яйца потръгна. С много закачки и шеги успяваше да омае не една домакиня, дошла на пазара я да купи нещо, я само да разгледа. Но  Тодор не допускаше да го подминават безразлично. Той пресрещаше жените и ги приканваше да разгледат пресните му яйца.
Шегуваше се със себе си, не пестеше комплименти и така, преди да свърши пазарът, той вече беше с празни кошници.
– Който разбира, тука се спирааа! – викаше  Тодор и с весел и закачлив поглед търсеше подходяща клиентка, за която да се закачи, за да продаде яйца.
– Пресни ли са, пресни ли са? – спря се един ден пред него напета мома.
–  Тва да е ясно! По-пресни няма как да са. Оти преди да тръгна стиснах петеля да снесе – отвърна с хитра усмивка момъка. Тè тука в десетката уцели! Момата беше хубава и пищна. Пазвата ѝ пълна с плът. А дрехите ѝ нови и от фино платно. Не беше за изпускане.
– Ти тия  от петела си ги земи за тебе си. Отдалече се види, оти си зле с яйцата. На мен ще дадеш от тия, дека червени кокошки са ги снасали, че жълтъците им са по-жлъти – отговори му устатата мома и се наведе пред него яйца в кошничка да си пробира. Бяла, млада гръд се сипнала от деколтето на момичето, та чак изгуби дар слово младия мъж. А тя го изгледа от долу и му се сопнала:
– К'во зепаш? Ченето ти ще падне! Лигите ти потекоа! Толкова ли ти са слаби ангелите? 
Тодор  се окопити и възвърна самочувствието си. Явно пред него стоеше мома с характер. Без бой нямаше да се предаде.
– А ти си много нетърпелива да си покажеш прелестите. Явно много те е досърбяло...
– Простак с простак! – просъска  на обидата момата. – Дай ми бръзо 20 яйца, че около тебе смърди на мърша!
– Запъртъци ли аресваш ? – не остана по-долу Тодор. – С тех можеш да гониш де що се заврати около тебе.
– Право думаш. Около мене много се врътат. Щото съм арна и от сой! А ти! Ако не са ти яйцата, никой нема и да та мерне.
– Кажи как те викат?– настъпи младия продавач. – Не за друго, ама да се не обидиш, ако се обрънем към тебе с некоя неприлична дума.
– Вунка ми викат. От Правешка Лъкавица. И да знаеш, че сам от богат род. И басма не цепим на никой – отговори му тя.
– Че за какво ми е да ми цепиш басмата?! – захили се Тодор. – Язе имам друго на ум. Его е виж, яйцата са ми на привършване. Земи ги сичките. На половин цена ще ти ги дам. А после ще тз заведа в бозаджийницата с боза и баклава да та  почерпа. Ще ти разкажа как ми викат и какав голем търговец сам.
Вунка взе, че се съгласи. И въпреки, че Тодор от тази сделка остана без пукната пара, направи една бъдеща инвестиция с огромна стойност.
Той имаше дарбата на галантен и изтънчен донжуан, това му идваше отвътре. Омайваше момите и младите невести така, както факира омайва змията.  Слаб и средно висок, със слабо скулесто лице, кестенява коса и живи, искрящи кафяви очи. Очите му проникваха в женските сърцата само за миг и всяка една от тях веднага се  чувстваше  приказна принцеса. Защото Тодор умееше да гледа с възхищение, после с възхищение и накрая с още възхищение. Е, коя можеше да устои на толкова възхищение? Освен това той беше и много забавен както вече беше казано, разсмиваше жените и ги караше да се чувстват освободени от тегло, от проблеми, от света около тях. С него, в негова компания те забравяха за времето, за задълженията си, прехвърляха се в друго измерение, а там имаше само смях, звезди от небето и най-често завършваше с някоя физическа близост в близката плевня, от която се разпадаха всякакви прегради и окови. Хубаво им беше на жените около този млад селски Казанова.  Беше като магнит за тях. Но и той си обичаше тези зареждащи с емоция моменти. И така му дойде брилянтната идея, че освен яйца, може да продава и себе си.
Невестите му правеха баници и печени пилета. От момите търсеше добра зестра. Имаше желание да се премести в Орхание да живее. Но парите от яйцата нямаше да му стигнат, за да си купи къща. Затова започна да се оглежда за добра сделка. Вунка му се видя малко с характер, но пък беше сгодна мома. Имаше си всичко. Не беше суха като скумрия, беше пищна, без да е дебела. И лицето ѝ  задоволително привлекателно. Но най-много се впечатли от факта, че е от заможни хора. В Правешка Лъкавица не мислеше да живее, но малка спретната къщурка в града щеше  да го привлече като идея за сериозно ухажване.
– Мислиш ли, че тези яйца ще ти останат и за другата седмица? – захвана от далече разговора Тодор. Вече седяха в бозаджийницата на бай Симон. Тя пиеше боза, а той лимонада. Отвън времето беше приятно и се разхождаха много хора.
– Какво те интересува? – попита тя.
– Ще ми се да вида отново убавите ти очи как се мачат да покажат оти та не интересувам. Щот  вида, че ма аресваш.
– Аресва ми да ме черпиш, дурак такъв! Язе не са давам лесно – отвърна му троснато  тя.
– Така де. Значи требва да се виждаме на ново и  на ново, дока се дадеш. Тва имах предвид.
– Много си самонадеян. Да не си строшиш забите.
– А ти си широко скроена мома. Не е ли ти тесно в твойто село?
