Птица съм! Летя някъде сред облаците, размахвам безгрижно крилете си и се рея без никаква идея.

Сигурно, защото съм птица, пък те птиците летят за щяло и нещяло.

Не знам каква точно птица съм, но понеже няма други птици около мен, сигурно съм странна птица. Не... не съм птица! Човек съм! Човек, който стремително падаше от небето.

Режа въздуха като нож толкова бързо, че дори не чувам виковете си, защото не могат да ме стигнат. Нещо не е честно! Нещо не е справедливо!

Защото изведнъж се преобразих в съвсем обикновен човек, но реалността си остана същата.

Би трябвало в момента, в който се осъзнах като човек, реалността също да се промени.

Но реалността остана същата, поради което изпаднах в ужас и предварителна агония, предусещайки ударът в твърдата земя.

Не е страшен самият удар, а миговете преди него!

Ударът съществува само секунда-две, но миговете, в които разумът ни предугажда и си представя болката, се разтягат по странни физични закони дотолкова, че един миг може да ни се стори час.

Това му е страшното на падането отвисоко - има твърде много мигове до удара, съответно - време да изживееш Ада предварително.

Паднах, умрях и пак се родих! Не мога да си обещая да не умирам отново.

Не мога да си обещая да съм добър или лош.

Но едно мога да си обещая - че никога няма да поискам отново да съм птица.

Огледах се в новата си реалност - нищо особено.

Всичко беше даже твърде обикновено, скучновато и мъгливо.

Сякаш събитията тук се страхуваха да се случват, та се бяха изпокрили някъде под заспалите мостове, за да не ги види Съдбата.

Всъщност, на нея изобщо не й пукаше за тях, защото беше заета да се взира в едно сребърно огледало и да го тормози с часове, питайки го дали някъде огледалото е виждало по-красива от нея.

Но то не беше виждало нито по-красива, нито по-грозна, защото никога не беше напускало това обречено място, та можеше без колебание честно да й отговари че е най-красивата, която стъкленото му око е съзирало. Но дали то я смяташе за красива, тя не го попита никога.

Предвид безсмислието да й отговаря в този случай, то просто си мълчеше, както подобава на възпитано сребърно огледало. Огледалата трябва да мълчат, инак светът би изпищял.

Към мен се приближи грозноват човек, но облечен с изтънчен фрак и безупречно бяла риза под него. Стъпваше тихо и леко, сякаш внимаваше да не си нарани обувките, но всъщност беше изненадан. Спря се до мен, изгледа ме внимателно и поглади замислено черните си, добре поддържани мустаци. После заговори като ехо в пропаст.

- Кажете, сър, как стигнахте дотук?

Туй място по света не съществува.

Дали с дъжда през есенен капчук,

или по начин също толкоз чуден?

Но... пътя сте объркали навярно,

нарочно никой тук не идва сам.

Последвайте в мъглата онзи гарван,

на клона дето кацнал е, ей-там.

Човекът отмина, оставяйки ме сам с удивлението ми, което пък се удиви от себе си. 

Къде бях попаднал?!

Бързо догоних странният джентълмен, понеже ми се стори твърде амбициозно да доверя посоката си на някакъв си... гарван. Още повече, че той беше птица, а на птица точно - не бих се доверил.

- Поспрете! Имам толкова въпроси,

а няма на кого да ги задам.

Не зная кой съм! Даже, да съм точен,

къде съм и какво съм аз не знам.

Та моля Ви, бъдете тъй любезен,

кажете ми - какво се случва тук?!

Защо на изток слънцето залезе,

а онзи мост от здрача стана друг?

Странният човек ме изгледа странно.

Сигурно и той ме намираше за странен, защото странностите ни се сблъскаха така, че предизвикаха любопитството на мрачния гарван, които долетя още по-наблизо. 

Имах постоянното усещане, че нещо не му е наред на този гарван.

Моят загадъчен събеседник помълча замислено, а после каза:

- Иди си, дух! Върви където трябва!

Попаднал си в междинната земя.

Не бива да си тук нощта щом падне,

че искам с чиста съвест да заспя.

Ти нямаш сянка - нямаш що да губиш!

Но въпреки това - за тук не си.

След гарвана върви, недей се чуди.

Или във сън ще се превърнеш ти.

Летях! Някъде сред облаците. Носех се без цел и посока, но летях.

Но защо летях отново? Аз съм човек, не ми е мястото тук, сред облаци и сладникав дъждец. 

Пак ли ще падна, пак ли ще умра?!

Погледнах крилете си - бяха черни като катран.

Аз бях гарван! Снижих се, за да падна от ниско поне, ако ще падам отново.

И тогава видях, как на земята се сменят реалности, вероятности, перспективи, възможности и кръстопътища на събитията.

Но аз... аз не се променях. Бях гарван, които летеше все по-уверено.

Духът ми беше открил своята реалност, призвание и своята същност.

Забелязах дори, че отново ме следваше тъмно петно - моята сянка.

В студената есенна утрин една красива, млада жена вървеше към една богато украсена карета, спряла пред портите й. Млад мъж слезе, подаде й ръка за да й помогне да се качи.

Изведнъж младата жена застина и пребледня.

Погледът й беше прикован някъде зад гърба на услужливият младеж.

Той се обърна, но не видя нищо. Тогава попита учудено:

- Какво видяхте? Защо пребледняхте така?

- Там! - посочи жената. Там има гарван. Втренчил се е в мен със стъклените си очи. 

Препречете с нещо погледа ми... по-бързо!

Тогава младият мъж приближи своето лице пред нейното.

Близостта на красотата й го изкуши и той я целуна.

След минута вече пътуваха, потънали в меките, луксозни застелки и тапицерии на каретата. 

Дълго не говориха, преди той да изрече:

-Беше просто някакъв си гарван! Не разбирам, защо се изплашихте толкова?

Тя замълча и дълго време не му отговори.

А когато излезе унеса, тихичко, като на себе си, каза:

- Да, беше просто някакъв си гарван!

автор: Nicky