Приказка за безкрайния град
Имало едно време един град, който никога не свършвал. Както и да вървиш — наляво, надясно, нагоре, надолу, все си в града. Хората там били свикнали с това. Нямало табела „Край на града“, нямало поля или гори. Само улички — криви, прави, павирани, асфалтирани, мокри от дъжд или топли от слънце.
Имало всичко — часовникари, които поправяли часовници, които никой не носи. Библиотеки с книги, които се пишат сами нощем. Малки кафенета, където кафето се сервира с мисъл вместо захар: „Понякога си струва да не бързаш.“
Главният герой, разбира се, бил пътешественик. Не пътешественик като от историите — с карта, компас и раница. Не. Той просто се събудил една сутрин и решил, че ще намери края на града.
Взел си ябълка, сложил си шапката, заключил вратата и тръгнал. Минавал покрай сгради, които се издигали, докато ги гледаш. Пресичал площади, на които хората водели дълги, сериозни разговори със сенките си. На една улица се продавали спомени — под формата на малки стъклен ...