– Затова си тръса някой гражданин. Ма се види,  оти ти си същият селянин като мен.
– Я сам от село – отвърнал той, – ма имам лустро и дръжане на фин човек. А такива като мен се лесно не намират. С пари къща мое да са купи навсекъде. Ама моята аризма я нема никъде.
„Така си е!“, помисли си Вунка. Тя колкото и да се дърпаше отвън, също падна в капана на обаятелния литаковец.
– Ще дода и другата седмица – обеща му Вунка, – ма сакам нещо от тебе.
– Всичко на твоите услуги!– врече се бързо Тодор без да му мисли. – Кво е то? Най-обичам чужди желания да сбъдвам!
– Да ми купиш герданче! – показа кокетство лъкавската мома.
– За тая бела шия съм готов да хвърла сичките си пари! – рипна ентусиазиран ергенина.
Така започна тяхната история. Не след дълго младите решиха, че са един за друг. И Тодор изпрати годежари да я искат за негова невяста. Вунка имаше богат чеиз. И като зестра получи няколко ниви. И понеже бяха все в землището на Правец и Правешка Лъкавица, продадоха ги и с парите купиха малка къща в Орхание. Къщата се намираше край реката, не беше нито близо, нито далече от чаршията. Имаше си малко дворче с няколко ябълки и една круша. Бащата на Тодор му даде две големи парчета земя, намиращи се на литаковския път за града. Те щяха да ги изхранват. Дигнаха сватба, а след сватбата заживяха в новата къща в града. Тодор продължаваше  да се занимава с търговия на яйца. В задния двор на къщата направиха зеленчукова градина. А нивите засяха  с царевица, боб и картофи. В двора закудкудякаха кокошки, а в кочината  заквича прасе. Готови бяха деца да посрещнат.
Първа се роди Цвета, на свекървата я кръстиха. Беше лятото на 1902 година, шести юли, една седмица преди Петровден. След раждането Вунка получи родилна депресия. Не искаше  повече деца. Не харесваше да се грижи за ревящото бебе. Освен това формите ѝ се попромениха, с две думи, напълня. Или, по-точно казано, не отслабна след раждането. А  Тодор, върл любител на женските прелести, започна наново да се заглежда извън дома си. Вярно, че тези времена    бяха други. И моралните стойности си имаха по-различни измерения. Но за любовните игри винаги е имало място във всеки обществен строй. Винаги са се намирали жени, жадни за повече ласки и мъже, жадни да ги дават. Обикновено отрудените и уморени мъже, работили от сутрин до здрач, след като изпиели по едно-две юзчета ракия в кръчмата, се прибирали вкъщи и без много церемонии задоволявали нуждите си набързо с невестите си. Няма целувка, няма прегръдка, няма ласка, нито милувка. За добра дума и закачлив поглед да не говорим. Еее, нямаше ли широко поле за действие на такива като Тодор? Имаше! И той започна много скоро след раждането на Цвета да захожда от правия път! Вунка гледаше къщната работа и градината. Бебето често плачеше, а тя със страх се грижеше за него. Струваше ѝ се крехко и чупливо, грозно и капризно. В нейния род, дете на леля ѝ се беше родило уродливо и ненормално. Тежко се гледаше такова дете вкъщи. Беше последно от тримата ѝ братовчеди. Имаше изпъкнали като на жаба очи, от устата му капеха постоянно лиги. Зъбите му растяха  напред като на глиган. Имаше тежка и тромава походка. Почти не можеше да говори. Абе направо изрод. И Вунка се страхуваше, че и тя ще има такова дете. А Тодор пък се страхуваше Вунка да не разбере за неговите забежки. Затова преди да се прибере у дома, се отбиваше и до кръчмата за алиби.
Той хич не разбираше страховете на жена си. Според него бяха  превземки  на капризна жена. Затова и като се прибереше  у дома и се навечерят,  викаше на жена си:
– Хайде, булка, да си легаме!  Да направим още някое дете.
Тя се дърпаше, но като паднеше в опитните му ръце и страстните устни, се предаваше на страстта. И така започнаха бременностите. А с тях и помятанията. За шест години, в периода от 1902-ра до 1908 година роди пет деца и имаше няколко аборта.  Тодор не я оставяше без любовни игри нито за ден. А тя от всяка негова семка дете правеше. След първата им дъщеря Цвета се родиха втората, Мария, а след нея и момченцето, Генчо, на бащата на Тодор го кръстиха, който се казваше  Гено. И накрая на 13 април 1908 година се родиха  две близначки – Йонка и Иванка. И така, преди да навърши 30 години, Вунка имаше вече пет деца. Четири момичета и едно момче.
„Край! Това беше!“, реши тя един ден и се опъна на мъжа си.
– Повече деца нема да ти раждам. Напалниаме кащата. Не  можем да ги изранваме. Яз сам дотук!
– Недей така бе, булка! Че млади сме още – не се предаваше мъж й. Но тя се опита да остане твърда. Естествено, на Дон Жуан кой може да му устои? Особено като те погледне с онзи поглед, който те превръща в принцеса. И така до следващата бременност. Но Вунка този път се беше подготвила. Разпитала беше тук-там и научила къде живее някаква стара жена, която правела спонтанно да пометне бременната жена. „Бог да ми прости греха, но иначе не става!“ – си рече един ден  Вунка и отиде при жената. Носеше в престилката си десетина яйца и едно шише ракия. Жената я прие и работата беше поправена. Тоест работата беше развалена. Шишовете на жената я освободиха от бременността. И така до следващия път.

     ( следва продължение)