Jan 2, 2015, 4:36 PM

Приказка без край 

  Prose » Stories for kids
837 0 0
6 мин reading

Имало едно време в една много далечна страна прочут разказвач на приказки. Селцето,  в което живеел, винаги било изпълнено с детски глъч, защото макар вече стар и немощен, той все още успявал да привлече вниманието на децата с чудните си истории. Всеки следобед мъдрият старец обичал да сяда на пейката пред къщата си. Тогава те идвали, сядали около него и го слушали  с интерес. Такъв един следобед децата отново се събрали около него и загледани  в дългата му бяла брада, зачакали с нетърпение каква приказка ще им разкаже този път. Тогава едно малко момиченце го попитало:

-                    Дядо, защо мама казва, че БЛАГОДАРЯ е вълшебна думичка?

Старецът се усмихнал, погалил детето по главичката и казал:

-                    Защото тя наистина притежава вълшебна сила. -  и започнал да разказва.

 

***

 

 

Преди много много години в нашето село в една схлупена къщичка живеели мъж и жена. Те били бедни, но добри и трудолюбиви хора. Мъжът бил дървар, сечал дърва  и ги продавал на пазара, а жената се занимавала с къщната работа. Те живеели спокойно и в сговор, но една мисъл тревожила съзнанието им – копнеели за дете, което да оглася със смеха си къщичката  и да изпълва живота им. Един ден не щеш  ли мъжът и жената били възнаградени за добротата си. Родил им се син. Колкото повече растяло момчето, толкова по-умно и красиво ставало. Любимото му занимание било да се грижи за цветята в градината. Тя била толкова красива, изпълнена с толкова многообразни и благоуханни цветя, така изкусно подредени, че всеки, който минавал покрай нея, възкликвал от удивление и се спирал да погледа. Така щастливо живеели тримата. Но момчето растяло и пораснало толкова, че един ден решило да тръгне да търси късмета си по широката земя. Преди да замине синът посадил в градината една топола, заръчал на милите си родители да се грижат за нея и със сълзи на очи казал:

- Година след година дървото ще порасне, ще стане здраво и високо, толкова високо, че когато погледнете към върха му, той сякаш ще пробива небето и ще се губи в облаците. Тогава ще се върна…

 

***

 

Един малък любознайко, както бил заслушан в историята на разказвача, се изправил и посочил към далечината:

-         Като тополата край реката…

-         Да, чедо. – отговорил старецът.

Тогава друг малък слушател се обадил:

-         Шшшт…Дядо, а какво станало с момчето?

 

***

 

Момчето се сбогувало с родителите си и една сутрин при изгрев слънце тръгнало на дълъг път, само с една торбичка на гърба си. Вървяло дълго, дни, месеци, минало през високи планини и гъсти гори, през пъстри ниви и бистри поточета, срещнало различни хора. Един ден стигнало до голям град и решило да се установи да живее в него. Единственото нещо, което умеело да прави добре било градинарството, затова започнало да се грижи за градините на няколко къщи в града. Те станали също толкова красиви, като тази в родния му дом. Момчето се превърнало в млад момък, който ставал все по-добър в занаята си. Той садил не само цветя, но и жив плет, екзотични дървета. Прочул се нашир и надлъж. Построил си и собствена къща, а градината в нея станала за чудо и приказ. На момъка обаче все повече му липсвали родителите му, както и близки хора, с които да сподели радостите и тревогите си. Един ден решил да излезе от града, да се разходи из гората наблизо, като се усамоти и размисли. Вървял дълго, цял ден, докато привечер не стигнал до една чешмичка. Изморен, той отпил от студената вода и приседнал на близката пейка. Изведнъж, както седял и оплаквал самотата си, момъкът дочул женски глас:

-         Защо плачеш?

Изплашен, той се заозъртал наоколо и казал:

-         Коя си ти? Къде си?

Тогава видял една сова върху дървото. Тя била горска фея, която забелязвайки окаяния му вид, решила да проговори и да му даде съвет. Момъкът разказал какво му тежи, тогава совата му казала следното:

-         Накарай трима човека да ти благодарят искрено и никога повече няма да бъдеш самотен…- и се изгубила в гората.

