Приказка за безкрайният град
Приказка за безкрайния град
Имало едно време един град, който никога не свършвал. Както и да вървиш — наляво, надясно, нагоре, надолу, все си в града. Хората там били свикнали с това. Нямало табела „Край на града“, нямало поля или гори. Само улички — криви, прави, павирани, асфалтирани, мокри от дъжд или топли от слънце.
Имало всичко — часовникари, които поправяли часовници, които никой не носи. Библиотеки с книги, които се пишат сами нощем. Малки кафенета, където кафето се сервира с мисъл вместо захар: „Понякога си струва да не бързаш.“
Главният герой, разбира се, бил пътешественик. Не пътешественик като от историите — с карта, компас и раница. Не. Той просто се събудил една сутрин и решил, че ще намери края на града.
Взел си ябълка, сложил си шапката, заключил вратата и тръгнал. Минавал покрай сгради, които се издигали, докато ги гледаш. Пресичал площади, на които хората водели дълги, сериозни разговори със сенките си. На една улица се продавали спомени — под формата на малки стъкленици. „Това тук е ароматът на неделя сутрин. Пет сребърника.“
Пътешественикът си купил една — с аромат на стар фотоалбум, който никога не е бил отварян.
Ден след ден вървял. Случвало му се да спи в хотел, където сънищата се поръчват от меню. Избрал „Морски бряг при изгрев“. Прекрасен сън. Малко солен.
Веднъж стигнал до уличка, по която часовете вървели наобратно. Там казал едно изречение и после забравил, че го е казал. Но усетил, че е било важно.
Срещал хора. Някои го питали „Ти от кой квартал си?“
Други просто кимали, сякаш го познават.
Имало един старец, който твърдял, че краят на града е там, където хората спират да питат „Защо?“.
А една дама в черно му прошепнала: „Краят не е място. Краят е състояние.“
Минавали години. Градът се променял — сгради се местели, улици изчезвали, нови пониквали нощем като гъби. Но пътешественикът не спирал. Не защото търсел края — а защото вече го беше забравил. Вървеше, защото това беше станало същината му.
Една вечер, след като се беше уморил, седна на една пейка. До него седна момиче с китара, което свиреше песен без думи. А градът — пулсираше около тях: улични лампи премигваха, прозорци се отваряха, часовници звъняха, но никой не бързаше.
Тогава той разбра: краят на града е там, където си позволиш да спреш и да си — просто — там. Без цел. Без нужда да тръгваш.
И така той останал. Или може би тръгнал пак. Никой не знае.
Но ако вървиш достатъчно дълго по някоя уличка в твоя град… и я следваш, дори когато свършва на карта…
Може би ще го срещнеш. Ще седи на пейка, ще яде ябълка и ще ти каже:
„Знаеш ли, мисля, че градът се движи с нас.“
© Rt22 bg All rights reserved.
Много добре знам на кого на лични казах, че имам нужда от край, както и коя моя творба е провокирала тази приказка. Въпреки това реших да се попързалям.. но.. вече е време да сложим край на тази Игра. 
