Приказка за бобчето, което не искаше да порасне
В забавачницата, освен, че си играем, ни учат на много интересни и полезни неща. Днес например учителката ни г-ца Велчева, ни каза всеки да донесе малък съд – бурканче или кутия от консерва. Обясни, че ще ставаме родители и се усмихна многозначително.
Ние много се учудихме, защото да си родител значи да ходиш с костюм и куфарче на работа и да внимаваш да не разглезваш децата с разни лакомства. Лично аз предпочитам да си бъда дете, защото предполагам, че е по-весело да си играеш на криеница, отколкото да ходиш на работа. Но все пак бях любопитен почти колкото нашия кокершпаньол Арчибалд и занесох бурканче. Постлах на дъното му дебело легло от памук, напоих го с вода и най-отгоре сложих едно бобено зърно колкото нокъта на малкото ми пръстче. Г-ца Велчева ни поръча да занесем бурканчетата си вкъщи, да ги сложим на най-слънчевото място на прозореца и да си отваряме очите на четири. Бях сигурен, че нещо ще се случи, но това което стана, надмина чудесата от книжките ми.
След няколко сутрини, докато поливах с детската лейка моето бобче, забелязах крехко зелено стъбълце като ръчичка да се протяга към мен.
- Здравей! – чух го да казва съвсем срамежливо.
- Здравей – отвърнах учтиво, защото ме бяха учили винаги да отговарям на поздравите.
- Днес ми е малко студено, затова, ако нямаш нищо против, моля да ме облееш с хладка вода – продължи гласът. Стори ми се, че дори потрепери, сигурно от студ.
- Откъде се появи? –попитах го много учудено.
- Ооох, изморих се, идвам от мнооооого далече – малката зелена ръчичка скри една дълга прозявка. Първо бях жълтичко семенце, приличах на бъбрече, после станах листенце. Една сутрин се събудих разцъфнало с цвят като пеперуда и накрая се превърнах в бобчето, което виждаш.
Беше ми много интересно как това малко бобче беше извършило цялото това голямо пътешествие.
- Да ти кажа, никак не ми се искаше да порасна – продължи гласчето. – Толкова ми беше хубаво под топлото юрганче, че никак не ми се искаше и да поглеждам навън. Още по-малко исках да се катеря по това стъбло. Не обичам гимнастиката.
Засмях се, защото си представих как бобчето се премята на тънкото въженце на стъбълцето си. Каквото беше закръгленичко, нищо чудно да е паднало пет-шест пъти.
- Това не е причина да не искаш да пораснеш – казах му сериозно. – Не познавам никого, който се е родил и е останал малък.
- Да де, ама аз, ако се заинатя… – бобчето се замисли, чак се зачерви от мислене.
- Какво?
- Ами най-много да порасна колкото палеца на татко ти. Значи пак ще съм малък.
Въздъхнах. С него не можеше да се излезе наглава. Сипах му хладка вода, като внимавах да не го съборя от шушулката му, която приличаше на палтенце. Почувствах се много горд, че се грижа за него. Мисля, че разбрах какво е да си родител – това значи да помагаш на някого да порасне.
© Вероника Митева All rights reserved.
Поздрав!