Момъкът се почудил, но тръгнал да се връща обратно към града, защото вече се смрачавало. Тъкмо излизал от гората, когато видял пред себе си човек да тегли каруца с дърва. Приближил и се оказало, че това е слаб и изнемощял старец. Товарът бил очевидно непосилен за него и той често спирал да си почива. Градинарят го поздравил и му предложил да му помогне. Двамата издърпали каруцата до къщичката на стареца и той, доволен от добрината на непознатия, му казал:

-                    Благодаря ти, момко! Как да ти се отплатя? Остани да вечеряме.

Момъкът приел с удоволствие. Помогнал на стареца да разтоварят дървата, вечеряли и всеки разказал за себе си. Говорили цялата нощ, до сутринта. Гостът разказал за своите родители, за родната страна, а домакинът – за покойната си съпруга и за сина си, който бил войник. На сутринта се разделили и си обещали да не се забравят.

Същият ден бил пазарен ден и момъкът решил да се отбие през градския пазар. Било много оживено и шумно, както никога до сега. Изведнъж паднал силен дъжд. Купувачи и продавачи се разбягали във всички посоки. Момъкът съзрял една млада жена да тича из тълпата, плачейки. Той я настигнал и я попитал защо е толкова отчаяна. Тя била изгубила малката си дъщеричка в множеството хора и молила всеки да й помогне, но никой не се спирал. Момъкът предположил, че момиченцето се е скрило някъде, докато спре дъжда. Той успокоил жената и двамата изчакали да се разотиде тълпата. После тръгнали да търсят дъщеря й. Както си и мислел момъкът, тя се била спотаила в една празна бъчва. Щастливата майка искрено благодарила на непознатия и го поканила у тях да изсуши дрехите му и да го запознае със семейството си. Градинарят се сприятелил с всички, с мъжа й, с братята й, с родителите й. Разведрил се мрачният му поглед.

Един ден момъкът научил, че един богат търговец дава като награда ръката на щерката си на този, който успее да я накара да се усмихне. Тя била красива и добра, но своенравна. Много мъже се опитвали да я разсмеят, но си отивали посърнали, след като опитите им се оказвали неуспешни. Момъкът събрал смелост и решил и той да пробва късмета си. Направил най-красивият букет цветя, който човек може да си представи. Откъснал и няколко цъфнали магарешки бодила и се отправил към дома на търговеца. Влязъл при девойката с празни ръце и я заговорил. Тя мълчала. Тогава момъкът започнал да й разказва за себе си, от къде е дошъл, с какво се занимавал, какви прекрасни цветя отглеждал, такива каквито никой не бил виждал до сега. Любопитно, момичето поискало да види някои от тези цветя. Момъкът излязъл от стаята и донесъл цъфналите магарешки бодили. Тогава девойката така се развеселила от хитрината, че огласила цялата къща със смеха си.

 

***

 

Разсмели се и децата, които слушали историята на разказвача. Усмихнал се и старецът под мустак.

 

***

 

Момъкът подарил красивият букет цветя на момичето и поискал ръката й пред търговеца. Виждайки как сияе дъщеря му от щастие, бащата искрено благодарил. Вдигнали чудна сватба. Момъкът довел и своите добри родители, а тополата в двора им наистина била станала здрава и висока. Градинарят се сетил за думите на горската фея и наистина никога повече не се чувствал самотен. Всички заживели доволни и щастливи.

 

***

 

След като чули интересната приказка на стареца, децата весело заподскачали. Изтичали край реката и заиграли около старата топола. Наоколо крякали жаби, а върху тополата с човките си тракали щъркели. Малко любопитно момченце взело една мравка от ствола на дървото, доближило я до ухото си и се заслушало. Накарало другите деца да мълчат, но не чуло нищо. Тогава извикало:

- Хей, искате ли да попитаме дядото защо всяко животно издава различни звуци, а някой от тях не издават никакъв звук? – и всички изтичали отново при стария разказвач на приказки.

 

© Мария All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??